Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

  • 374 134
  • 2 566
  •   1
Отговори
# 765
  • Мнения: 1
Здравейте! Винаги ми е било трудно да се запознава с нови хора, много се притеснявам да говоря с тях. Знам, че никой не яде и не хапе, но ме е страх че ще кажа дума на криво и този човек никога повече няма да иска да ме види.
През последните няколко месеца започнах да харесвам едно момче, до този етап никого не съм харесвала толкова много и все се каня да му пиша да се запознаем, ама ме е срам. Изпитвам страх от това как ще реагира, какво ще си каже за мен, как ще ме възприеме. Преди 4-5 месеца тръгнах да му пиша, разменихме си 2-3 изречения. Питах го дали би искал да се запознаем и той каза 'Да, с удоволствие' и до там продължи разговора ни, защото не му написах нищо повече. Мислех да му пиша 'Разкажи ми нещо повече за теб' обаче се сетих, че и той най-вероятно ще ме попита същото, а за мен няма нищо интересно. Още от дете не искам да се знае почти нищо за мен и на въпроси от типа 'Какво харесваш?' и подобни аз често отговарям или с 'Нищо' или 'Не знам'.  Това отблъсна доста хора около мен, защото ме мислеха за странна. И тук има един парадокс. Хората са ми много интересни, искам да се запознавам с тях и да слушам техните истории, но аз съм човек, който никак не обича да говори за себе си, през повече време си мълча и човека отсреща все едно си води монолог. Когато съм с някой и трябва да се реши нещо дори и супер маловажно като това 'Къде /какво ще ядем?' аз съм 'За мен няма значение, ти избери' и това е всеки път така. Имам чувството, че стихотворението 'Книгите' на Далчев описва моя живот и най-вече тази част

'Години да четеш за чуждия

живот на някой чужд,

а твоят, никому ненужен,

да мине глух и пуст.'

И малко пак ще се върна на момчето за което писах по-горе. Много от моите съученички на по 14-15 години вече имаха n-гаджета зад гърба си и се хвалеха колко бройки са имали. Докато аз не мога да бъда със всеки, аз искам да съм с някой който наистина ще обичам, а няма да е поредния. И до този момент никога не съм имала гадже, нито да съм била сериозно привлечена или влюбена в някого. Гледах на едно място, че ако трудно срещаме човек, който да ни пасва, значи трудно сме срещнали себе си. Откакто срещнах това момче изпитах желание да се променя, искам да сме заедно, но нямам идея как да го  заговоря, как да си станем поне приятели. Никога не сме били заедно, но аз изпитвам една огромна несподелена любов към него и не знам дали ще мога да се влюбя в друг.

# 766
  • софия
  • Мнения: 773
Копирам си постта на ново, защото като ли че се изгуби между другите отговори.


Здравейте, д-р Стефанов,

Отдавна имах желание да пиша тук , но все не ми достигаше смелост.

Моят проблем – основният ,поне така си мисля е ниската ми Самооценка.
Поне според мен е свързано с поведението и отношенията от страна на майка ми, както  и че усещах че има повече симпатии  към по-малката ми сестра .
Майка ми ,(почина когато бях 10 клас ) беше една идея по-студена като поведение и се усещам че и аз малко или много сега я копирам и съм леко сдържана в отношенията си с другите.
Нямам много спомени в които майка ми е казвала в прав текст че ме обича или много ласки да сме разменяли, беше по-пестелива към тях , а аз имах нужда от тях.
В тийнейджърските си години имах период и на булимични епизоди, както и понякога се самонаранявах.
Според мен от това и че така и не се почувствах истински обичана от майка си ,, не съм имала много успех с връзките, винаги съм се подценявала и не бях сигурна че някой  ще "избере " мен.
През лятото на Чернобил нашите са загубили дете в по-късните месеци на бременността.  Аз се раждам есента на следващата година.
Друг проблем , който имам е че се тревожа прекалено за утрешният ден , понеже съм и самотен родител и имам страхове, главно финансови и ме е страх че бих могла да задлъжнея и тн , да няма мога да си плащам наема и че ще останем на улицата със сина ми (живея в София, не в родният си град)  и нз дали от това , но сънят  ми е доста непълноценен , не се наспивам и съм доста изморена.
Благодаря ви предварително за насоките, които ще ми дадете.

# 767
  • Мнения: 997
Здравейте, д-р Стефанов,

Отдавна имах желание да пиша тук , но все не ми достигаше смелост.

Моят проблем – основният ,поне така си мисля е ниската ми Самооценка.
Поне според мен е свързано с поведението и отношенията от страна на майка ми, както  и че усещах че има повече симпатии  към по-малката ми сестра .
Майка ми ,(почина когато бях 10 клас ) беше една идея по-студена като поведение и се усещам че и аз малко или много сега я копирам и съм леко сдържана в отношенията си с другите.
Нямам много спомени в които майка ми е казвала в прав текст че ме обича или много ласки да сме разменяли, беше по-пестелива към тях , а аз имах нужда от тях.
В тийнейджърските си години имах период и на булимични епизоди, както и понякога се самонаранявах.
Според мен от това и че така и не се почувствах истински обичана от майка си ,, не съм имала много успех с връзките, винаги съм се подценявала и не бях сигурна че някой  ще "избере " мен.
През лятото на Чернобил нашите са загубили дете в по-късните месеци на бременността.  Аз се раждам есента на следващата година.
Друг проблем , който имам е че се тревожа прекалено за утрешният ден , понеже съм и самотен родител и имам страхове, главно финансови и ме е страх че бих могла да задлъжнея и тн , да няма мога да си плащам наема и че ще останем на улицата със сина ми (живея в София, не в родният си град)  и нз дали от това , но сънят  ми е доста непълноценен , не се наспивам и съм доста изморена.
Благодаря ви предварително за насоките, които ще ми дадете.
Здравейте!
Пишете само за майка си. И нищо за баща си. Кажете няколко думи и за него. Как той се справи, когато майка ви почина?
С тези самонаранявания, с това самоподценяване, сте отреагирали на усещането, че майка ви иска да умира.Тя е следвала в душата си това дете, загубено през лятото на аварията в Чернобил. А децата усещат. Това влечение на майката към смъртта винаги настройва децата да се самонараняват, да се подценяват, да им е трудно да се свържат истински  с живота. И този стремеж на майка ви към загубеното по-голямо от вас дете сякаш ви е нестройвал и вие, образно казано, да легнете до това дете, за да бъдете видяна от мама. Детето винаги иска да бъде там, накъдето майката гледа. 
Същевременно вашият живот е свръхценен. Защо пък СВРЪХ, може би ще попитате?
Защото ви е подарен от една вътрешно страдаща майка, при положение, че тя самата не е имала добра връзка с живота. Тоест - за вашия живот е платена една много висока цена. И когато майка ви си е тръгнала от този свят, вие сте били на 16 години. Тези 16 години са били трудни за нея и затова са още по-ценен подарък.
И затова, когато си спомняте тези макар и редки моменти, когато майка ви е била нежна с вас, не ги отминавайте с лека ръка. Те са като бисери.
Знаете ли как се образуват бисерите в тялото на бисерната мида? Когато попадне вътре песъчинка, която причинява болка на мидата, тя отделя вещество, с което да обгради тази нараняваща песъчинка и да не изпитва болка. Тези бисери от нежност, които сте получили, са свръхценни, защото са отгледани с болка.
И затова сега, когато гледате в душата си към майка си, можете да ѝ кажете:
"Мамо, приемам от теб живота на цялата цена, което ти плати за него. Ти си най-добрата майка за мен. Ти ми даде достатъчно, за да продължа напред."
Важно е да погледнете и към това дете, до което още от малка сте искали да "легнете", за да бъдете видяна от мама. Какво ли би ви казал този ваш брат или сестра, когато вижда вашето притеснение, вашия отказ да вземете своето от живота? Със сигурност нещо като това: "Ти живей и за мен! Радвай се на живота и за мен!"
Поздрави и пак пишете!

Последна редакция: вт, 20 окт 2020, 17:44 от Людмил Стефанов

# 768
  • Мнения: 997
Здравейте! Винаги ми е било трудно да се запознава с нови хора, много се притеснявам да говоря с тях. Знам, че никой не яде и не хапе, но ме е страх че ще кажа дума на криво и този човек никога повече няма да иска да ме види.
През последните няколко месеца започнах да харесвам едно момче, до този етап никого не съм харесвала толкова много и все се каня да му пиша да се запознаем, ама ме е срам. Изпитвам страх от това как ще реагира, какво ще си каже за мен, как ще ме възприеме. Преди 4-5 месеца тръгнах да му пиша, разменихме си 2-3 изречения. Питах го дали би искал да се запознаем и той каза 'Да, с удоволствие' и до там продължи разговора ни, защото не му написах нищо повече. Мислех да му пиша 'Разкажи ми нещо повече за теб' обаче се сетих, че и той най-вероятно ще ме попита същото, а за мен няма нищо интересно. Още от дете не искам да се знае почти нищо за мен и на въпроси от типа 'Какво харесваш?' и подобни аз често отговарям или с 'Нищо' или 'Не знам'.  Това отблъсна доста хора около мен, защото ме мислеха за странна. И тук има един парадокс. Хората са ми много интересни, искам да се запознавам с тях и да слушам техните истории, но аз съм човек, който никак не обича да говори за себе си, през повече време си мълча и човека отсреща все едно си води монолог. Когато съм с някой и трябва да се реши нещо дори и супер маловажно като това 'Къде /какво ще ядем?' аз съм 'За мен няма значение, ти избери' и това е всеки път така. Имам чувството, че стихотворението 'Книгите' на Далчев описва моя живот и най-вече тази част

'Години да четеш за чуждия

живот на някой чужд,

а твоят, никому ненужен,

да мине глух и пуст.'

И малко пак ще се върна на момчето за което писах по-горе. Много от моите съученички на по 14-15 години вече имаха n-гаджета зад гърба си и се хвалеха колко бройки са имали. Докато аз не мога да бъда със всеки, аз искам да съм с някой който наистина ще обичам, а няма да е поредния. И до този момент никога не съм имала гадже, нито да съм била сериозно привлечена или влюбена в някого. Гледах на едно място, че ако трудно срещаме човек, който да ни пасва, значи трудно сме срещнали себе си. Откакто срещнах това момче изпитах желание да се променя, искам да сме заедно, но нямам идея как да го  заговоря, как да си станем поне приятели. Никога не сме били заедно, но аз изпитвам една огромна несподелена любов към него и не знам дали ще мога да се влюбя в друг.
Здравейте!
Мисля, че почти всеки човек иска като вас да срещне голямата си любов и да не бъде със всеки. И когато си мислите  за това, вълнението е голямо. Толкова голямо, че ви обзема страх и срам - да не би да се изложа, а какво ще му говоря, дали съм достатъчно интересна?
Страхувате се и се срамувате да направите и една малка крачка - да му се обадите, след като и той е изразил готовност да се запознаете. А същевременно във фантазията си може би сте с това момче на някой красив остров, само двамата и щастливи. Защото желанието ви е тъкмо такова.
И в този копнеж по другия, в който има много страх, срам и тревожно питане - дали ще ме хареса и той? - се крие чарът и истинската дълбочина  на това чувство!!!
Какво имам предвид? Представете си, че имате техническа възможност да видите какво стои в ума на това момче, да получавате текста на неговите мисли и чувства директно в чата. Тогава нямаше да има страх и срам, всичко щеше да е ясно. Нямаше да има риск да поискате да се запознаете, защото щяхте предварително да сте уверена, че и той го иска с цялото си сърце. Или обратно - щяхте да знаете, че той не го иска истински и да се отдръпнете, преди да сте се почувствали наранена.
Но сега от вас се иска просто да се доверите и да направите крачка, без да знаете резултата.
Ще напиша с големи букви една мисъл, която си харесвам: "ДОВЕРИЕТО Е КРАСИВ РИСК!"
Да, доверието е риск, защото никога не знаеш какво ще стане, когато направиш крачка към човека от другия пол, преди да си направил самата крачка. Не знаеш той как ще реагира, дали няма да те нарани, когато се разкриеш.
Но този риск е красив, защото без да поемеш риска на доверието, без да се решиш да направиш крачка, си оставаш далеч от този, до когото искаш да бъдеш близо.
А понеже искате съвет, ще ви кажа и нещо съвсем конкретно.За мен партньорските отношения са нещо като танц. Единият прави стъпка към другия и спира. Чака другия да направи също крачка насреща. И чак тогава прави нова крачка. И не е ОК само единият да прави крачки. Добре е да има баланс и съответствие, а не единият да е активен и всеотдаен, а другият да стои на едно място.
Това си мисля за сега....
Поздрави и нека танцът ви е на хубава музика!
Това са накратко нещата, които си мисля.

# 769
  • Мнения: 997
Скрит текст:
Много ви благодаря,г-н Стефанов!
Ами от това,което са ми казали,да,правили са аборти.Майка ми има два след мен и брат ми,баба ми също два,но баба ми има  и 3 деца.Бабата на приятеля ми също има,но там не знам точно как стоят нещата.Това,което те ми казаха е да,болка остава винаги,но се преживява с времето и че никой от тях,не е страдал толкова чак като мен,а просто са го направили.Но те не  нямат убеждението,че това е убийство в истинския смисъл на думата,защото според тях ембриона не е човек още,няма душа и т.н.Според мен това няма никой как да го твърди със сигурност и да го знае..но при всички положения едно прекъсване на бремеността си е лишаване от правото на живот.Напълно разбирам,че хората са различни,както и убежденията им и затова им казах,че решението си е лично.
В интерес на истината,преди няколко дена мислех да задам точно този въпрос на приятеля ми за неговите починали родители,какво би било тяхното отношение,но се отказах,защото естествено той не обича да говори за тях и реакцията му едва ли щеше да е ок.Напрежението между нас е огромно в момента и всеки такъв разговор го засилва за съжаление.Исках обаче да ви споделя,че вчера когато писах тук,същата вечер се обърнаха нещата и има лъч надежда..майка ми реши да ме подкрепи да запазя детето и даже си мисля,че точно вие и позитивната нагласа на доста от хората тук,които ме подкрепиха на лични съобщения,някак си спомогнаха за това.Защото вярвам,че мисълта е енергия и искам безкрайно да ви благодаря!
Бих искала да ви задам един въпрос,който си зададох от цялата ситуация,как според вас е най-правилно да се прекъснат едни токсични отношения,особено когато човек е в близки роднински отношения,но те ти оказват силно нагативно влияние?И изобщо трябва ли да се прекъсват или самото противопоставяне изгражда сила в характера? Не знам дали зададох въпроса си ясно,благодаря ви отново!
Поздрави!
Здравейте!
Много се радвам на този развой на събитията. И ако смятате, че и нашият диалог тук е част от положителната енергия, се радвам още повече.
И още - не е нужно да говорите с приятеля си за реакцията на неговите родители.
Достатъчно е в душата си да гледате с уважение към тях и да им наречете /посветите/ това дете, което е и тяхно продължение.
С това нещо в душата и на вашия приятел може би ще просветне по друг начин.
Поздрави!

Последна редакция: вт, 20 окт 2020, 20:48 от bubanka

# 770
  • софия
  • Мнения: 773
Добро утро и ви благодаря за отговора д-р Стефанов  . Може би трябваше да започна и с това че баща ми страдаше от параноидна шизофрения ,която се отключи когато аз започнах 1 клас .
В следващите години се редуваха ремисии и кризи ,но хапчетата които той пиеше му помагаха и той поддържаше едно "нормално " състояние .  Мога да каже че аз израстнах с мисълта за всяка негова криза,следейки за симптомите ми , имало е моменти когато съм се чувствала повече негов "родител" отколкото той- мой.
Аз усещах като майка ми вече "не обича " баща ми и че все пак "любовта не може да победи и превъзмогне всичко.
След смърта й ,той не е правил опити да търси друга жена (той беше на 41,не беше възрастен ) . Грижеше се за мен , сестра ми замина при леля ми в друг град да живее. 
В моето семейство винаги единият родител да кажем е изпълнявал сам всички задължения и може би от там аз видях модела и на 24 години родих синът си ,без да искам да се обвързвам с баща му(той не беше и съгласен да раждам ). Изключих го от живота си ,за да не се случи това ,което беше в моето семейство . 
Посещавах миналата година психолог и съм му разказвала тези неща ,но явно не успях да си взема поука и да направя някаква промяна.
А относно какво би казал по-големият ми брат или сестра ,не мога да намеря точните думи ,но съм сигурна че биха ме прегърнали за да мога да се почувствам защитена .

# 771
  • Мнения: 3
Скрит текст:
Много ви благодаря,г-н Стефанов!
Ами от това,което са ми казали,да,правили са аборти.Майка ми има два след мен и брат ми,баба ми също два,но баба ми има  и 3 деца.Бабата на приятеля ми също има,но там не знам точно как стоят нещата.Това,което те ми казаха е да,болка остава винаги,но се преживява с времето и че никой от тях,не е страдал толкова чак като мен,а просто са го направили.Но те не  нямат убеждението,че това е убийство в истинския смисъл на думата,защото според тях ембриона не е човек още,няма душа и т.н.Според мен това няма никой как да го твърди със сигурност и да го знае..но при всички положения едно прекъсване на бремеността си е лишаване от правото на живот.Напълно разбирам,че хората са различни,както и убежденията им и затова им казах,че решението си е лично.
В интерес на истината,преди няколко дена мислех да задам точно този въпрос на приятеля ми за неговите починали родители,какво би било тяхното отношение,но се отказах,защото естествено той не обича да говори за тях и реакцията му едва ли щеше да е ок.Напрежението между нас е огромно в момента и всеки такъв разговор го засилва за съжаление.Исках обаче да ви споделя,че вчера когато писах тук,същата вечер се обърнаха нещата и има лъч надежда..майка ми реши да ме подкрепи да запазя детето и даже си мисля,че точно вие и позитивната нагласа на доста от хората тук,които ме подкрепиха на лични съобщения,някак си спомогнаха за това.Защото вярвам,че мисълта е енергия и искам безкрайно да ви благодаря!
Бих искала да ви задам един въпрос,който си зададох от цялата ситуация,как според вас е най-правилно да се прекъснат едни токсични отношения,особено когато човек е в близки роднински отношения,но те ти оказват силно нагативно влияние?И изобщо трябва ли да се прекъсват или самото противопоставяне изгражда сила в характера? Не знам дали зададох въпроса си ясно,благодаря ви отново!
Поздрави!
Здравейте!
Много се радвам на този развой на събитията. И ако смятате, че и нашият диалог тук е част от положителната енергия, се радвам още повече.
И още - не е нужно да говорите с приятеля си за реакцията на неговите родители.
Достатъчно е в душата си да гледате с уважение към тях и да им наречете /посветите/ това дете, което е и тяхно продължение.
С това нещо в душата и на вашия приятел може би ще просветне по друг начин.
Поздрави!

Благодаря ви, г-н Стефанов!
Бяхте ми изключително полезен,упражнението на което ме научихте  има много добър ефект,когато човек е раздвоен и объркан.С радост бих ви посетила в кабинета ви,защото знам,че бихте ми помогнали и за други житейски проблеми.Желая ви всичко хубаво!
Поздрави!

# 772
  • Мнения: 9
Здравейте,накратко искам да дадете съвет ,относно моят съпруг ,как да се справя със силната му зависимост и обсебеност към майка си и баща си ,непрестанните доклади за всичко ,всеки ден по няколко пъти ,и аз като негова съпруга ,не ме пита и не се вълнува от мнение или съвет ,и много често се случва ,да ни оставя с детето ,за да им угажда на тях ,а те го викат постоянно за някакви пълни глупости!Той е на 36 години ,и мисля че докато майка му е жива ,това ще продължава ,вие какво ще ме посъветвате ?

Последна редакция: пт, 23 окт 2020, 00:57 от diveesay66

# 773
  • Мнения: 239
Здравейте,

Дъщеря ми, която е на 20г. има проблем от известно време и с Ваша помощ бих искала да и дам съвет как да се справи. С баща й сме разведени от 15г, т.е когато тя беше на 5. Отгледана е с много любов от мен и втория ми съпруг и родителите ни. В годините получи добро образование и в момента продължава обучението си в чужбина, където и работи и живее с приятеля си.
Биологичният баща не е присъствал в живота й активно- редки срещи и телефонни разговори с общи приказки и липса на всякаква емоционална обвързаност. Никаква финансова подкрепа в отглеждане и образование. Аналогична е връзката със семейството по бащина линия- баба, чичо, природен брат и пр. Държа да отбележа, че не сме в лоши отношения, по-скоро липсват такива въобще. Никога обаче дъщеря ми не е спирана да се вижда с баща си, роднини, да посещава семейни празници и пр. Никога в годините не е имало напрежение и не са се създавали проблем, дори в тежките тинейджърски години. Както казах, отгледана е с много обич като родна дъщеря от втория ми съпруг и всички роднини по негова линия.
Откакто замина студентка дъщеря започна постепенно да трупа агресия, дори бих казала омраза към роднините си- биологичен баща и баба. Започна да говори за тях с нескрита ненавист. В последните 18 месеца на два пъти лежа в тежко състояние в болница и те не проявиха никакъв интерес към състоянието й, което я разстрои силно. Не й честитиха навършването и на 20-години, което допринесе още повече за негативно й отношение. Опитвам се да разбера защо сега, след толкова много години е така афектирана и озлобена. Тя се разстройва още повече, дори на моменти плаче и казва, че иска ясно да им покаже, че не ги желае в живота си по никакъв начин и да им стане гсдно (цитирам я дословно).
Тъжно ми е да я виждам обладана от тези емоции, макар да не са чести. Опитвам се да анализирам ситуацията и да разбера защо сега, след толкова много години се отключи този гняв и омраза. Сякаш иска да ги накаже, че години наред те я игнорираха.
Явно е започнала да води словестната война с тях, защото след 10-12г. мълчание баща й се свърза с мен, за да пита тя как е и защо не отговаря на обажданияра му или ако отговори се заяжда с него.
Опитвам се да обясня, че е безмислено и единственото, което постига е трупането на негативни емоции, но явно не успявам. При всяко връщане в България водим един и същи разговор, който обаче явно няма успех.
Искам да й помогна да преодолее тези емоции, но се чувствам безсилна.
Моля, за Вашият съвет/коментар какво бих могла да посъветвам, да направя, за да преодолее дъщеря ми тази емоционална криза. Дали е добра идея да говоря с баша й, със семейството му?

Последна редакция: сб, 24 окт 2020, 00:06 от eitam

# 774
  • Мнения: 10
Здравейте, д-р Стефанов! Чувствам се много зле  От предната неделя ме задушава, без сърцебиене. Цял ден. Изпитвам страх само. Ужасяващ. След неделята седмицата почти мина добре с малки епизоди, на вчера пак ме задушава цял ден. От понеделник съм на Золофт.
Малко предистория: На 22 бях, когато заради силно ПР пих золофт, но се оправих и чак предната година, вече на 35 години, се наложи да го почна пак. Лекарят ми го изписа заради мигрената, която спря и страх от болести. Спрях го месец май тази година. И сега пак го почнах.
Постоянно си мисля това задушаване да не е коронавирус, а други симптоми нямам. Чакам да подейства золофта, за да видя дали ще спрат, мислех да тръгвам по лекари от страх, на белодробен, на сърдечен, не знам какво да правя. Паниката ми е огромна, защото задушаването продължава цял ден, а има дни, които го няма. Какво да правя?

# 775
  • Мнения: 997
Здравейте,

Дъщеря ми, която е на 20г. има проблем от известно време и с Ваша помощ бих искала да и дам съвет как да се справи. С баща й сме разведени от 15г, т.е когато тя беше на 5. Отгледана е с много любов от мен и втория ми съпруг и родителите ни. В годините получи добро образование и в момента продължава обучението си в чужбина, където и работи и живее с приятеля си.
Биологичният баща не е присъствал в живота й активно- редки срещи и телефонни разговори с общи приказки и липса на всякаква емоционална обвързаност. Никаква финансова подкрепа в отглеждане и образование. Аналогична е връзката със семейството по бащина линия- баба, чичо, природен брат и пр. Държа да отбележа, че не сме в лоши отношения, по-скоро липсват такива въобще. Никога обаче дъщеря ми не е спирана да се вижда с баща си, роднини, да посещава семейни празници и пр. Никога в годините не е имало напрежение и не са се създавали проблем, дори в тежките тинейджърски години. Както казах, отгледана е с много обич като родна дъщеря от втория ми съпруг и всички роднини по негова линия.
Откакто замина студентка дъщеря започна постепенно да трупа агресия, дори бих казала омраза към роднините си- биологичен баща и баба. Започна да говори за тях с нескрита ненавист. В последните 18 месеца на два пъти лежа в тежко състояние в болница и те не проявиха никакъв интерес към състоянието й, което я разстрои силно. Не й честитиха навършването и на 20-години, което допринесе още повече за негативно й отношение. Опитвам се да разбера защо сега, след толкова много години е така афектирана и озлобена. Тя се разстройва още повече, дори на моменти плаче и казва, че иска ясно да им покаже, че не ги желае в живота си по никакъв начин и да им стане гсдно (цитирам я дословно).
Тъжно ми е да я виждам обладана от тези емоции, макар да не са чести. Опитвам се да анализирам ситуацията и да разбера защо сега, след толкова много години се отключи този гняв и омраза. Сякаш иска да ги накаже, че години наред те я игнорираха.
Явно е започнала да води словестната война с тях, защото след 10-12г. мълчание баща й се свърза с мен, за да пита тя как е и защо не отговаря на обажданияра му или ако отговори се заяжда с него.
Опитвам се да обясня, че е безмислено и единственото, което постига е трупането на негативни емоции, но явно не успявам. При всяко връщане в България водим един и същи разговор, който обаче явно няма успех.
Искам да й помогна да преодолее тези емоции, но се чувствам безсилна.
Моля, за Вашият съвет/коментар какво бих могла да посъветвам, да направя, за да преодолее дъщеря ми тази емоционална криза. Дали е добра идея да говоря с баша й, със семейството му?
Здравейте!
Агресията на дъщеря ви е трупана доста години. Освен това тя е на възраст, на която е добре сама да потърси консултация.
След това встъпление се питам дали фактът, че сте намерили добронамерен съпруг, който да поеме функциите на бащата, не го кара да се чувства несъстоятелен, комплексиран и т.н.
Защо бащата не е участвал в нейното образование, не е оказвал подкрепа?
Интересно е и как се разведохте. Тоест - дали следващият ви партньор се появи в живота ви още по време на брака с бащата на дъщеря ви?
Отговорът на тези въпроси е важен.
От общи съображения бих казал, че е добре да говорите с бащата. За децата винаги е подкрепящо родителите им да си говорят за тях. Това много често е и несъзнаваната причина те да проявяват различни тревожни симптоми с несъзнаваната цел мама и татко да си заговорят.
Какво бихте казали по тези въпроси?
Поздрави!

# 776
  • Мнения: 997
Здравейте, д-р Стефанов! Чувствам се много зле  От предната неделя ме задушава, без сърцебиене. Цял ден. Изпитвам страх само. Ужасяващ. След неделята седмицата почти мина добре с малки епизоди, на вчера пак ме задушава цял ден. От понеделник съм на Золофт.
Малко предистория: На 22 бях, когато заради силно ПР пих золофт, но се оправих и чак предната година, вече на 35 години, се наложи да го почна пак. Лекарят ми го изписа заради мигрената, която спря и страх от болести. Спрях го месец май тази година. И сега пак го почнах.
Постоянно си мисля това задушаване да не е коронавирус, а други симптоми нямам. Чакам да подейства золофта, за да видя дали ще спрат, мислех да тръгвам по лекари от страх, на белодробен, на сърдечен, не знам какво да правя. Паниката ми е огромна, защото задушаването продължава цял ден, а има дни, които го няма. Какво да правя?
Здравейте!
Понеже не съм лекар, а психолог, бих казал, че най-важно е първо да се уверите, че всичко в здравословен план е добре. Тоест - ако се страхувате, че сте се заразили с коронавирус, изследвайте се. Това е начинът да получите успокоение.
За золофта също не мога да се произнеса.
Нопочти  винаги, когато към мен се обърне клиент с панически атаки, аз го питам в хода на нашата работа към кого изпитва силен гняв? Често ПА се дължат на подтиснат гняв към близък човек, на неизразено дълбоко негодувание към близък човек .
Как стоят нещата при вас?
Поздрави!

# 777
  • Мнения: 997
Здравейте,накратко искам да дадете съвет ,относно моят съпруг ,как да се справя със силната му зависимост и обсебеност към майка си и баща си ,непрестанните доклади за всичко ,всеки ден по няколко пъти ,и аз като негова съпруга ,не ме пита и не се вълнува от мнение или съвет ,и много често се случва ,да ни оставя с детето ,за да им угажда на тях ,а те го викат постоянно за някакви пълни глупости!Той е на 36 години ,и мисля че докато майка му е жива ,това ще продължава ,вие какво ще ме посъветвате ?
Здравейте!
Вашият въпрос е един от най-задаваните в бгмама. Като най-честото оплакване е от майката на съпруга, която постоянно се намесва в живота на семейството. В такива случаи съм писал на доста жени в темата, че е добре мъжете им при такива опити за намеса да казват на майките си: "По този въпрос ще се посъветвам с жена ми; ще обсъдя това с жена ми; това не е твой проблем, а на мен и на жена ми и т.н." И така, докато майката свикне, че жена му в момента е неговия партньор...
НО вашият случай, доколкото разбирам,  е по-различен. Не само, че родителите се намесват и са активни. Съпругът ви САМ докладва и се допитва постоянно до родителите си.
Ето защо ще ви задам няколко въпроса:
- има ли в родителското семейство на съпруга ви загубени деца, включително спонтанно абортирани, мъртвородени и т.н. или пък  някакъв нещастен случай? Питам, защото такива фактори действат капсулиращо на  членовете на семейството. Те не могат да се отделят един от друг, защото имат нужда да се подкрепят.И това, че се съветват постоянно по всички  битови въпроси, представлява част от реализацията на тази тяхна нужда;
 - другият ми въпрос е дали в историята на вашата двойка няма фактори, заради които съпругът ви да ви няма доверие?
Ако и по двата въпроса отговорът е "Не",  а става дума за негова характерова особеност и склонност, тогава бих ви предложил една парадоксална стратегия, с която да експериментирате. Като упорствате в този експеримент известно време, а не само да е еднократно.
Започнете вие  самата да бъдете активна и да му казвате: "Посъветвай се с майка ти;  посъветвай се с баща ти; питай родителите си какво ще кажат;  първо питай родителите си и тогава ще видим; ама чакай малко! Първо попитай родителите си; А какво ще кажат майка ти и баща ти?....."
Тоест - действайте парадоксално! Карайте го да прави това, което той и без това прави. И най-важното е това да не звучи като подигравка!!!!  Така е възможно в един момент той да изрази негодувание срещу вас, че го карате постоянно да се съветва с родителите си, все едно, че е малко дете. Ако реагира така /"Стига си ме занимавала с тези мои родители! Омръзна ми вече! Да не съм бебе!!!"/, в този момент вие ще сте успели да осъществите важна стъпка в неговата вътрешна трансформация.
Имайте предвид, че хората, които постоянно се съветват с родителите си,  на едно по-дълбоко ниво всъщност са им много гневни. Те копнеят да се еманципират, но са натрупали инерция и им е трудно да го направят. Свикнали са да разчитат на мама и татко и така им е по-лесно. Но гневът е налице, макар че е приспан.  Обикновено това еманципиране става в тинейджърската възраст. Тогава е нормално да се осъществи  бунта на детето срещу родителите. И това става с много гневна енергия. Така че опитайте да предизвикате тази негова гневна енергия, като допълнително я потискате. С това напомняне, че е добрре да се съветва за всичко с родителите, енергията на гнева може да стане под високо налягане и да избухне. Така че да се отдели от родителите.
Опитайте!
НО ПЪРВО ВИЖТЕ ОТГОВОРИТЕ НА ПЪРВИТЕ ДВА ВЪПРОСА. Защото ако в семейството му има загуби или пък има проблем с доверието по между ви, ще направя съвсем друг коментар.
Пишете пак!
Поздрави!

# 778
  • Мнения: 997
Добро утро и ви благодаря за отговора д-р Стефанов  . Може би трябваше да започна и с това че баща ми страдаше от параноидна шизофрения ,която се отключи когато аз започнах 1 клас .
В следващите години се редуваха ремисии и кризи ,но хапчетата които той пиеше му помагаха и той поддържаше едно "нормално " състояние .  Мога да каже че аз израстнах с мисълта за всяка негова криза,следейки за симптомите ми , имало е моменти когато съм се чувствала повече негов "родител" отколкото той- мой.
Аз усещах като майка ми вече "не обича " баща ми и че все пак "любовта не може да победи и превъзмогне всичко.
След смърта й ,той не е правил опити да търси друга жена (той беше на 41,не беше възрастен ) . Грижеше се за мен , сестра ми замина при леля ми в друг град да живее. 
В моето семейство винаги единият родител да кажем е изпълнявал сам всички задължения и може би от там аз видях модела и на 24 години родих синът си ,без да искам да се обвързвам с баща му(той не беше и съгласен да раждам ). Изключих го от живота си ,за да не се случи това ,което беше в моето семейство . 
Посещавах миналата година психолог и съм му разказвала тези неща ,но явно не успях да си взема поука и да направя някаква промяна.
А относно какво би казал по-големият ми брат или сестра ,не мога да намеря точните думи ,но съм сигурна че биха ме прегърнали за да мога да се почувствам защитена .
Да, точно това биха направили. Вземете си тази прегръдка. В душата си носете и тази любов!
Но има и още нещо. Доверете се на хората в по-голяма степен. И особено на мъжете. Имам предвид да разчитате на тях: че ще ви обичат, че ще ви подкрепят, че няма да умрат без време!
Защото в дълбочина във вас стоят сякаш две разяждащи житейски програми:
Едната е: "Аз не заслужавам!"
Другата е: "Не се привързвай! Хората умират лесно или се разболяват тежко. Спести си тази мъка и стой надалеч!"
Вместо това ви предлагам друга програма. Тя звучи така: "Довери се и дай шанс на Живота!"
Поздрави!

# 779
  • Мнения: 997
Здравейте, д-р Стефанов! Дали може да ме насочите как да преодолея негативните чувства, които изпитвам към майка ми? Убедена съм, че тя ме обича, страшно много ми е помагала и винаги по свой начин е мислила за доброто ми. Но някак си все още не мога да се отърся от усещането, че не съм достатъчно добра за нея, че винаги съм виновна за нещо. Не мога да говоря открито с нея, опитвала съм, но тя реагира така, че после предпочитам да си бях мълчала. С годините и болестите става все по-обидчива и мнителна. С мъжете в семейството има тежка история - майка ми е родена късно, а баща й е бил изгонен и недопуснат до нея никога повече. Тя самата също се постара да нямам връзка с баща ми, който беше алкохолик (почина отдавна) и безхарактерен, но аз като малка много го обичах. Наистина майка ми е имала труден живот, разчитала съм само на нея. Аз имам добра връзка с мъжа ми, но тя не го харесва никак и не се старае да го крие. Това ме обижда. Въпросът ми е, как да приема всичко, което тя е и не е и да спра да вдигам телефона или да се виждам с нея със свит стомах? Благодаря предварително!
Здравейте!
След всичко, което е преживяла, майка ви разглежда мъжете като потенциална опасност. Но има и още нещо.
Това, че баща ѝ е бил изгонен, със сигурност означава, че тя е гневна и на майка си, която се е отказала от баща ѝ и е допуснала той да бъде изгонен и да не бъде допуснат до нея. Гневна е и на баба си и дядо си и всички близки, които вероятно са участвали в изгонването. Тези най-близки хора, на които е нормално да разчита, са много виновни пред нея и тя ги обвинява от дън душа. И когато казвате, че тя гледа към вас, сякаш сте ѝ виновна за нещо, за мен това не е вярно. Тя не ви гледа така ВАС. Тя просто така си гледа към абсолютно всеки и всичко. И не знае и не иска да знае как се гледа по друг начин.
В тази ситуация за вас най-важното е това, че след всичко, което е преживяла, майка ви е намерила все пак сили и мотивация да се свърже с баща ви, да ви зачене и да ви даде живот. Тя ви е обичала винаги, но не чак дотам, че да подкрепи добрата ви  връзка с баща ви. Бих казал, че не ви е обичала нежно.
Защото човек, който е гневен на майка си и баща си, няма как да дава нежна любов. Неговата любов е гневна. Това е любовта на нощния пазач, който бди на улицата през нощта  и претърсва всеки преминаващ за оръжие и опасни предмети. Особено е бдителен този гневен нощен пазач към тези, които изглеждат невинни и добрички като съпруга ви. С такива най-много трябва да се внимава. Защото когато даваш гневна любов, за теб доверие е равно на глупост. Никой не заслужава доверие!
Тя ви обича, разбира се! Но тази гневна любов изисква да е още по-предпазлива, като вижда вашето доверие към съпруга ви.
Какво можете да направите вие?
Погледнете в душата си към вашата гневна и недоверчива майка, усмихнете ѝ се и ѝ кажете: "Мамо, благодаря ти за твоята бдителност и мнителност! Това ме прави свободна аз самата да изпитвам доверие и любов към съпруга си. Зная, че ти винаги бдиш и си имаш едно на ум. И не е нужно и аз да го правя."
И тогава в душата си майка ви отговаря: "Да, това е, което ми е нужно. Благославям те ти да не си бдителна и мнителна."
Това е.
Поздрави!

Последна редакция: пн, 26 окт 2020, 07:16 от Людмил Стефанов

Общи условия

Активация на акаунт