Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Започнала съм работа със специалист, но началото винаги е трудно...Опитвам се да се мобилизирам, просто трябваше да го направя години по-рано, а не в последния момент, когато освен моите проблеми с характер, патологии и т.н., трябва да боря и депресия.
За да стане напълно ясно какви са проблемите ми, ще разкажа за последната ми връзка.
Преди седем години аз бях пред развод и имах нужда от емоции, любов, промяна. Той - доста по-малък от мен, не особено сериозен, но добро същество. Беше спал с доста жени и не мисля, че търсеше нещо сериозно. Още нямах развод, но с бившия ми вече бяхме формално заедно и започнах новата връзка. Скоро заживяхме заедно-първите месеци преди това и в 2, 3 след това не спираше да говори за деца, брак, за всичко. Тук е моментът да спомена най-сериозните мои проблеми, касаещи всичките ми връзки - болезнена ревност, обсебващо поведение и изискване само за контакти, одобрени от мен. Без значение дали говорим за стари приятели, роднини, родители...Неговите проблеми-с работата  с инициативността, с апатията.
След два, три месеца той охладня, което ме мобилизира и при първата възможност, когато бившият ми дойде за малко към България, аз поисках развод. Когато казах на човека, за когато пиша, той сякаш даде заден ход, но след няколко дни се разбрахме. Развод не последва обаче...двамата се впуснахме в надпревара - ако аз направя това, ти ще направиш това. Бях се заинатила за дете, той каза, че е безмислено да коментираме на този етап, а и точно сега (вече) не искал. Така минаха още две години, през които аз ту изисквах нещо, ту той се инатеше за развода и че му писнало да чака, ту аз нещо упорствах. След общо 4 години сякаш влязохме в някакъв ритъм - бяхме си станали по-близки и от приятели, чак прекалявахме. Появиха се проблемите му с работата-той е наивен и несигурен, редовно го лъжеха в изработеното, в сметките и т.н. Полудявах и му намирах нова работа, той никога нямаше инициатива. Междувременно почти не му останаха близки-приех само няколко негови приятели, дори с майка си се изпокара - и заради мен след много настояване, и защото разбра, че от години има любовник, а още живее с баща му. Но и тук не прояви решителност, нито някога постави ясна черта-или от едната страна му дуднеха, или от другата, а той мълчеше, както казваше-не обичал да се разправя. Научи се, но само с мен. 
Годините минаваха, при спорове той често казваше, че сякаш е в клетка, аз недоволствах, после споменаваше, че още не съм разведена, аз питах защо му е и така минаваха разговорите. Гоних го поне 15 пъти, но той никога не си тръгна, на следващия ден ми беше минало...
През това време не спирах да се чувам с бившия ми-той е и баща на детето ми, винаги беше до мен и дори разделени, си казвахме всичко. Това подлудяваше моят, поне в началото, после претръпна, рядко проверяваше и само констатираше, че това никога няма да свърши.
Преди две седмици изведнъж посърна и почти не говореше.Два дни го питах и накрая седна и каза, че му е писнало. Предчувствайки какво ще последва казах, че сега не ми се говори.На следващия ден той ме чакаше и каза, че трябва да се разберем. Каза, че повече не можел така и измънка, че иска да се разделим. Когато започнах да му обяснявам, че и аз съм осъзнала колко дълго съм протакала развода си и че обещавам да го задействам, той каза: "Вече не искам, искам да се разделим." За пръв път застана някак по-твърдо и каза- "За тези 7 години за пръв път взимам самостоятелно решение и то е, че искам да се разделим. Отдадох си сърцето и душата, а си загубих години от младостта. Ядосан съм и на себе си, обиден съм, огорчен съм. За толкова време вече можеше да имам вече деца".
Знам за моите много сериозни проблеми-съвсем отскоро работя със специалист, но сякаш съм в дупка и не виждам изход за момента...Не съм на 20, с ясно изградени навици и поведение съм, знам, че трябва да се променя, но не знам дали вече е възможно.

Здравейте, viktoriq!
Накрая на писмото си се питате, дали можете да се промените. Мисля, че всеки може.
Въпросът е да започнем отдолу нагоре, от основите, както се строи къща.
Какво имам предвид на първо място? Направи ми впечатление, че сте оказали натиск върху приятеля си да се дистанцира от майка си под предтекст, че тя била имала любовник. Така той е стигнал до едно много сериозно вмешателство от негова страна в живота на своите родители. Защото децата нямат работа да се бъркат в интимния живот на родителите си и да гледат под чаршафите им. Нормално е да обичат и двамата си родители, независимо с кого тези родители имат интимни отношения преди или след тяхното зачеване.
Но вие сякаш виждате в майка му конкуренция и се опитвате да я елиминирате. Тоест - вашата ревнивост има доста застрашителни размери.
У мен възниква въпроса: какви са отношенията със собствената ви майка? Предполагам, че те също са доста конкурентни. Защото къквито сме с майките си, такива сме и с всички  други хора, с които си имаме работа. Или пък живеете с чувството, че не ви е дала достатъчно.
Говоря така подробно за майките, защото това за мен е основният фактор, който е накарал партньорът ви да си тръгне. Ако някой говори пред вас, че майка ви има проблеми с морала и трябва да я игнорирате, вие със сигурност ще се настроите враждебно към този човек. Това се е случило и с партньора ви. И затова във връзките е добре за се спазва правилото, че на майката на партньора/партньорката трябва да се гледа така, както индусите гледат на свещените крави. Те са недосегаеми. /Същото важи и за бащата!/ Това правило е валидно, дори ако партньорът ви говори с негодувание и ненавист за собствената си майка. Тогава, вместо да му пригласяте и да казвате: "Как може да е толкова лоша, несъобразителна и т.н.", ще е по-добре да му изслушвате оплакванията известно време, но в един момент да му кажете: "Прекаляваш вече. Все пак тя ти е майка!"
Ще изкажа това правило с много крайни думи, защото смятам, че то е важно и за вас, и за другите читатели на тази тема, и за всички хора. Правилото е: "Колкото "по-лоша" е майката на партньора ни, толкова повече той ще ни ненавижда дълбоко в себе си, ако говорим срещу нея. "
Другото, което ми направи впечатление във вашата връзка е това, че вие сте твърде активна, твърде много давате и сте иззели всички функции: напътствате го, търсите му работа, вероятно му давате и кеш... Това разваля баланса във връзката. А когато балансът между даване и получаване е нарушен, от връзката си тръгва обикновено този, който повече е получавал. Просто в един момент този партньор пораства, иска вече да не е дете и си тръгва.
Много хора, обаче, имат проблем с получаването, не могат да получават. Това е свързано с желанието им да бъдат големи, добри и значими. Но ако не давате пространство на партньора си и той да е активен и да се изявява, той си тръгва. Или пък става арогантен и се възползва от вас, докато може. Или пък нещо средно и от двете. При всички случай, обаче, липсата на баланс убива връзката чрез задушаване. Хората, които са били в ситуация предимно да получават и само другият да дава и да е активен, използват популярния израз: "Задушавах се в тази връзка!" /а вашият партньор казва, че се чувства в клетка/
Така че правилата за излизане от вашата ситуация в бъдещи връзки, са две:
1. Не атакувайте майката на следващия си партньор;
2. Не бъдете само вие активна. нека и другият да има собствен принос. Поемете риска и да искате, да получавате;

Желая ви успех!

Последното ви мнение трябва да е мото за темите в СО и свекървата. Доминиращи жени, тип богомолки изземват ролята на биологичната майка, в опит за пренастройка и манипулиране на зрял индивид. След като изгубят ролята си на кукловод, рухват емоционално.
Конкретният ми въпрос е как да успокоя близка, загубила внезапно майка си? Силна емоционална връзка с грижовна и добра майка. Думите ми се струват неуместни. А от опит зная за хаоса и уязвимосттата в подобни ситуации. Загубила съм баща, брат, скъпи приятели. Преживяла съм го. Но времето не лекува. Липсата става все по осезаема. Наясно съм, че някои черти, отношение и жестове не могат да се компенсират от други хора. А търсенето на аналогични личности, води до разочарования. Въпреки предпазливостта.
Бихте ли препоръчали автор или книги по темата?

Благодаря ви! Не, всъщност аз никога не съм имала проблеми с майка ми, тя почина, но беше страшно всеотдайна и мила. Никога не сме били конкуренция, тя правеше всичко по силите и, за да ми помага във всякакъв аспект. Майка му я споменах, за да обясня, че и заради мен не са в добри отношения, защото и тя, и баща му го третираха като малко дете, от което тръгнаха проблемите в началото. Майка му беше и по-хитра, действаше на принципа сълзи и манипулации, което пък съчетано с моя прекалено твърд и опърничав характер, го слагаше по неволя по средата. Той не смеешe да им възрази за нищо, в началото бягаше от тях и страдаше, после странеше по свое желание от опеката им. Но явно какъвто е бил с тях и както е възпитан, такъв беше и с мен. А той се дистанцира сам още повече, когато разбра, че тя има любовник, но живее с баща му и крие над 8 години.

Опитвала съм се да му дам възможност той да предприема действия и да взима решения, но затъвахме финансово и не можеше да оставя нещата просто така. Или го лъжеха в работата, или му даваха по-малко, или не намираше работа...
Винаги съм искала да мога да разчитам на някой, но просто не се получаваше, явно и подсъзнателно си избирам мъже, които са свикнали от едното сигурно място при мама и тати, макар и не много уютно и топло, да се хванат за жена, която също е доминираща...

Благодаря за съветите!

Здравейте! Моят въпрос е как се въвежда термина за смърт при децата. Какво е обяснението, което е приемливо за едно дете на 5 години. Няма конкретна ситуация, просто това е необсъждан въпрос, от който все бягам. Напоследък гледа филмчетата за Пипи и пита какво значи, че майката е на небето и не се чувствам подготвена да водя този разговор. За мен са странни обясненията от типа за небето, ставането звезда и т.н., но и от християнска гледна точка пак не е моето, защото сме христяни по документи, както се казва.
Още преди 2 години трябваше да проведа разговора, заото загубихме бебе в семейството, второ братовчедче на моите деца и голямата го беше виждала и паташе защо го няма, но не събрах смелост. За мен все беше неприемливо да го обясня, защото ставаше дума за детенце и ме бее страх моето дете да не реши, че от всяка болест се умира. А детето вече пита и за загубени преди години дядовци, които не е познавала, но пита защо си нямат тези баби дядовци.

Здравейте, Viviana91!
Критичните бележки към непознат човек в началото на писмото ви за мен са неприемливи. Интересно съвпадение е, че човекът, към когото ги отправяте, също е загубил майка си, както и вашата близка.
На въпроса как да успокоите вашата близка, бих отговорил много кратко: истински успокоява и дава на човека подкрепа самото ни присъствие. Ако търсим мъдри и успокояващи думи, можем да сбъркаме. Но ако просто изслушваме човека, ако му се обаждаме, за да го чуем как е, ако стоим в позицията "Аз съм тук за теб!", нито ще сбъркаме, нито ще се чудим какво да направим.
Има едно често срещано поведение в такива случаи: да не се обаждаме на човека, който има загуба или тежка болест, за да не го безпокоим. Истинската причина е в това, че се страхуваме да се доближим до чуждото страдание. Пак казвам, че присъствието и изслушването са най-важни.
Поздрави!

Благодаря за конкретния Ви отговор!
Корективът ми не е конкретно насочен. Обобщавам непрекъснатите съвети в СО, да се отдели мъжа от родителите. Дори в някои теми наричат създателите ни никои или само роднини. Тоест не са част от новото семейство, въпреки корена и произхода ни. Дават се съвети, децата да нямат чести контакти с баба и дядо или да се въвежда определен режим на игнориране, още в началото. Непонятна ми е омраза в аванс, без шанс за развитие или реабилитация. Всеки греши. Винаги съм толерирала и сдобрявала мъжа ми с неговата майка. Независимо от проблемите и горчивия нюанс от детството му. Мисля, че подобни битки са кауза пердута. А разумната подкрепа е знак на обич. Благодарила съм на създателката на любимия мъж, такъв какъвто е. Осъзнала съм и оценила ролята и и моята като майка.
Не се страхувам да съм солидарна или да изстрадам мъката на близък. Подобни са и моите приятели.Ще бъда ненатрапчива опора.

Здравейте, Ваня!
Моето разбиране е, че не е добре от смъртта на някой близък да правим тайна за децата. Допускам, че поради тази тайна за смъртта на бебето, детето ви е станало по-чувствително към темата за смъртта и постоянно пита, къде са дядовците на тези баби. За смъртта е добре да се говори открито и лаконично. Например: "Бебето почина; Мъжът на тази баба е починал."
Когато  детето задава повече въпроси, добре е да му кажем собствената си истина, каквато и да е тя и да му дадем пространство то също да каже какво мисли. /защото по въпроса за смъртта всеобща истина няма/ Това би могло да изглежда така:
- А какво става с хората, когато умрат?
- Аз не зная какво става, но това, което знам, е че те не се връщат след това. А ти самият какво мислиш?
- Аз мисля, че те се превръщат в духове и обикалят около нас.
- Да, това е възможно. Много хора казват, че чувстват присъствието на свои близки, които са починали.
Или друга възможност:
- Аз смятам, че те отиват при Бог и си говорят с него.
- Да, възможно е да е така.
Струва ми се важно да кажа отново, че тази тема е добре да се разглежда лаконично и да не се отбягва, защото хората са така устроени, че когато не им се дава информация, те винаги си мислят най-лошото. Например, ако се премълчава смутено темата за смъртта, когато децата я повдигат, те може да си фантазират, че живота на родителите им е застрашен.
Поздрави!

Благодаря много! Наистина полезен отговор, на мен все не ми идват правилните думи. Честно казано аз моя истина по въпроса нямам, може би защто не съм губила никой много близък в осъзнатия ми живот, за щастие. При голяма загуба човек си изгражда представа за смъртта, която да дава покой на мислите му, поне това е моето усещане. Със загубеното бебе страдах повече за родителите,колкотохи ужасно да звучи, защото те са ни много близки, а то беше много малко, родено с проблем и някак всички това очакваха, но се надяваха на чудо.

Здравейте!
Видях, че нямате своя истина. То и аз нямам. Тоест - не сме приели някоя доктрина.
Затова съм ви дал пример с майка, която няма доктрина и казва на детето си точно това:
- Аз не зная какво става, но това, което знам, е че те не се връщат след това.

Здравейте! Бих искала да попитам същото ли важи по отношение на дете на партньора ни? Как е най-правилно да се държим ако това дете, вече пълнолетно, се държи с баща си обвинително, проявява ревност, държи сметка и на двамата за неща, свързани с лични решения, некасаещи него, говори сякаш то е родителят, а той приема "вината" и заема оправдателен режим? В същото време осъзнава, че това не е правилно. Как е най-добре да се реагира от външния партньор? Понеже все пак детето е под него (родителя си) в йерархията, не е както е майката на партньора, но в същото време то е произлязло от него и съотв.също на никого не му е приятно да чуе упрек спрямо детето си, и заема отбранителна позиция, дори да вижда фактите.

ЗА СВЕТЛИЯ КРЪГ НА ЛЮБОВТА
Здравейте!
В отговор на вашия въпрос ще  поговоря за светлия кръг на любовта. Това е мое понятие, чрез което по един поетичен начин обяснявам как да се държи родителя с детето, когато са се развели с другия родител, или просто  когато има нагнетена враждебност в отношенията, без да са се развели. С една дума - ценно е да вкарваме децата си честичко в светлия кръг на любовта.....
Но ще започна от вас. Стана ми много интересен начинът, по който обозначавате себе си. Наричате се "външния партньор". Кой е "вътрешния партньор" в такъв случай? Това за вас сякаш е бившата жена. : )  
Ситуацията ви не е лесна. Вашата логична позиция, ако си я представим пространствено, е да стоите между партньора си и бившата му жена, отделяюки ги един от друг/така че тя да бъде "външна"/. Но не и между партньора си и неговия син. 
Понеже говорите за йерархия, ще кажа още няколко думи по темата, които касаят вашето място. Настоящата партньорка е редно да стои на първо място. Тоест - вие сте йерархично преди бевшата жена, защото сте настояща. Но пък детето йерархично е преди вас, защото бившо дете няма. Представям си сложния ви танц и пируети, които трябва да правите!
Майката на детето го използва за инструмент, с който да наказва баща му. Защото никое дете от само себе си няма да се опълчи срещу баща си. Детето по природа обича и двамата си родители.
Въпросът ви е, как да се държи партньорът ви в тази ситуация? Как той да говори с голямото си дете, което заема страната на майка си?
Първо, нека да е ясно, че детето заема страната на майка си само от страх да не я загуби. Но когато майката го вкарва по този начин като активен субект  в желанието си за мъст спрямо баща му, тя го лишава от двамата му родители. Не е възможно детето да отхвърли баща си, без същевременно на едно дълбоко ниво да не отхвърли и майка си. Защото тя му е избрала този баща, а после заради личните си емоции иска да го лиши от баща. Когато майката е толкова враждебна към бащата, детето дълбоко страда, защото има чувството, че тя го смята самото него за грешка. Да не говорим, че има майки, които директно го заявяват. Така че, държейки се зле с баща си, детето сякаш казва на майка си: "Мамо, аз  ненавиждам татко, защото ти искаш така. Страх ме е, че няма да ми простиш, ако го обичам. И затова често съм ти гневен и на теб"
Моето разбиране е, че бащата в тази ситуация е добре да прави обратното на майката. Тя отнема на детето двамата му родители, а той му връща двамата родители в пакет при всеки удобен случай. Това поведение аз го наричам връщане към СВЕТЛИЯ КРЪГ НА ЛЮБОВТА. Случва се, когато единият родител го предприеме, другият също след време да омекне. Какво имам предвид?
Съвместният живот на родителите, щом като са стигнали до развод, може да се разгледа символично като една тъмна, мрачна и неприятна театрална сцена, на която има скандали, недоверие, изневери и т.н. Но същевременно осветителят в театъра е очертал на тази сцена с прожектора един малък светъл кръг. Това е светлият кръг на любовта. Любовта, в която това дете е заченато и създадено за живот.
Така че, когато казвам, че бащата може да връща на детето двамата родители в пакет, имам предвид, че той може да му подхвърля кратки реплики, с които да го връща в светлия кръг на любовта. Тук ще дам няколко измислени примера, за да стане ясно какво имам предвид. Например, когато се случи да са заедно и да минават през парка, бащата казва: "На тази пейка майка ти ми каза, че е бременна с тебе. И аз знаеш ли как се зарадвах! Даже отидох веднага и ѝ набрах едно букетче от глухарчета. И тя също плака от радост." Или: "В тази сладкарница  обичахме да ходим с майка ти, когато се запознахме. Тя обича много торта гараш." Или: "От този магазин майка ти си купи булчинската рокля"
Идеята е детето да почувства, че баща му смята за ценно и щастливо това, че се е свързал с майка му преди време и двамата са го е създали в светлия кръг на любовта.
Или понякога да подхвърля на детето си комплименти и похвали, в които включва и майката: "Много си организиран/а. Като майка си.; Имаш усет към съчетаването на цветовете. Като майка ти."
Ако детето попита, "защо се разделихте тогава?" или "а ти защо си тръгна?", бащата казва: "това е нещо между мен и маѝка ти. Не искам да те замесвам. Ти си ни дете и на двамата" 
От моя опит, когато разведени родители, мои клиенти, са започвали да казват такива неща на детето си, то изведнъж разцъфтява и възкликва: "Ама вие защо не сте ми ги казвали до сега тези неща?!?!" Детето е щастливо да разбере, че родителите му не го смятат за грешка.
Това е.
Поздрави!

Здравейте, преди два дни мисля, че получих паник атака.
Ще започна от това, което се случи преди 7 години.
Имам дете на 7 и половина, много желано и бързо се появи в живота ни. Двамата с мъжа ми сме с хубави професии, купихме си жилище, всичко беше ОК. Осъзнавам, че съм перфекционист и най- малките неудобства или неща, които не са в реда на нещата, ме изкарват в тревожни състояния и размисли. И се случи нещо, което ме караше да се чудя защо на мен и как е възможно? Защо трябваше да се обърка перфектния ми свят? Когато детето ми беше на 1 година, забременях извънматочно. След още половин година, в другата тръба. В следствие на което загубих възможността да стана за втори път родител. А винаги съм искала 3 деца. Да ги гледам как растът. Наистина няма по-голямо щастие. Това пък рефликтира върху дъщеря ми- прекалено много внимание, грижи, искам да е по- волно детството й, но пък моето желание да се занимавам с деца е огромно. По професия съм далеч от учителите, но понякога доста сериозно съм се замисляла дали да не стана, та да имам къде да се занимавам с това, което ме прави щастлива.
Престоя ми в болниците ми разклати психиката. Всичките тези манипулации, маркучета съм ги подтиснала някъде в подсъзнанието ми. Имаше един ужасяващ момент. В една малка болница ми направиха кюретаж без упойка. По късно разбрах, че не е имало нужда. Това нещо много болеше и беше голям шок.
След тези интервенции, ми останаха мислите и спомените от безбройните глупости, които ми се случиха. Вечния въпрос- Защо трябваше да се развали идеалния ми свят?
Като цяло винаги съм се тревожила за нещата, около мен - в целия ми съзнателен живот. В училище винаги съм била отличничка, всичко гледах да науча, после в университета и в работата. Изглеждам  добре.
Много време ми отне да осъзная, че можем да пробваме ин-витро. Около 3-4 години. Хубаво е всичко да става по естествен начин, но пък може да стане и с човешка намеса. Доста литература изчетох докато разбера, че природата пак си изиграва ролята.  Другото, което не можех да вляза в болница, тъй като се връщаше ужаса от спомените. Но пробвахме 2 пъти без резултат. Подтиснат някъде тези спомени и сега просто гледам да не мисля за това.
Но преди два дни нещо се случи и явно подсъзнателно за части от минутата ми се възвърна спомена от кюретажа.  Взеха ми с клечка секрет за микробиология. В момента, в който станах и тръгнах, усетих че ми премалява, в главата ми сякаш всичко падна надолу. Осетих силен страх и тревожност, че нещо не е наред и ме беше страх да погледна дали имам кръв. Клекнах и мислех, че ще припадна или ще повърна. Измерихме кръвното - 65/40. Легнах и се оправих за минута. Кръвното се беше нормализирало.
По принцип често ако съм притеснена да говоря с някой за нещо, получавам за кратко сърцебиене, може и кръвно да вдигна. Сещам се веднъж, че ми изтръпна едната ръка, когато пак бях под стрес. Веднъж щях да припадна на зъболекарския стол. И това е. Ще помоля за коментар.

Пропуснах да спомена важния факт, че в нашия случай бащата е бил отглеждащият родител, а не майката, което поражда парадокса на вменяване на вина. Още повече от пълнолетно отгледано дете (дъщеря) със самостоятелен вече живот и доходи. Казах "външният" от гл.точка на детето. Според мен се появи ревност след като ние вече имаме дете и вече не всичко е съобразено изцяло с голямото дете, както е било допреди. Та затова въпросът ми беше как е най-добрият начин да реагира партньорът в някои такива ситуации.

Здравейте!
Казвате, че партньорът ви е бил отглеждащия родител. Това прави още по-важно той да споменава на голямата си дъщеря фразите, от които тя да разбира, че И ТЯ, а не само вашето общо дете, е създадена в светлия кръг на любовта. Добре е да кажете на партньора си за този кръг и да му дадете карт бланш да говори всички тези неща на голямата си дъщеря.
Така ще се въздейства в две посоки:
- от една страна дъщеря му по-лесно ще преодолее ревността си към вашето общо дете. Тази ревност е свързана най-вече с мисълта: "Това дете е родено от ЛЮБИМАТА ЖЕНА на баща ми!". Ревността ще бъде повлияна и смекчена от това, че тя ще чува от самия него, че и нейната майка е била ДОСТАТЪЧНО ЛЮБИМА, за да има и тя самоувереността, че е зачената в светлия кръг на любовта. Давам си сметка, че за вас може да е мъчителна тази мисъл. Но тези думи на съпруга ви към голямата дъщеря, макар и изричани рядко и насаме, ще дадат много стабилност и равновесие в цялата сложна система.
- от друга страна неговата дъщеря изпитва тази ревност не само и не толкова, защото се чувства изместена от вашето общо дете. Вие сама казвате, че тя има реализация в живота, и то най-вече благодарение на баща си и едва ли би се занимавала с такива ревностни чувства и детинщини. Тя, обаче, всъщност се солидаризира с чувствата на майка си, която се чувства гневна, безпомощна и ощетена от това, че бившия ѝ съпруг е създал такава добра връзка с вас и си имате дете. Следователно, когато съпругът ви говори за онези събития, които възкресяват спомена за светлия кръг на любовта, той ще дава на дъщеря си стимул да обича вашето дете, без да има чувството, че така предава майка си.
Все пак, ако бившата жена е много гневна и настройва дъщеря си, не могат да се очакват чудеса. Но съм убеден, че дори и в този случай ще настъпят чувствителни промени и смекчаване на напрежението в отношенията.
Сама виждате колко е трудно всичко това най-вече  за вас. Ще задам още един въпрос: имате ли подписан граждански брак? Защото ако нямате, ще ви е по-трудно да имате тази вътрешна стабилност и самоувереност, която е нужна, за да насърчите партньора си за подобна промяна в неговото говорене с голямата му дъщеря.
Може би ще публикувам в скоро време някакъв текст, от който да става ясно, колко много този подпис променя нещата между партньорите.
Поздрави и приятна събота и неделя!