Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Отговори
# 30
  • Мнения: 183
Когато ви отговорих първия път, чувствах, че остава много недовършено. Но тук няма как човек да даде повече, без да рискува да си измисля проблемите на хората и после да дава съвети.
Мога отново да обърна внимание на схващането ви, че "проблемът е в мен". Вие самата имате склонност да се осъждате прекомерно строго и да изисквате от себе си несъразмерно много. У мен възниква парадоксалното усещане, че със своите  подмятания и болезнените изказвания по ваш асрес  вашият партньор ви прави услуга. Simple Smile Ако той не ви осъждаше, вие самата може би щяхте да се осъждате още повече. А няма по-жесток от вътрешния съдия. Бих ви казал да се обърнете към бъдещето и да си планирате и мислите за ресурсни хора, от които да получите подкрепа и смислено взаимодействие. Поздрави и весели Великденски празници!

# 31
  • Мнения: 30
Здравейте д-р Стефанов!
Първо, благодаря , че отделяте време да отговорите на хората, в нужда. Аз лично съм на мнение, че по често трябва да се обръщаме към хора като вас, за да се справяме и излизаме успешно от стреса.

Проблемът, който бих искала да споделя е свързан с един постоянен страх в мен, за моето здраве. Често започнах да получавам паник атаки, породени от притеснение. Това притеснение, буквално изниква от нищото/ т.е. в момента на получаване не съм мислила нищо/, едни натрапчиви мисли постоянно се появяват, "без покана" ,така да се изразя. След прекаран спонтанен аборт миналата година, септември, в 3 месец, просто психически пропаднах в дупка. И постоянното мислене, че трябва да съм здрава, за да стане пак, сякаш ме разклаща. Често получавам сърцебиене и притеснителни мисли, само ако нещо ме боли- било глава, корем, крак. Меря си кръвното дневно.. а съм само на 30. Ходих на 3ма кардиолози и всички казаха, че сърцето ми е здраво. Но аз съм си наумила явно друго.. И в някои моменти, когато нищо не ме боли, се чувствам много добре и после, след час, сякаш тялото ми ми го "връща" за спокойствието,и ме поставя в същата позиция- на подтиснатост, свитост, дори яд, че не съм силна и трябва да гоня тези мисли...
Много ми е трудно....

Благодаря за отделеното време..

# 32
  • Мнения: 183
Здравейте 🌞 Имам 2 въпроса, по които ще се радвам да получа Вашето мнение.

1. Първият е свързан с храненето. Усещам, че често имам натрапчиви мисли от рода на "защо изяде толкова, не трябваше". Имам хубаво тяло, но сякаш вечно съм нащрек това да не се промени. Как да изкореня тези мисли? Друго интересно нещо е, че напоследък мъжът ми е загубил апетит (покрай промененото ежедневие предвид ситуацията), а аз сякаш "напук" на него хапвам повече. Възможно ли е въобще да има такава връзка между неговото и моето поведение и от какво се поражда?!

2. Вторият е свързан с взаимоотношенията между мен и съпруга ми. Няма явен конфликт между мен и родителите му, но всички виждат, че тези хора не ме приемат, това е открай време. Проблемът е, че понякога се карам с мъжа ми за нещо само защото той ми напомня на тях или те са му звъннали и говорят - след това усещам, че ставам раздразнителна и съм склонна да се държа зле с мъжа ми. Бихте ли ме посъветвали как да спра да се влияя от присъствието/съществуването на тези хора? Ако има значение, от 8 години сме заедно, имаме и бебче, живеем сами.
Здравейте!
1. натрапчивото ядене е типично при кризи от всякакво естество и особено, ако се говори за икономическа криза. организмът сякаш трупа запаси за "гладните години". Смятам, че е напълно възможно вашето прекалено посягане към храната да е свързано със загубата на апетит на мъжа ви. Партньорите са като скачени съдове много често.
2. няма как да не се влияте от присъствието на родителите на съпруга си. И съвсем естествено е, че отношението ви към тях саботира вашите отношения.Вважно за отношенията в двойката е двамата взаимно да уважават родителите си. Дори и самият той да отхвърля майка си, да речем, добрият вариант е вие да му казвате: "Не говари така! Тя ти е майка!" "Помислете и какво е отношението към собствените ви родители... Темата е голяма и е в основата на много брачни проблеми.
Поздрави и весели празници!

# 33
  • Мнения: X
Здравейте, д-р Стефанов. Много е ценно това, че отделяте от времето си, за да помагате на хората, за което искрено Ви благодаря.

При мен проблемът е малко сложен и той е, че постоянно изпитвам гняв. През цялото време нещо в мен кипи и избухвам много лесно от различни дразнители, даже и най-леките. Живея с баба си - в момента сме "заедно" 24/7 и общо взето с нея ми минава ежедневието, макар и че сме в различни стаи. Нейни коментари, като "Защо ядеш сирене с фасул; защо вечеряш преди 18ч; защо вечеряш след 20ч; защо се къпеш сега, нали се къпа вчера; защо се чешеш" и прочие производни ме изкарват извън кожата ми. Чувствам се гледана под лупа - следи се всяка една моя стъпка. Приятелите ми казват да не й обръщам внимание, понеже вече е възрастна жена и да не се ядосвам за глупости. Осъзнавам, че отстрани са глупости, но това е напрежение, трупано с години, желанието й за контрол ме смачка психически (тя ме е отгледала, тъй като родителите ми са незаинтересовани от мен).

При негативно отношение от други хора или лек намек за контрол също реагирам доста остро и усещам някакво цялостно озлобление към хората. Всички ме дразнят и са ми неприятни - виждам само най-лошите им черти. За мен повечето хора са тъпи, позьори, лигльовци, смотаняци и безотговорници. Не изпитвам особен интерес към никого, нямам желание за комуникация.

Винаги съм постъпвала така, че да съм "доброто" момиче. Всяка моя грешка ми се е натяквала, а с годините вече сама на себе си си ги натяквам, самобичувам се постоянно. Имам моменти, в които се сещам за всички грешки, които съм направила - ако съм казала нещо неуместно, ако съм се изложила по някакъв начин, ако съм сбъркала в работата - и ми идва да потъна в земята, да се скрия и да ме няма, получавам сърцебиене.

Осъзнавам, че така не се живее, но не знам как да си помогна. Имам приятел от няколко години - към него също съм изключително критична и раздразнителна, той много пъти ми е споделял, че се чувства смачкан от моите критики, все едно няма нито едно добро качество. Често наистина забравям за всички хубави негови качества и виждам само лошите. В момента не се виждаме почти заради ИП, не смея да се видя с него, защото последния път като се видяхме за 1 час в квартала ми, последваха редици обвинения, от един член от семейството ми, че съм безотговорна, че ще разболея баба си и прочие, а баба ми не ми говори 2 дни. Знам, че сега не е най-подходящият момент да съм егоист, но ми втръсна постоянно да се съобразявам с нечии други желания и разбирания за света.

На моменти толкова ми писва от всичко и всички, че искам просто да избягам надалеч, където няма да познавам никого и никой няма да ме занимава с нищо. Чувствам се притисната, задушавам се. Единствено ми харесва да спя и да се занимавам с хобито си. Нищо друго не ме кара да се чувствам щастлива.

Последна редакция: ср, 15 апр 2020, 17:19 от Анонимен

# 34
  • Мнения: 183
Здравейте д-р Стефанов!
Първо, благодаря , че отделяте време да отговорите на хората, в нужда. Аз лично съм на мнение, че по често трябва да се обръщаме към хора като вас, за да се справяме и излизаме успешно от стреса.

Проблемът, който бих искала да споделя е свързан с един постоянен страх в мен, за моето здраве. Често започнах да получавам паник атаки, породени от притеснение. Това притеснение, буквално изниква от нищото/ т.е. в момента на получаване не съм мислила нищо/, едни натрапчиви мисли постоянно се появяват, "без покана" ,така да се изразя. След прекаран спонтанен аборт миналата година, септември, в 3 месец, просто психически пропаднах в дупка. И постоянното мислене, че трябва да съм здрава, за да стане пак, сякаш ме разклаща. Често получавам сърцебиене и притеснителни мисли, само ако нещо ме боли- било глава, корем, крак. Меря си кръвното дневно.. а съм само на 30. Ходих на 3ма кардиолози и всички казаха, че сърцето ми е здраво. Но аз съм си наумила явно друго.. И в някои моменти, когато нищо не ме боли, се чувствам много добре и после, след час, сякаш тялото ми ми го "връща" за спокойствието,и ме поставя в същата позиция- на подтиснатост, свитост, дори яд, че не съм силна и трябва да гоня тези мисли...
Много ми е трудно....

Благодаря за отделеното време..
Здравейте! Давам си сметка, че след такава загуба е много трудно... Ще ви напиша на лични.

# 35
  • Мнения: 183
Здравейте, д-р Стефанов. Много е ценно това, че отделяте от времето си, за да помагате на хората, за което искрено Ви благодаря.

При мен проблемът е малко сложен и той е, че постоянно изпитвам гняв. През цялото време нещо в мен кипи и избухвам много лесно от различни дразнители, даже и най-леките. Живея с баба си - в момента сме "заедно" 24/7 и общо взето с нея ми минава ежедневието, макар и че сме в различни стаи. Нейни коментари, като "Защо ядеш сирене с фасул; защо вечеряш преди 18ч; защо вечеряш след 20ч; защо се къпеш сега, нали се къпа вчера; защо се чешеш" и прочие производни ме изкарват извън кожата ми. Чувствам се гледана под лупа - следи се всяка една моя стъпка. Приятелите ми казват да не й обръщам внимание, понеже вече е възрастна жена и да не се ядосвам за глупости. Осъзнавам, че отстрани са глупости, но това е напрежение, трупано с години, желанието й за контрол ме смачка психически (тя ме е отгледала, тъй като родителите ми са незаинтересовани от мен).

При негативно отношение от други хора или лек намек за контрол също реагирам доста остро и усещам някакво цялостно озлобление към хората. Всички ме дразнят и са ми неприятни - виждам само най-лошите им черти. За мен повечето хора са тъпи, позьори, лигльовци, смотаняци и безотговорници. Не изпитвам особен интерес към никого, нямам желание за комуникация.

Винаги съм постъпвала така, че да съм "доброто" момиче. Всяка моя грешка ми се е натяквала, а с годините вече сама на себе си си ги натяквам, самобичувам се постоянно. Имам моменти, в които се сещам за всички грешки, които съм направила - ако съм казала нещо неуместно, ако съм се изложила по някакъв начин, ако съм сбъркала в работата - и ми идва да потъна в земята, да се скрия и да ме няма, получавам сърцебиене.

Осъзнавам, че така не се живее, но не знам как да си помогна. Имам приятел от няколко години - към него също съм изключително критична и раздразнителна, той много пъти ми е споделял, че се чувства смачкан от моите критики, все едно няма нито едно добро качество. Често наистина забравям за всички хубави негови качества и виждам само лошите. В момента не се виждаме почти заради ИП, не смея да се видя с него, защото последния път като се видяхме за 1 час в квартала ми, последваха редици обвинения, от един член от семейството ми, че съм безотговорна, че ще разболея баба си и прочие, а баба ми не ми говори 2 дни. Знам, че сега не е най-подходящият момент да съм егоист, но ми втръсна постоянно да се съобразявам с нечии други желания и разбирания за света.

На моменти толкова ми писва от всичко и всички, че искам просто да избягам надалеч, където няма да познавам никого и никой няма да ме занимава с нищо. Чувствам се притисната, задушавам се. Единствено ми харесва да спя и да се занимавам с хобито си. Нищо друго не ме кара да се чувствам щастлива.
Ще ви дам една силна интервенция. Много кратка Simple Smile И медитативна!
представете си, че стоите с баба си една срещу друга и се гледате...
.... просто потънете в очите на баба си....
и сега ѝ кажете много бавно:
 Мила бабо, аз съм като теб! Точно като теб! Моля те, благослови ме!

# 36
  • Мнения: X
Извинявам се, д-р Стефанов, обаче това не е особено полезно... мислих си, че ще ми дадете конструктивен съвет.

# 37
  • Мнения: X
Здравейте,
Аз съм анонимната от пост 4  с изгубената бъдеща работа.
Благодаря за мнението ви. Ценя го.
Някакси обаче , не мога да прикрия озадачението си  към  индиректната защитна позиция, която демонстрирате към партньора ми.
Все едно аз съм в грешка, че в момента на най-голямата си дупка и житейски неудачи съм разочарована от липсата на подкрепа, емпатия и емоционална съпричастност проявена към мен от партньора ми.
Наречете ме архаична сантиментална глупачка, ако щете, но не е ли точно изброеното минимума за основа на едни партньорски отношения? Не е ли това, което трябва да даваме и получаваме в една връзка? Без значение от социалните ни придобивки, характер, пози и титли, не е ли идеята за връзка да те приемат дори „гол“ , паднал, смачкан и най-важното – да те подкрепят емоционално, с блага дума, надежда, кураж? Както се казваше някъде „в добро и зло, в радост и болка…“
Да….въпрос на ценности….
И какво оправдава липсата на всичко това у един мъж към партньорката му в труден момент? Това, че тя е била преди кризата силна и независима? Горкия мъж! Wink Простете иронията ми!
 С най-добри чувства!

Последна редакция: ср, 15 апр 2020, 21:52 от Анонимен

# 38
  • Мнения: 100
Здравейте д-р Стефанов 
Аз имам следният въпрос с малко пред история майка съм на 7 м бебенце то е страхотно и не ми създава проблеми освен ,че понякога когато се разплаче се захласва и аз изпадам в ужас цялото ми тяло изтръпва и дори нямам думи да обясня всичко което се случва с мен гледам да запазя самообладание продухвам в лицето и всичко отминава ако можете да кажете нещо и по тази тема ще съм много благодарна . Моят проблем е че чувствам че всичко е на моите рамене ,че за всичко трябва да мисля аз да го направя ,че къщата трябва да е подредена чиста и т.н съпругат ми няма такива изисквания към мен дори много ми помага (А въпреки това се чувствам неразбрана от него ) чувствам се много отговорна за всичко по този начин съм и много напрегната и немога да се насладя на страхотните мигове който са толкова много .. ще се радвам да получа вашият отговор .Благодрая

# 39
  • Мнения: 183
Здравейте, Joanna!
Много е вероятно, когато вашето бебенце се захласне, вие да се свързвате със собствени травматични преживявания. Тези преживявания могат да бъдат или от раждането на собственото ви дете, ако е имало обстоятелства, заради които ви е било страх да не го загубите, или пък от вашето собствено раждане и ранните ви преживявания /отново свързани със страх, и то може би от задушаване/.Ако вие самата не се сещате за такава връзка, говорете с майка си по въпроса и я питайте буквално на какво ѝ напомнят ситуациите, в които изпадате. Ако при това връщане назад ви дойде наум нещо, вероятно сте открили първопричината ,  заради която изпадате в това състояние. И това е ценна първа стъпка. И друго - извън тези моменти се радвайте на подкрепата, която получавате от съпруга си. Поздрави и весели празници!

# 40
  • Мнения: X
Здравейте,
Не знам защо, но ми пропуснахте пост-а.

Здравейте д-р Стефанов,

Дори не знам откъде да започна. През 2017 с мъжа ми почувствахме че е време за детенце (заедно сме от повече от 10 години). Моята работа ми докарваше страшно много стрес, но реших да остана докато забременея за да сме подсигурени финансово. Освен това починаха и много близки хора от семейството и като цяло беше тежък период за нас и близките ни.
След много проблеми и 2г опити се стигна до инвитро миналата година. Забременях, но в третия триместър се наложи да вземем тежкото решение за прекъсване на бременността поради усложнения. Това тотално ме срина.
От една страна последните години се борих много силно за това детенце и бях настроила целият си живот към това да се грижа за него. Мислех че след толкова тежки години и битки, вече ще мога да си почина и да се порадвам на живота, но уви.
След загубата спрях да ходя на работа и се виждах само с най-близките ми. Почти през ден имах паник атаки и изпитвах огромна депресия. Нямаше и с кой да споделям защото никой не говори за загубата, дори и мъжът ми. Чувствам се все едно съм си измислила всичко или че само за мен е било важно. Когато съм се опитвала да говоря с някой от близките ми, почти винаги са отбягвали темата или са я прекъсвали бързо. Дори мъжът ми изключително рядко показва някаква емоция по темата. Единствена подкрепа намерих във форуми и групи за хора загубили деца.
Може би чак на третия месец от загубата почувствах някакво желание да правя нещо..да чета книги или да се разхождам. Започнахме да подготвяме нещата и за следващо инвитро. За съжаление всичко спря заради ИП и сега отново се чувствам подтисната, имам паник атаки, сънувам кошмари и тн.

Мисля че се справях добре и бях започнала да намирам начин да продължа живота си, но ето че отново всичко спря и това ми тежи много, защото чувствам че всичко е една постоянна битка в моя живот, но и че битката винаги е страшно жестока. Не познавам друг с моите проблеми в живота си и това че другите успяват с лекота ме кара да се чувствам като неудачник.

Всякакъв съвет ще ми е от полза. Благодаря!

# 41
  • Мнения: 183
Здравейте!
Забавих отговора си, защото е трудно да се дават в  подобна ситуация  съвети отстрани. И то когато човекът не е пред теб, за да може диалога да има нужната човешка плътност и дълбочина...
Загубата, която сте претърпели, е много значима и е напълно възможно това ваше състояние да се активира при кризи като сегашната, когато всеки ден от телевизора ни говорят за това, колко хора са загубили живота си.
Това, което човек инстинктивно прави в подобни случаи, е да се дистанцира от новини и преживявания, които ще го свързват асоциативно със загубата му.
При подобни загуби жените правят и много символични действия, с които несъзнавано, без да си дават сметка за това,  се свързват с детето си. Така то остава да присъства постоянно в живота им, което е съвсем естествен стремеж. Зная от практиката си много такива примери.
Така че - след такава загуба се включва един "вътрешен психотерапевт", който ни помага по различни начини.
Но е смислено и ценно да се поработи терапевтично с проблема, защото това помага човек да си даде сметка за много неща, които прави и мисли. Стига се до повече осъзнатост, което води до устойчивост на психиката..
За психиката осъзнатостта има същата роля, каквато има имунната защита за тялото. Пази ни и ни прави по-стабилни.

# 42
  • Мнения: 1
Здравейте,бих искала да попитам за ефективно решение на моя проблем, който се състои в това че след еднократни пристъпи на сърцебиене,който продължават въпреки проведеното лечение,вече имам страх от заспиване.В момента в който си легна и започна да се онасям малко преди премина в по дълбок сън,сякаш някаква вълна преминава през мен и ме мога заспя.Усещането е много изнервящо.

# 43
  • Мнения: 183
Здравейте! Ускореният пулс може да има физиологични причини, които предполагам, че сте изследвали. Ако гледаме на нещата само психологически, и безсънието и ускорения пулс са свързани най-вероятно със страхове. Страховете могат да бъдат екзистенциални /от загуба на совствения живот/ или страх от загуба на близък човек. Помислете си каква може да е причината при вас, като имате предвид обстоятелствата от личния си живот.

# 44
  • Мнения: X
Благодаря за отговора. Абсолютно прав сте че има един стремеж детенцето да присъства в живота ми. Опитвам се да я направя по-реална по най-различни начини и да създавам физически неща свързани с нея. Пиша й писма например.
Надявам се докато ИП свърши нещата да не се влошат.

Общи условия

Активация на акаунт