Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте аз така и не успявам да стигна лично до вас покрай този Ковид все се случва някой близък да е болен и да съм контактна.Слава богу за сега не болна.
А ето и защо се включвам в темата отново.Вчера наблюдавах отново как дъщеря ми не допуска баща си до себе си дори не дава да я докосне.Само да посегне и настава рев,тръшкане и нежелание изобщо да я докосне това се случва ако се опита баща и да докосне и мен.Обаче това е на епизоди има моменти в които не прави така и дори го търси и дава само на него да и съблече якето или да я събуе...Но пък това и поведение колкото и странно да звучи е от самото и раждане дори на 2-3 месеца изпадаше в див рев ако я гушне той и също така можеше да заспи в него без проблем.На какво се дължи това?Да вметна,че и неговото поведение е почти същото има моменти в които е с доста мек характер и моменти в които е изключително заядлив и нервен.Това се случваше и през бременноста имало е моменти в които съм се задушавала от рев и нерви причинени ми от него.До колко е възможно това да и се е отразило и затова сега да има такова държание към баща си?Няма как да е защото аз я настройвам първо тя е малка няма две години второ аз съм единствената спойка между двамата.Опитвам се всеячески да се изгради връзка между двамата и не си позволявам да говоря лошо за баща и пред нея.Дори напротив,и това също може да е много странно,но аз самата не "помня" и не отдавам прекалено значение на лошото което се е случило мегду нас.Помня и отдавам значение на прекрасните моменти които сме имали на човека който е бил преди да си свали маската.Обаче това е много коварно,защото така става доста по трудно да преодолея раздялата ни и да забравя за мечтите които сме имали и най вече,че няма да отгледаме детето си заедно.
Вие как смятате дали дъщеря ни е просто "лоялна" към мен и как да го преодолеем това?Искам да обича и двама ни по равно нищо,че не сме заедно.

Здравейте!
Ще коментирам първо това изречение: "Няма как да е защото аз я настройвам първо тя е малка няма две години второ аз съм единствената спойка между двамата."
До две години детето е изцяло зависимо в чувствата си от майка си. Например ако майката го храни със  зеленчуково пюре със спанак и се мръщи, защото тя самата не обича спанак, детето също плюе пюрето и се мръщи. То го прави не от само себе си, а заради отношението на майката.
Още повече е валиден този принцип, когато става дума за бащата.
Естествено е чувствата на детето към бащата да са синхронизирани с тези на майката.
Но това не значи, че вие трябва да се насилвате да имате чувства, каквито всъщност нямата. И ако понякога сте гневна на бащата и го отхвърляте, това е в реда на нещата.
Детето е добре да чува от вас нещо от сорта: "Аз съм ядосана на баща ти, но ти си го обичаш. Това си е твоят баща и ти имаш право да си го обичаш винаги."
Това, че детето не допуска понякога баща си, до себе си, се дължи на тези чувства от лоялност към майката.
А когато малките деца се съпротивляват мама и татко да се докосват, това се прави инстинкгтивно, защото те се опасяват, че от такива докосвания може да се отиде към нещо повече и  да се появи на света още едно бебе. Тоест - конкуренция.
Това е накратко.
Бъдете здрави всички!

Здравейте отново. От както се събудих разсъждавам относно от къде идва този страх от провал при мен. От както се помня искам да съм най добрата, най можещата във всичко. Още от първи клас помня, че давах всичко от себе си за да съмнай добра по всичи предмети, във всички игри така до сега. Винаги правя така че хората да ме мислят, че ми е перфектно всичко. Това ме изцежда до край, как мога да променя това? По какъв начин мога да осъзная, че всеки има право да греши и че няма безгрешни и перфектни хора? Ако има значение майка ми беше учителка.  Не мога да разбера на какво се дължи моят перфектционизъм.
Благодаря предварително

Здравейте!
И моите съболезнования за колежката ви. Казвам го, защото в тази ситуация вие наистина сте доста застрашена да загубите вътрешния си мир и да страдате от чувство за вина.
Може би първото, което е важно да разбирате е, че вината не е ваша. В момента има много работодатели, които карат служителите си, които са се разболели, да не казват на колегите си, дори ги карат да ходят на работа, въпреки че са с положителен тест. Искам да кажа, че тези хора са много по-виновни за смъртта на колежката ви, отколкото вие. Вие сте направили максимума, за да предпазите колегите си от болестта.
От друга страна, няма как да очаквате съпругът на колежката ви да не ви обвинява. Когато сме изправени пред такава тежка загуба, всички ние сме склонни да търсим кой е виновен. Защото гневът към "виновния" е чувство, което се носи по-лесно от тъгата и болката от загубата. Гневът те енергетизира и те държи в кондиция, кара те да се чувстваш жив, докато тъгата и болката те обездвижват и водят до загуба на желание за живот.
Но вие казвате,  и следното: "Как да се върна на работа когато знам, че когато ме погледне всеки ще си мисли, че съм я убила. Проблем е и това, че е възможно да се наложи да изпълнявам нейните функции на началник-екип. Т.е. и по-лошо, убила съм я за да й взема работата. Не успявам да преодолеят чувството за вина, което изпитвам не само сега, а цял живот."
Първо - не всеки ще си го мисли. Има хора и то болшинството,  които ще ви съчувстват, а няма да ви обвиняват. Търсете целенасочено контакт с тези хора. Особено с тези от тях, които имат авторитет и думата им тежи.
Второ - добре е да изчакате и да не започвате веднага да изпълнявате тези функции на мястото на починалата колежка. Когато се колебаем за нещо, изчакването е добра позиция. Обсъдете този въпрос и с преките си ръководители и с хората, които ви съчувстват. Но подбирайте тези, чието мнение е ценно а вас и ги чувствате близки. Изобщо - говорете за това, което чувствате, с колкото се може повече добронамерени хора.
Това е за сега. Пишете и тук какво се случва с вас. Ще ви отговоря.
Бъдете здрава!
П.С. Честно казано много семинари съм водил със социални работници, писал съм и книга за тяхната работа по процеса на деинституционализация. И съм на мнение, че всички те имат нужда от супервизия, от лични срещи с психотерапевти, защото работата ги сререща със смъртта и всички форми на човешко страдание. Лошото е, че тази тяхна нужда изобщо не се задоволява,.

Здравейте, г-н Стефанов!

Имам(х) дългогодишна връзка с мъж, който е по-голям от мен и има един брак зад гърба си, както и деца (едното пълнолетно), с които живее.
По време на връзката ни винаги сме имали караници от: защо не ме запознава с децата защо не иска да заживеем заедно, защо не желае да се оженим и да имаме дете, до: защо не му харесва да говорим продължително по телефона, защо не съм му сготвила (когато е идвал на гости в моя дом) и т.н.
Въпреки всичките караници за къде сериозни, къде не толкова неща, успяхме да се задържим заедно няколко години и аз до ден днешен продължавам да имам чувства към него, не си представям да продължа живота си без него. Прегръдките, целувките, разговорите ни, всичко ми е приятно с него, но по характер и разбирания сме коренно различни. Той иска свобода - да не живеем заедно, да не бъдем семейство, а просто гаджета (които се обичат, по негови думи), но в същото време иска обгрижване. Не се чувствам достатъчно оценена, защото любовта, която давам, не се връща при мен обратно. Той не предприема нормални за мен стъпки, като например да ме запознае с децата си и доводите му затова са, че сме се карали постоянно и не знае дали утре ще бъдем заедно. Години наред преглътвах тези доводи.
Преди месец-два се запознах с мой връстник (почти). Той живее извън България и идването му е било  свързано с посещение при роднини, един от които е мой мениджър. Запознанството ни е станало "планирано"от него, защото по думите му е усетил, че ще си паснем и е виждал, че връзката ми не върви. След запознанството ни с момчето започнахме да си пишем и да се чуваме по телефона доста често и говорехме в продължение на часове. Усетих това внимание, което ми липсваше. Той няма брак зад гърба си, нито деца. Държи се мило, прави ми изненади /дори от разстояние/, показва наистина интерес спрямо мен и то по елегантен начин.  Въпросното момче е споделило на мениджъра, че ме харесва и иска да се видим скоро, за което е предприел стъпката да дойде за празниците и да ме запознае с родителите си,  купил си е и билет.
Останах малко изненадана и го попитах дали наистина си е купил билет и той отговори "да,нашите вече знаят за теб и искам да бъдем заедно за празниците и ако си паснем бих искал да дойдеш да живееш при мен"...
Не знаех как да реагирам и нищо не му казах, но се чувствам като притисната, защото не съм си представяла, че тази година ще споделя празниците с друг човек. Тъй като от месеци връзката ми е на пауза, реших че трябва да се изясня с приятеля си и му казах в каква ситуация се намирам. Имам нужда да бъда обичана от него, искам да бъдем семейство (неща, които сме обсъждали всяка седмица, но няма резултат) и споделих за запознанството и отношението на момчето. Той не го прие радостно, разбира се, но ми каза че на него свободата, която има в момента му харесва и не иска да минава по същия път отново - брак и деца, но не иска да бъде без мен.
Виждаме се от време на време, защото си липсваме, усещам че и при него е така. Но как да постъпя? Да продължа ли напред с новия мъж в живота ми или дори сама, или да остана в същото положение? Страх ме е от новото, имам чувства към дългогодишния си приятел, в него намирам и родител, и любовник, и приятел. Но се самонаранявам, когато виждам, че аз съм човека, който обича повече. Аз съм тази,която живее за него. И знам, че ако имах "хубава" професия и собствен дом, щях да бъда жената, за която е мечтал, многократно сме говори на тази тема, че той държи жената до него да е определен тип, което мачка самочувстието ми.
Ако кажа на новото момче, че няма да се получи между нас (в което няма как да съм сигурна),  мисля че рискувам работата си. Разумът ми казва "започти начисто и бъди с човек,който ще те иска на 100%", а сърцето:"остани с този, който обичаш".Моля ви, помогнете ми.

Здравейте!
Вие задавате два въпроса - единият за мен е с еднозначен отговор, а другият е сложен и ще остане без такъв отговор:
1. Питате дали да останете с този мъж, дето е имал брак и има деца от него, но не иска да има деца с вас. Вие, обаче, искате деца. Когато единият партньор иска деца, а другият не иска, този, който иска деца, е важно и здравословно да си тръгне. Преди време публикувах тук един текст на Берт Хелингер, в който се казва, че ако мъжът не иска да има деца с вас, това е оскърбление. Това е най-висшата степен на отхвърляне.
Вие казвате, че го обичате. Но когато мъжът и жената си казват един на друг "Обичам те!", подтекстът е "Искам да имам деца от теб". И ако единият не го иска, връзката е безсмислена. В крайна сметка желанието ни да продължим Живота, който сме получили от своите родители като подарък, е най-дълбокия копнеж на всеки от нас. ОСОБЕНО НА ЖЕНИТЕ!!!  Така че отговорът на въпроса дали да останете с него е НЕ. Защото вие и сега не сте с него цялата. Извън вашата връзка стои тази част от вас, която иска деца и цялостна човешка реализация. И точно тази част от вас е по-симпатична и заслужаваща уважение. Другата част от вас, която се е вкопчила в един безперспективен партньор, е като дете, което се страхува от изоставяне или да остане само вкъщи. 
2. За този човек, който е на вашата възраст и ви привлича и си говорите толкова дълго, а пък и иска да ви запознае и с родителите си... Човекът може би не иска да ви изпусне. Аз зная за много хора, които са се запознали на екскурзия или на спирка, и са се оженили две-три седмици след това и са живели щастливо. Има и обратните примери: след такова прибързване да се разделят взривообразно. Така че това, какво ще стане с вас, е въпрос за гадател. Още повече не съм ви видял заедно как си говорите, как се гледате... Не съм ви видял и вас как светите или не светите, когато говорите за него. Нищо не съм видял. 
Важното в случая е да забравите за посредническата роля на шефа. Защото това може да ви притисне да тръгнте към мъжа, изпреварвайки сърцето си. А човек е добре да следва сърцето си, а не да го изпреварва.
Има и един принцип във връзките, който според мен е важен и  искам да го споделя тук: как да се приближаваме един към друг, след като сме се запознали и харесали. Добре е и двамата да правят  равностойни крачки към другия. Ако направите крачка, а другият не е направил, добре е да спрете и да го изчакате и той да направи. Ако другият крачи, без да ви изчаква, е добре да му се усмихнете мило и да му направите знак да изчака... Това отразява най-важния принцип, на който се крепят ръзките - принципът на баланса между даване и получаване.
Сама разбирате, че във връзката ви с първия мъж баланс няма: вие сте на разположение на 100%, той на около 27% ; вие сте готова да го направите баща на децата си, той дори не иска да ви запознае с децата си.
Това е за сега.
Бъдете здрава!

Здравейте!
причините за страха от провал могат да са много. Те се формират често в първи клас, особено ако майка ви е била и учителка и сте се притеснявали да не я излагате.
НАЙ-ВАЖНОТО НЕЩО, КОЕТО Е ДОБРЕ ДА НАУЧИМ В ПЪРВИ КЛАС Е ДА СИ ДАВАМЕ ПРАВО НА ГРЕШКА!!!
Но точно тогава сме притиснати от възрастните да пишем красиво и без грешка, на някои от нас са ни късали тетрадките и са ни карали да пренисваме като сомнанбули до десет часа ченгелчета и букви.
Ако не си даваме право на грешка, ние пристъпваме със страх към всяко действие. Искаме всичко а е перфектно, за да не ни се скарат. И ако и вие си носите този страх от първи клас, се върнете обратно там, в тази възраст... и си представете, че зрялата жена, която сте в момента, засатава срещу това момиче, което сте били тогава /държи го за ръце или го прегръща/ и зрялата жена казва на момичето: "Най-много съм научила от грешките си. Прави и ти спокойно грешки!"
Имам в практиката си и интересни наблюдения, от които става ясно, че този перфекционизъм,  страх от грешка и желание да сме все супер успешни и да целим в десятката, понякога е въпрос на живот и смърт. Например - оказва се, че човек, който страда от такава свръх натовареност да бъде все успешен, съвършен  и перфектен, е роден от родители, които преди него са заченали дете, което е диагностицирано още на третия месец, че ще има синдром на Даун и е абортирано "по медицински причини". След такова нещо в душата на следващите деца стои ясното, макар и несъзнавано послание: "Ето какво се случва с несъвършените"
Струва си да се помисли и за наши предци,които не са били перфектни и а пострадали от това: направили производствена авария със жертви, попаднали в затвора и т.н. Много са примерите, които мога да ви дам.
Но помислете вас какво ви движи в стремежа ви към перфектност: дали внушения, идващи от детството или пък съдбовни събития от живота на хората от семейната система  преди вас.
Какво си мислите?

Благодаря за съветите, ще ви пиша и допълнително.
Днес започнах да се обаждам на колегите от екипа и от институциите, с които работим заедно. Не мога да знам какво си мисли всеки един, но не бива да мисля, че всеки има задни мисли и негативно отношение към мен. Трябва да дам шанс за нормално общуване. А времето ще покаже дали в подозренията ми има доза истина. Но пък стигне ли се до конфликт, ще отстоявам себе си.
Изкоментирах темата за организацията на работата с отговорния колега и че предпочитам да разчитам на насоки, ръководство и подкрепа на друг по-старши колега. Което е и истината, няма да се чувствам добре на по-отговорна позиция.
Предложиха ми супервизия, но не мога да приема, тъй като и супервайзорът ни също е бил в близки професионални и лични взаимоотношения с починалата. Прекалено сме обвързани.

Здравейте, не получих обратна връзка от Вас след като изпратих отговорите на поставените въпроси. Благодаря предварително за вниманието и за това, че ме накарахте да се замисля от къде може да идва проблема.

Здравейте д-р Стефанов
 имам нужда от сериозно внимание по темата и ще бъда благодарна дори ако бъде прочетено от специалист /психолог, психотерапевт... Каквото и да е/ и получа помощ.

Проблема е следния.

С мъжа ми имаме прекрасни отношения помежду си. Но с майка му - всичко за момента е стабилно благодарение на това, че преглъщам ред неща, правя компромиси, стискам език зад зъби и незнайно как вече и с каква не човешка воля пазя самообладание в дадени ситуации просто да не избухна срещу нея и да й кажа абсолютно всичко в прав текст.

Имаме дете не 5 месеца, живеем в дома на родителите му докато нашето собствено жилище получи акт 16 и бъде готово да се нанесем, нещата трябваше да са готови преди 3 месеца, но заради цялата история с вируса ни дадоха информация, че ще се забавят с още няколко месеца. Двамата заедно взехме решение, че искаме и ще бъде най-добре да живеем отделно само аз той и детето ни. Но просто на този етап сме принудени, предвид обстоятелствата да живеем известно време с техните, или по-скоро аз да оцелея душевно и психически с майка му.

1...Обсебваща е, наистина прекалено много. Нямам един час на саке със себе си, камоли да ме остави сама със сина ми. Постоянно е в спалнята ми, ако опитам да се скрия там, или в която и да е друга стая. Просто идва чука на вратата и чака да кажа влез, ако кажа, че се преобличам например продължава да чака и пита готово ли е... И просто стои и чака докато не влезе, ако евентуално кажа, че в момента не е удобно или имам нужда да остана сама следват дни наред сърдене и цупене.

2...постоянно дава акъл и разсъждава върху детето ми, постоянно разсъждава как съм щяла да го разболея с това излизане навън /от нас до колата и до родителите ми например/ ако си отворя устата, че детето трябва да е на въздух макар за 20 минути и няма да му стане нищо, защото е облечено подходящо и сме от вратата в колата се започва едно нападително четене на конско как съм щяла да си гледам сина на системи и така нататък, това ме изкарва извън релси... С живи мъки запазвам самообладание. Всеки ден умува върху него, защо хълца, защо ака така, защо спи така, защо му правя масажа така, защо го къпя така, козметиката му правела еди какво си.. Битовизми и дреболии, но ги дъвче по цял ден на главата ми и просто ми идва да се гръмна, ако стигна изобщо до там, че да направя човешка забележка пак отиваме до момента с фръцкането и цупенето.

3...постоянно идва в спалнята ни и иска да взима детето в хола при нея... Разбирам, че му е баба и иска да прекарва време с него, но забога... Без скандал сина ми ме може и един сън за денонощие да изкара в креватчето си... Даже няма да споменавам споровете да не го учи да спи на дондуркане, че не съм съгласна и прочие, защото получавам отговор "не ме интересува какво мислите вие аз ще си го дундуркам"... да но когато се изнесем нея няма да я има за да го дондурка...

4...не можем да говорим, опитвах се стотици пъти за тези 5 месеца, започна ли разговор и усети ли накъде отиват нещата започва да се държи нападателно, философски, защото тя постоянно чете из фейсбук разни статии и видиш ли била "изчела цялата литература"... Оспорва даже мнението на докторите... Също така на глава просто не мога да изляза, колкото и да се опитвам да й обясня дадено нещо, че не е така ако не е на нейното започва да се сърди и да говори пълни абсурди и небивалици само и само да е нейното. Черното ще изкара бяло, но нейното да е.
Стигаме до момента с нацупването й и приключва всичко, и така се въртим в един омагьосан и токсичен кръг, от който ако не намеря начин да изляза, скоро време нервите няма да ми издържат и отношенията ни с нея ще приключат ако не за винаги, то за доста дълъг период от време, а не ми се иска да се стига до там, знам, че трябва да издържа още само няколко месеца докато се изнесем, но нямам сили вече. А нещата стават все по-непоносими и аз се изнервям все повече и повече... Дори мъжа ми не успява да говори с нея, същото като при моите опити, сръдни и цупни.

Най-колосалния й проблем е, че когато мъжа ми е командировка /това е два пъти в месеца по 6 дни/ аз ходя на гости при родителите ми, за да избягам от нея... И да видя майка си и баща си все пак. Не виждам проблем в това, моля за вашата гледна точка.

Не виждам, наистина не виждам проблем в това, че когато мъжа ми го няма аз ходя при родителите си, при условие че той самия няма никакъв проблем с това... В крайна сметка дома на свекърва ми не е мой дом, и сме в него временно, какво я бърка къде съм и по колко време ме няма, щом мъжа ми е ок с това... Дразни се, изгаря от нерви и злоба щом чуе, че ще ходя при родителите си... Забога.. ЗАЩО??? Имам чувството, че тази жена си мисли, че ние винаги ще живеем у тях, вече започвам да се притеснявам, че дори когато се изнесем6тя всеки ден ще ни се тътри "на гости" но вече е друго... Просто мога да я от пратя, ако иска да се сърди поне няма да ми е пред очите да й гледам навъсената физиономия, дреме ми на шапката както се казва. Просто тя очаква и иска аз да стоя у тях..и просто да си гния сама в апартамента по 6 дни, защото тук нямам нито роднини, нито приятели / в друг град живее свекърва ми/ какво да правя сама по цял ден с детето и свекърва ми.. Какъв й е проблема на тази жена, така и не мога да намеря логично обяснение, освен че е обсебена от детето и умира от нерви, че не е в дома й а при другите му баба и дядо.

Причината поради която все още пазя добрия тон е, че още от само начало /когато се запознах с мъжа ми преди 6 години / тя е с мнение за мен, че аз съм скандалджийка и съм била много устата и наперена... И не искам да й доставя удоволствие да стане и да каже "ето тя е скандалджийка виж я"... Постоянно ме провокира да си изпусна нервите с изказвания от сорта "аз направих еди какво си, не те питах, но не ме и интересува какво ще кажеш".... Стискам нечовешки зъби само заради това.

Обичах тази жена, като втора майка, до преди да се роди сина ни и да започне да се държи толкова нагло, обсебващо и задушаващо.

Наистина не знам какво да правя. Единствено ми идва на ум да си направя консултация със специалист, за да си успокоя нервите, но на какъв специалист би било удачно да отида, за да поговорим?

Всякакви съвети биха ми били от полза, даже упреци приемам... Може би в мен също има вина, която аз не виждам.

Старая се и се държа максимално уравновесено и вежливо с нея.. Преглъщам всичките й изказвания, изтърпявам досадата й, обсебването й... И може би заради това нещата стават все по-зле... Но с разговори не се получава абсолютно нищо, просто трябва да се скараме, за да се промени нещо, а не ми се иска да се случва, защото доооста дълго време после няма да се погледнем, не смятам, че има нужда от такива негативни емоции.

Благодаря ви много, предварително.

Благодаря за отговора д-р Стефанов,
Моят перфектционизъм най вероятно идва от това, че майка ми беше учителка. Защото много добре си спомням почивните дни когато моите приятели излизаха да играят, а аз четях книги и правихме диктовка с майка ми. Първата си двойка получих в шести клас и плаках дни наред как съм допуснала да забравя и да не го науча стихотворението. След това никога не съм получавала слаба оценка.
Най пресният пример с моят проблем е от днес, събудих се в 5:00 с мисълта, че трябва да направя осноено почистване навсякъде защото две мои приятелки ще ми дойдат на гости. Всеки ден бърша прах и чистя навсякъде, това ми е и главният проблем, изпитвам ужас от мисълта че някой ще ми дойде на гости и в моят дом ще има нещо непочистенои неподредено. Имам две деца като малкото е на 1г и 10м.  нормално да има играчки по пода или нещо си да не е на мястото си, но разумът ми не позволява да си почина и да го осъзная, че е нормално. Просто ми писна с този перфектционизъм, всичко да изглежда идеално около мен.

Д-р Стефанов,
Въпросът вероятно е обсъждан и преди тук, но си позволявам да го повдигна. Ще опитам да бъда кратка. Бих била благодарна, ако ми предложите метод за справяне с паник атаки. Случва ми се, когато съм сама навън. Изразяват се в ускорен пулс и усещане за слабост в цялото тяло, сякаш всеки миг ще припадна. Ако на улицата има поне един човек, който в същото време да върви в една посока с мен, се чувствам спокойна. Окажа ли се сама обаче, започва да ми прилошава.

Искам да попитам, може ли на нервна почва да вдигам 37,2 температура от следобед и вечер сама пада.

Питала съм лекари и може!

Да, перфекционизмът е мъчителен както за перфекциониста, така и за околните. защото внася много напрежение в живота.
По този повод германският психотерапвт от ирански произход Носрат Песешкиан, създател на Позитивната трапия, разказва една история. (Той много разказва източни притчи на клиентите си, част от които са издадени на български в книгата Търговецът и папагалът)
 Тази притча е поучителна до жестокост и се казва
НАГРАДА ЗА ЧИСТОТАТА
Съпругата на един мъж била известна като фанатична чистница. По време на едно от деловите пътувания на съпруга си тя не намерила какво друго да прави, освен да преследва всяка прашинка из къщата и да лъска всяка мебел до блясък. Излъскала дори и плювалника, който стоял скрит в ъгъла. Покрай цялата къщна работа тя забравила изобщо да се погрижи за себе си.
Когато накрая съпругът ѝ се прибрал вкъщи, той  бил уморен и изнервен,  а  в гърлото си изпитвал дразнене от прахта по пътя. Почувствал нужда да се изплюе някъде, но нямало къде. Всичко блестяло от чистота. Той се оглеждал-оглеждал, отишъл и до плювалника, но там също чистотата била обезсърчаваща. И така не му останало нищо друго, освен да се изплюе в лицето на жена си.

Ще ви разкажа и още нещо поучително. В българската народопсихология се смята, че перфектното изпълнение носи нещастие. И в това има дълбоко основание. Например перфектността напряга отношенията, защото този, който не е перфекционист, се чувства притиснат и той да бъде такъв, дори и да не му се отправят директно подобни послания от перфекциониста.
Интересно е  какво правили традиционно българските жени, включително и тези, които били изключително сръчни и можели да творят чудеса с ръцете си? Това го видях наскоро в етнографския музей на площад Батенберг. Жените украсявали блузите си с едни шевици с народни мотиви,  които всички ние познаваме. Но в изпълнението на всяка шевица оставяли един дребен детайл, който не е ушит правилно. Това се правело нарочно, за да не хване жената уроки. Идеята е да се спъне нечистия поглед на завистниците в тази малка грешчица...
Интересна тема подхванахте....
А сега специално за вас: представям си, че е добре в душата си да погледнете към майка си и да ѝ кажете:
"Мамо, до този момент направих всичко, което ти искаше от мен. От сега нататък ще правя това, което аз искам."