Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте! Насиленото дете си личи и по синините, и по поведението. То може и да се пази, когато посегнеш към него, но може и да е толкова отчаяно, че да не реагира на никакъв дразнител... За подобен случай, когато като учител виждате белези от насилие върху едно дете, е добре да се обърнете към училищния психолог или педагогическия съветник. Или към директора. Детето може и да не го бият родителите. Може да са дядото или бабата, а също и връстници. При всички случаи е важно да се вземат адекватни мерки, защото подобно малтретиране оставя  травми за цял живот.

Здравейте! Дали ще наречем състоянието ви паник атаки или по друг начин, не е толкова важно. Преживели сте много, и то наведнъж. Представям си, че вашият годеник е бил човека, с когото сте мечтали да изградите друг живот, различен от този на родителите. А сега сте отново при тях...
При такава ситуация е нормално да минете през всички чувства, съпътстващи такава загуба: страх, гняв, чувството на изоставеност, което вероятно стои във вас още от детските ви години.
Важно е да има с кого да споделяте тези чувства, а не да ги таите вътре в себе си. За това са приятелките и всички възможни близки хора.  Споделяйте с тях.... Много добра идея е да започнете да си водите дневник, в който обаче да не предъвквате само настоящата ситуация, но да си записвате и някакви други спомени, които изплуват, когато се разхождате из родния си град... Установено е с психологически изследвания, че когато човек говори за чувствата си с някого или ги описва, това намалява нивото на адреналин и на кортизол в кръвта /това са хормони, които се отделят при стрес/.
 Ако имате любими занимания и хобита, също не ги забравяйте.
Добре е да потърсите всички възможни ресурси!

БЛАГОДАРЯ ВИ!

Здравейте, г-н Стефанов! Бихте ли ми помогнали със съвет как да помогна на моя син, който е на 24 г,  . Предстои му защита на магистратура  в Холандски университет.Но той се е отчаял и казва ,че няма мотивация за учене...

Здравейте! За да се помогне на сина ви е нужно да се изследва какво стои в основата на неговата смяна на отношението към тази магистратура. И това може да стане, ако той самия потърси професионална помощ, защото е доста голям.

Здравейте д-р Стефанов. От две седмици на сам немога да ям немога да спя.Все ми изкача пред лицето как отивам и се хвърлям от най високото място на моста.Какво да правя несе издържа вече.Имам 2 деца.

Здравейте! За да ви кажа нещо, би било добре да разкажете повече. Какво се случи преди две седмици? И още: какви драматични  загуби на близки хора са се случили във вашето семейство и сред предците ви? Включително от най-ранното детство. Въпросът е: към кого от вашия род е обърната душата ви, когато ви идват на ум такива мисли? Това е някой, който е приключил живота си по особено драматичен начин. И какво би ви казал този човек в настоящия момент?
Този човек, към когото е обърната душата ви, би ви казал само едно: "Аз искам ти да живееш!"

2017 година загубих сестраси.после започнах работа 2018 година и напуснах юни 2018.от тогава. Насам немога даси намеря работа и само се караме със съпругами.Че нищо несъм правила вкъщи и така на татък.Но аз си гледам децата .Незнам вече какво да правя само този мост ми е в главата.Моля ли помогнетеми моля

Здравейте, искам да попитам как мога да преодолея страха от излизане навън, преди няколко години получих паническо разстройство и когато съм вън много често ме хващат паник атаки, тъкмо го бях преодоляла, но сега с карантината не съм излизала два месеца и вече дори нямам желание да излизам. Какво трябва да направя да се преборя със този пуст страх. Благодаря ви.

Сега разбирам. Вие копнеете за сестра си.
А тя ви казва:
"Аз искам ти да живееш!"

Разкажете ми повече за сестра си, за децата си...

Интересно, какво ще стане, ако излезете? Какво си представяте?

.

Здравейте!
Имам психосоматичен проблем от преди две години и не мога да преглъщам, трудно преглъщам храна,вода,медикаменти.Не е свързано с никакво събитие,изведнъж се отключи незнайно от какво.

Здравейте, д-р Стефанов. Преди два месеца загубих бебето си, роди се доста преждевременно и нямаше шанс да оцелее. В болницата бях силна, както и първите дни след случилото се, дори не плачех. Но всичко случило се постоянно е в съзнанието ми. Чувствам вина, а реално нямам. Плача всеки ден, особено вечер, сълзите сами вървят. На партньора ми му писна от моите състояния, казва че не иска да ме вижда така.. че всичко е минало и да не мисля за случилото се. Но аз продължавам да се обвинявам вътрешно, че докато бях бременна някак не се чувствах готова, страхувах се, че като изляза по майчинство ще загубя работа си; че ще ни е трудно да се справяме финансово; че няма да може да ходим на почивки и т.н. Отделно майка ми ме обвиняваше, че съм забременяла не когато трябва- скоро след смъртта на баба ми. Но сега след загубата на бебето се чудя как съм имала такива мисли, бих дала всичко да върна времето на зад и всичко да е наред. Сега предвид извънредното положение не излизам никъде, не ходя на работа, колегите ми си мислят, че още съм бременна. Познати ме питат в кой месец съм, кога ще раждам. . всичко това ме напряга още повече и чувствам вина. Не искам да виждам никой,не искам да ме гледат странно, не искам да обяснявам.. Как да се справя с тези състояния?

Здравейте! Не знам дали темата е разисквана и дали е писано по нея, но имам нужда да споделя това, което чувствам. Правя го тук, защото хората около мен не ме разбират. Освен това искам да видя дали има и други майки в моята ситуация. А тя е:
    Кърмих успешно дъщеря си от гърда 3 месеца. Наддаваше перфектно. В един момент обаче обяви кърмаческа стачка. Беше свикнала от шише. Започнах да се цедя. Правя го вече 4ти месец. На ден изкарвам по литър и половина кърма като тази, която остане замръзявам. Бебето си хапва и при нея няма проблем. Проблемът е при мен. След тази кърмаческа стачка изпитвам ужас и погнуса от това да върна бебето на гърда. Като гледам снимки на майки, които кърмят или като чувам разговор, се отвръщавам от кърменето на гърда. Направо ми се повръща. Дори това цедене през 3,4 часа ме побърква и не издържам повече. Нямам търпение всичко да приключи, защото нервите са ми опънати до краен предел и се чувствам адски депресирана.

Освен това раждането ми беше нормално и болезнено. Още съм травмирана и помня всичко до най-малката подробност. Заради това не искам категорично второ дете когато и да било. Обичам си моето бебе и не искам да обичам друго. Когато плаче пък се чувствам безсилна и ме е страх, че не се справям добре. Мъжът ми също я гледа като не е на работа. Има кой да ми помага.

Друго нещо, което ме мъчи, е че от няколко дни усещам движения в дясната част на корема. Все едно там има бебе. Направих 5 теста за бременност и се оказаха отрицателни всички. Ще направя и кръвен. Ще се консултирам с АГ и с гастро според резултата от кръвния. Но както писах по-горе, не искам друго бебе. Искам да имам само едно. Мъжът ми обаче иска второ. Не знам как ще се разберем, уж за сега го убедих.

Имам чувството, че като излизах преди на разходки с бебето хората ме гледат и ми се подиграват, че точно аз съм родила. Мъжът ми ми е първият мъж изобщо. Преди това не съм имала връзка и може би затова мисля така. Живея в малък град и всички се познаваме. Затова вече при разходки не искам да виждам никакви хора, защото ме е срам.

Колкото до отношенията ни.. Заедно сме 4 години. В началото ми казваше, че ме обича. От 1 година спря или ми го казва много рядко. Неколкократно съм му казвала, че не се чувствам обичана и имам нужда да ми го казва. Той ме прегръща и аз всякаш забравям за всичко. Случвало се е да го хващам да си пише с други жени преди да родя. Мислила съм да си тръгна от него, но явно не съм намерила куража да го направя. Много съм ревнива, но гледам да не го показвам.

Това не е ли следродилна депресия? Въпреки че са минали цели 7 месеца. Имам нужда от помощ да се справя и с нервите си.. моля Ви помогнете ми.

Тези неща чувствам.. малко хаотично написани, но..