Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте!
Имам няколко въпроса:
Какво се случи преди няколко години, откакто имате това чувство? Какво предизвика вашето състояние?
Когато се върнете в детството, кой точно наистна ви е казвал, че сте глупава, безинтересна, скучна, излишна?
Има ли човек в предишни поколения /вуйчо, чичо, леля, баба, дядо, прабаба или прадядо/, които наистина е преживял нещо страшно? Говаря за нещо много страшно!
Поздрави!

Здравейте!
Бих отговорил така: идва една възраст, когато човек е добре да каже на родителите си следното: "Вие ми дадохте достатъчно. Останалото ще си го взема сама."
Вие, обаче, сякаш искате от родителите си още и още и още... Защото имате чувството, че не сте желана.
Ако имате това чувство, наистина е трудно да градите собствения си живот, да си намерите партньор, да загърбите родителското семейство и да гледате напред.. Само че откъде идва това чувство? Вие очевидно сте  желана от родителите. Имам предвид, че не сте изоставена.  Това чувство много често се корени върху някаква детска фантазия. От къде идва то при вас? Има ли факти, които го подкрепят?
Поздрави!

Тоест - вие сте тревожния човек, а не детето. Детето и майката са като скачени съдове. И детето отразява вашите усещания, които гласят: "Аз нямам право!" Какво е особеното, което тези абортирани деца носят за вас като чувство? Силно впечатление ми прави, че наричате сестра си /или брат си?/ "второто им дете". Все едно, че сте сама /не брат ми, а ТЯХНОТО второ дете/. Усещате ли разликата? Сякаш нямате нищо.
Абортираните деца са силен фактор за останалите живи. Защото децата винаги знаят, че майката има в утробата си дете. Имат необяснимо усещане за това. Една майка преди време ми сподели, че когато забременяла, синът ѝ на 8 г. казал: "Мамо, ти си бременна" още преди тя да си е направила тест за бременност!!!! Друго дете на 5 г. беше казало на майка си около петата седмица от нейната бременност: "Мамо, ти знаеш ли, че сега си истинска майка". И тя отговорила: "Да, нали ти си ми дете.". Синът ѝ казал: "Не, не - в тебе има друго бебе!"
С тези примери ви показвам, че децата след вас, които са били заченати и после са изчезнали в небитието, имат влияние върху живота ви. И това влияние може да се изрази с думите: "С какво аз съм повече от тях, та да имам право да имам разни неща и да живея, а те да нямат нищо?"
От моя опит ви казвам, че нашите най-дълбоки чувства и преживявания са формирани под въздействието на такива несъзнавани мисли. 
И тук идва най-интересното: какво биха ви отговорили тези деца, ако те можеха да говорят, а вие им кажете: "Аз искам да дойда при вас! Аз не заслужавам живота повече от вас."
Отговорът може да бъде само един: "Ние искаме ти да живееш. Живей и за нас и се радвай на живота и за нас. Ти не е нужно да споделяш нашата участ. Това не ни кара да се чувстваме по-добре. Напротив - дори ни е по-зле от тези твои мисли! Ти заслужаваш живота двойно повече!"
Може би е ценно да си представите точно това: че когато правите приятни неща, когато отивате на красиви места, вие все едно че показвате красотите на света на тези, които без вашите очи няма как да ги видят.
Така че отговорът е този: вземете любовта към живота първо вие и я предайте на дъщеря си.
И нека красотите на света да бъдат в сънищата ви!
Поздрави!

Всичко започна, когато се преместих в ново училище, от основно в гимназия, родителите ми не уважиха желанието ми да уча в друг град и започнах учебната година с огромно нежелание. От там станах съвсем различен човек, до това време бях много общителна и усмихната, но всичко се промени за броено време. В новото училище съучениците ми бяха твърде груби, обиждаха по-свитите от тях, бях подложена на постоянен психически тормоз, аз съм си чувствителна от малка и приемам нещата твърде навътре. Освен това междувременно родителите ми не са ме защитавали, не са се интересували толкова какво се случва в моя живот и в училище. Имало е случай и вкъщи татко да ме обижда, когато не се справям с нещо. А относно въпроса дали някой в родата е преживявал нещо трагично, знам от приказки, че баба ми от майчина линия, когато е била на 25 години е била обесена в градския парк, мисля, че така и не са намерили извършителя.

Здравейте, г-н Стефанов!
Как да се справя със страховете си и мрачните картини които си представям.
Дъщеря ми е на 11 г.и усещам как от тия страхове съм я обсебила и не може да диша(постоянно се притеснявам дали е добре,способна съм да й звъня всяко междучасие,за да я чуя).Тръгна ли някъде на път си представям най-лошото.....
Как да се справя с това?
Благодаря за отделеното време и лек ден!

Вземайки повод от думите на читателката January и от коментара на г-н Стефанов по нейните въпроси, бих искала и аз да споделя кратки мои лични впечатления по темата за взаимоотношенията между родители и деца с хронични заболявания или увреждания, и да задам и аз своите въпроси.

Това, че родители и деца са като "скачени съдове", по отношение на децата с увреждания често продължава и след като такива "деца" отдавна са навършили пълнолетие. Пиша и от собствен опит, и от опита ми на познанство с десетки хора с увреждания и техните семейства.

Нерядко съм чувала родители (най-често майки) на такива хора, да казват: "Ние пием еди-кое си лекарство", "Ние се учим да ходим", вместо: "Дъщеря ми/синът ми пие еди-кое си лекарство" или "Той/тя се учи да ходи" и т. н. Или не ги оставят да кажат и дума, когато са в обща компания с родителите си. Въпреки че въпросните хора с увреждания са със съхранен интелект...

Като че ли близките ги смятат за непълноценни, мислят, че няма да се справят без тях. В много от случаите хора с увреждания или с тежки хронични заболявания живеят до по-късна възраст при родителите си - поради трудности в самообслужването, липсата на достатъчно доходи, недостъпната архитектурна среда и др. И така нерядко остават неразбрани от най-близките си. Забраняват им се най-елементарни неща. На хората с увреждания им се налага да отстояват личното си пространство, мнението си, желанията си... Често роднините или близките не правят разлика между това, да помагат на някого чисто физически и да вземат решение от негово име. Казват: "Като не можеш сам - ще ме слушаш...".

Малка част от хората с увреждания имат хармонични семейства. Много често бащите напускат семейството. Ако това не се случи - понякога отношенията остават трудни. Насилието спрямо такива хора не е рядкост - както в институциите за хора с увреждания, така и в семействата им.

Как според Вас трябва да се изграждат отношеннията в такива семейства? Как е най-добре родителите да се отнасят към своите деца с увреждания, за да могат тези деца да израснат като пълноценни хора, със самочувствие и способни да се справят сами с нелекия си живот, когато родителите си отидат или вече няма да са в състояние да се грижат за тях? И как трябва да се изграждат взаимоотношенията между родителите и вече порасналите им деца с увреждания, които живеят заедно?

Преди известно време гледах по телевизията една лекарка - специалист по детска ендокринология, специализирала в чужбина. Тя каза: "В България, когато кажем на родителите, че детето им е заболяло от диабет, те най-често започват да се обвиняват взаимно: "Ти си виновен, твоят род е виновен...", докато на Запад най-често питат: "Кое е най-доброто, което можем да направим за детето си в тази ситуация?". Тоест те търсят решение на проблема, гледат към бъдещето...

Може би е добре и в България да започнем да гледаме към уврежданията и към хроничните заболявания по този начин - да ги приемаме не като трагедия, а като част от живота, като възможност за израстване, а родителите да не изпитват личен "провал", че са създали такова дете, а да го учат на самостоятелност и независимост, за да може то да бъде полезно на себе си и на околните.

Благодаря за времето, което отделяте, за да пишете в този сайт! Гледах Ваши лекции и участия в предавания в сайта Youtube. Много ми харесаха! Мисля, че да помагаш на хората е преди всичко ЧЕСТ И ПРИВИЛЕГИЯ! Пожелавам Ви здраве и успехи!

Здравейте, благодаря за коментара. В семейството ми няма загубени деца със сигурност. А отношенията с родителите ми са много хубави. Обичаме се и се уважаваме. Нещо повече, приятно ни е да сме заедно. Майка ми е един от най-близките ми хора, разбирам се прекрасно с нея, не само като родител, но и като приятел. Мога да ѝ кажа всичко, а тя ще е откровена, ще ми каже ако не съм права според нея или ще ме подкрепи. С баща ми също се разбираме, просто той е малко по-затворен по принцип. Винаги съм получавала нужното внимание и любов, и от двамата, и наистина не мога да намеря причина тази моя несигурност да идва от тях...

Добре!
Ще ви задам подобни въпроси, но по друг начин  /няма да ви давам насоки, защото те са ограничаващи/:
- Как се почувствахте, когато стана всичко това с вашата приятелка? Какви мисли нахлуха в ума ви? Какви усещания в тялото? Извикайте отново цялостното си преживяване около нейното излизане от приятелската връзка...
-  След това си спомнете кога преди това като дете сте се чувствали по подобен начин? Дори като много малка...
-  Специално обърнете внимание на ситуации със срам...
-  Помислете също и за ситуации, в които майка ви или баща ви са преживели нещо подобно /такова "срамно" отхвърляне пред очите на света/. Или подобни фамилни истории с други близки хора...

Здравейте!
Предполагам, че сте чели други мои отзиви в подобни ситуации и няма да се изненадате от въпросите ми.
Първо е нужно да си дадете сметка за източника на този страх. Например:
- Загубени деца в семейството /вашето и на родителите ви/
- Травматични преживявания с опасност за живота /случили се с дъщеря ви или с вас самата, когато сте била дете/
- Какво си представяте, че може да ѝ се случи? Какви са най-честите ви мрачни фантазии? И с кого такова нещо наистина се е случило? С кой важен човек от семейната система?
Помислете!

Благодаря за милите думи!
Смятам, че когато в семейството има дете с увреждане, най-важното е какво се случва с отношенията между родителите.
Основните трудности идват от склонността на родителите да се обвиняват взаимно и това ги разделя и убива връзката им;
Друга трудност идва от склонността на родителите да обвиняват самите себе си и чувството им за вина;
Изобщо - търсенето на вина убива Любовта. И освен това обижда Съдбата /Природата, Бог, Вселената/ или както сте склонна да наричате тази по-голяма от нас сила, на която всички ние сме подвластни. Защо я обижда? Защото търсейки вината в самите себи си, ние все едно казваме, че силата е в нас. А тя не е в нас, слава Богу! Природата е по-велика и по-силна от нас. Ще ми се да усетите цялата надменност и фантазия за всемогъщество, която стои зад идеята да търсим вината в себе си, например!!
И обратно - ако не търсим вина, така държим любовта жива и приемаме тази сила на Природата /или както вие сте склонна да я наричате/ много по-спокойно;
Обратно - когато родителите не се обвиняват взаимно, това изпитание ги сплотява и те започват да се обичат повече.
Още нещо е важно да се има предвид. В подобна ситуация на изпитание двамата родители прибягват до различни видове психологически защити.
Единият, например, прекалено се втренчва в опитите  да си обясни нещата като експерт, а това е вид защитен механизъм - рационализация.
Другият може да живее с разбирането, че това хронично заболяване прави детето уникално и то рано или късно ще се прочуе и ще преуспее. Това е друг вид защита - отбягване и отричане...   
И много често се вижда, как единият партньор се дразни от защитите на другия и обратно. Да приемеш защитите на другия,  означава да уважаваш неговата слабост. А да уважаваш слабостта на другия и собствената си слабост също дава много спокойствие и способност да позволиш на другия да се справя по собствения си начин. Както ти - по твоя.
Нещата се усложняват и от опитете на прародителите да добавят и още нещо в този врящ казан от силни чувства. Например - те обвиняват партньора на сина /дъщеря/ си, че проблемът е наследствен и идва от неговия род. Тогава освен че имаш едно дете с увреждане, трябва да отстояваш партньора си от своите родители...
МНОГО ЧЕСТО  родителите упражняват и задържащо влияние върху децата си с увреждане. Детето е надраснало своя проблем, но родителите не го пускат да бъде по-самостоятелно. Защо го правят ли? По различни причини. Може би защото детето с увреждания става това, което ги държи заедно. Или някакъв страх, който ги кара да го възприемат като 5 годишно дете, а това е жена на 35, която прави своя трудова кариера в рамките на своите способности... Всеки от нас го знае - когато родителите се страхуват за теб, от това ти става по-зле. Ужасно зле!
Това ми идва засега на ум като коментар от гледна точка на семейството.
Поздрави!

Здравейте!
Оставили сте най-важното за накрая. Вашият страх от непознати и всичките ви притеснения при общуване идва от това, което се е случило с баба ви /намерена обесена на 25 години в парка/.
Какво имам предвид?
Това събитие е оставило майка ви без майка на една много ранна възраст. Детето няма капацитет да се справи с подобно нещо и остава в страха, ужаса, несигурността. То не знае от къде може да дойде опасността и я очаква отвсякъде  и от всеки.
Така че страха, който носите, е свързан с майка ви, а първопричината е смъртта на баба ви.
От друга страна - вие на колко сте години? Ако сте под 25, нормално е да изпитвате допълнителен страх, свързан със "синдрома на годишнината", както се изразява френската психоаналитичка Ан Анселен Шутценбергер. Тоест - вие наближавате годините, в които се е случило това ужасно нещо с баба ви и изпитвате неясен страх, дали ще прескочите тази възраст.
Има и още нещо: вие казвате, "знам от приказки, че баба ми е била намерена обесена на 25 години...". Тоест - за това събитие не се говори. Защо не се говори? Защото хората изпитват страх и може би и срам да го споменават. Като казвам срам, имам предвид, че това може би не е убийство, а самоубийство.  И хората ги е срам от самоубиеца, защото християнската култура и религия отхвърля самоубийците като грешници.  Преди години даже не са ги погребвали в осветеното гробище! Казвали са, и до сега го казват, че душите им ще отидат в ада.
ТОВА Е ЖЕСТОКО И НЕСПРАВЕДЛИВО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ТЕЗИ ХОРА!!!!
Както казва Берт Хелингер, тази баба е изключена от семейната система. За нея не се говори и всички се опитват да я забравят. Но има един Закон за принадлежността /той така го формулира този принцип/, според който ако някой е изключен от семейната система, някое дете от следващо поколение изпитва симптоми, свързани със съдбата на този човек. И то без да го съзнава. Тук говоря за вас и вашите симптоми - неясен страх от непознати и от хората изобщо. Чрез тях вие се свързвате с баба си.
Но където е проблема, там е и решението. Тоест - за вас е важно да преживеете с любов, а не със срам и страх, връзката си с тази ваша баба. Защото любовта дава сили за живот, а страхът отнема и смазва тези сили. За вас тя е толкова ценна, колкото и другата ви баба. Разпитайте по-подробно за баба ви. Отидете, ако е възможно, на гроба ѝ. Запалете свещ, занесете цветя, поплачете. Интересното е, че вие даже не я наричате баба. Все едно, че тя няма връзка с вас. При положение, че кръвта във вените ви и наследствената информация в гените ви идват 25% от нея. Тоест - без нея вие просто не съществувате. Но и вие я изключвате, споделяйки този фамилен страх към съдбата ѝ.
Възможно е и да не получите достатъчно информация. Защото  в семейството има негласно споразумение за баба ви да не се говори. Това не пречи вие лично да ѝ дадете място в сърцето си. Просто си представяйте, че тя е до вас /все едно нейните 25% излизат от клетките ви и се материализират / и вие ѝ казвате: "Мила бабо, аз те обичам! Аз приемам с уважение начина, по който ти живя и по който приключи живота си. Моля те, благослови ме от мястото, на което си, да не се страхувам от живота и от хората. Този страх е твой, а не мой."
Това е начинът да се почувствате добре.
Това е за сега...
Поздрави!

Сърдечно Ви благодаря, д-р Стефанов!

Здравейте!
Напоследък се замислям за това колко голяма част от живота ни заемат животните. Когато гледам дадено животно, доста често го свързвам с починал човек от семейството и си представям, че това е той/тя. Вие как мислите? Може ли да съществува подобен феномен или това е плод само на моите фантазии. И също така какво е Вашето мнение за преражданията? Според Вас те съществуват ли или животът е "само един" както казват всички?

Здравейте, д-р Стефанов,

Отдавна имах желание да пиша тук , но все не ми достигаше смелост.

Моят проблем – основният ,поне така си мисля е ниската ми Самооценка.
Поне според мен е свързано с поведението и отношенията от страна на майка ми, както  и че усещах че има повече симпатии  към по-малката ми сестра .
Майка ми ,(почина когато бях 10 клас ) беше една идея по-студена като поведение и се усещам че и аз малко или много сега я копирам и съм леко сдържана в отношенията си с другите.
Нямам много спомени в които майка ми е казвала в прав текст че ме обича или много ласки да сме разменяли, беше по-пестелива към тях , а аз имах нужда от тях.
В тийнейджърските си години имах период и на булимични епизоди, както и понякога се самонаранявах.
Според мен от това и че така и не се почувствах истински обичана от майка си ,, не съм имала много успех с връзките, винаги съм се подценявала и не бях сигурна че някой  ще "избере " мен.
През лятото на Чернобил нашите са загубили дете в по-късните месеци на бременността.  Аз се раждам есента на следващата година.
Друг проблем , който имам е че се тревожа прекалено за утрешният ден , понеже съм и самотен родител и имам страхове, главно финансови и ме е страх че бих могла да задлъжнея и тн , да няма мога да си плащам наема и че ще останем на улицата със сина ми (живея в София, не в родният си град)  и нз дали от това , но сънят  ми е доста непълноценен , не се наспивам и съм доста изморена.
Благодаря ви предварително за насоките, които ще ми дадете.

Д-р Стефанов може би се сещате моята история а напоследък ви чета относно абортите в семейството и/или загубените деца.Ще започна от там,че от страна на баща ми са 4 деца като преди най голямото дете/леля ми имат 2 и повече починали деца при което я кръщават Живка/да живее/.След нея се раждат живи и здрави още 2 момчета и едно момиче.За майка ми и нейното семейство не знам и няма данни за аборти и/или загинали деца освен,че дядо ми се е женил и има дъщеря от първият си брак и след това две дъщери от баба ми.Моята майка на свой ред има спонтанен аборт преди най голямото дете (брат ми) след това е сестра ми желана и също така моделът да са две деца.Обаче по тяхни си причини 😊 тя забременява със сестра ми ходи за аборт в друг град,но се отлага и се прибира с автобус.Слизайки се спъва и пада прокървява и решава,че работа е свършена(несериозно,но факт),но сестра ми се задържа и съответно се ражда.Аз идвам последна живородена защото се е случило,че не са установили бременността навреме  при прегледи и тестове според лекарите съм била тумор а не бременност.Едва в 4 месец на видеозон се е видяло,че е бебе и няма начин за аборт.Това се случва 1986 г около юни месец майка ми тогава е приемала много лекарства поради фалшивия тумор и смърта на баща си който е починал в месеца при който аз съм зачената.През цялата бременност де е притеснявала дали ще съм нормално дете.Заради лекарствата и аварията в чернобил още в болницата са искали да ме осиновят семейство лекари които нямат деца и не могат да имат.Не са ме дали най вече брат(15г) ми и баща ми са били хората които не са позволили това.Както писах и преди отгледана съм в ранните си години от голямата ми сестра която към момента на раждането ми е била 11г.След 2 години майка ми отново забременява с тризнаци при тях разбира навреме и ги е абортирала.Това е последният път в който забременява статистиката е следната 4 живородени деца и 4 абортирани.Най голямата ми сестра има само една бременност и раждане което е трябвало да бъде с близнаци.Обаче при трудна бременност едното пада съвсем рано тя също е имала притеснения относно детето си.Следващата ми сестра има 3 деца и доколкото аз знам 3 аборта.Аз на своята сметка имам 3 деца и трите желани нямам аборти предпочитам да се пазя защото яростно отричам абортите за мен това си е чисто убийство.Това същество дори на ниво клетки не ни е виновно с нищо ние сме тези които е трябвало да мислят.
Сега моите деца ги държа винаги близо до мен не съм спокойна когато дори един от тях го няма при мен за повече от ден.Това е по силно изразено към най малкото а когато беше дъщеря ми една то беше към нея.Изпитвала съм силна ревност ако някое от децата предпочитат баба си или някой друг а не мен.Което пък сега с най малката нямам този проблем дори ми е приятно когато тя иска баба си или друг от разширеното семейство.
Защо я има ревността изобщо било към децата или към половинката?Знам,че рязко завивам от това за което писах до сега,но ми стана интересно.Защото реално бих се отделила от бащата на бебето ако не изпитвах ревност при мисълта,че може да е с друга.Бих продължила напред,но това червейче в ума и душата ми,че той ще е с друга ме кара да изтръпвам и да не го искам.Аз не го обичам не искам да живея с него не го искам,но и на друга не го давам.Защо?Ако продължа напред  и имам друг човек до себе си няма вече да е така,но не се решавам да го направя.Знам,че прехвърля ли чувствата си към друг към него ще изпитвам само отвращение и това ще разклати и без това нестабилната връзка между него и малката.А пък ако той спре да вярва,че може да ме промени и със времето да се съберем той няма да се съсредоточи само върху дъщеря ни.Или пък ще започне и той да търси жена което пък ще го отдалечи още повече от детето.А е възможно дори както повечето мъже правят съвсем да забрави за нея.Опитвам се да мисля за всичко и да преработя всички възможни варианти,но нещо не ми се получава.В главата ми е тотална каша и не знам как да постъпя.Знам,че тази връзка е токсична,но ме е страх да я прекратя и ревнувам и изобщо съм в задъдена улица заради собствената си психика.Смятате ли,че имам психичен проблем или всичко е на емоционално ниво който просто трябва да се разреши?