Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Отговори
# 30
  • Мнения: X
Здравейте! Имам следният проблем:
Бих искала да изградя щастлива и стабилна връзка, но чувствам привличане предимно към мъже, които не желаят сериозни отношения и се държат по-доминиращо и грубо. Много пъти съм потискала своето влечение към тях, но така или иначе, желанието ми не намалява, ако отново се случи да общувам с такъв типаж. От друга страна, съм отхвърляла предложенията на по-сериозни и "нормални" мъже, които са заявявали, че не ме приемат само като сексуален обект. В тях обаче, все нещо не ми е допадало и не е успявало да ме развълнува.
Въпросът ми е, дали си струва човек да потиска сексуалните си желания към определен тип хора, които изглеждат неподходящи? И възможно ли е такъв типаж да се промени и дори да се влюби, или по-скоро това е фантазия? Трябва ли, когато избираме партньор, да го избираме предимно с разума си и дори да не ни привлича силно в началото, да изчакаме и да вложим усилия да се получи нещо, ако човекът има положителни качества и се отнася добре?

# 31
  • Мнения: 18
Здравейте! Имам следният проблем:
Бих искала да изградя щастлива и стабилна връзка, но чувствам привличане предимно към мъже, които не желаят сериозни отношения и се държат по-доминиращо и грубо. Много пъти съм потискала своето влечение към тях, но така или иначе, желанието ми не намалява, ако отново се случи да общувам с такъв типаж. От друга страна, съм отхвърляла предложенията на по-сериозни и "нормални" мъже, които са заявявали, че не ме приемат само като сексуален обект. В тях обаче, все нещо не ми е допадало и не е успявало да ме развълнува.
Въпросът ми е, дали си струва човек да потиска сексуалните си желания към определен тип хора, които изглеждат неподходящи? И възможно ли е такъв типаж да се промени и дори да се влюби, или по-скоро това е фантазия? Трябва ли, когато избираме партньор, да го избираме предимно с разума си и дори да не ни привлича силно в началото, да изчакаме и да вложим усилия да се получи нещо, ако човекът има положителни качества и се отнася добре?

Здравейте, скъпа Анонимна,

Относно първия въпрос "дали си струва човек да потиска сексуалните си желания към определен тип хора, които изглеждат неподходящи" - предлагам да преформулираме въпроса на такъв, който ще ни даде по-полезна информация, например - какво точно провокира сексуални желания към неподходящи хора, какво ги прави така интересни и загадъчни?
Вие осъзнавате и си давате сметка, че тези хора не желаят сериозни отношения, тоест с тях не можете да изживеете това, което искате, а именно сериозна и щастлива връзка! Тогава помислете какво Ви кара да повтаряте това отново и отново? По този начин, за съжаление, се случва така, че докато сме привлечени от такъв тип хора, ние самосаботираме възможността за щастливи отношения. 

"И възможно ли е такъв типаж да се промени и дори да се влюби, или по-скоро това е фантазия?" - това е нашето (под)съзнателно желание и това, което ни тегли толкова към този типаж, а именно - съблазнителната мисъл, че ние можем да сме тези, които или заради които мъжът ще се влюби/промени. И тази фантазия се превръща често в най-големия ни стимул във връзката, но това не е наша отговорност! Ние сме отговорни само за себе си!
 
На последния Ви въпрос - да, възможно е привличането да се появи малко по-късно, но е задължителен фактор във връзката! Ако то липсва изцяло, връзката не би могла да издържи дълго, но е възможно да възникне привличане и след опознаване между партньорите. Най-важното обаче, е ние от каква позиция/роля влизаме в дадена връзка - от позицията на човек, които търси и иска да бъде доминиран или от друга позиция. Това става след като работим върху себе си и си изясним откъде идва това привличане към такъв тип хора. Често когато живеем или сме попадали в детството си в ролята на жертва под различни форми и в различни ситуации, ние привличаме (и сме привлечени) от доминиращи партньори. Те "обслужват" и поддържат идеално нашата роля на жертва - във връзките, в работата или в приятелствата. Затова препоръчвам първо работа със себе си, изчистване и отработване на моделите, причиняващи такива отношения. Когато това се случи, настъпва промяна и в това, което ни привлича!

Успех,
Петя Г.

# 32
  • Мнения: 35
Здравейте Петя Георгиева, благодаря ви за възможността да можем да описваме своите проблеми и да открием тук някой който би ни дал възможност да видим проблема под друг ъгъл. Моята история е доста дълга и объркваща но ще се опитам да я съкратя. Със съпруга ми сме заедно от почти 14 години. Имаме 11 годишен брак и две прекрасни деца -момче на 10 и момиче на 5 години. Аз съм на 34 години а съпруга ми на 41. Той е зодия Водолей аз Телец. Още от самото начало на връзката ни имаше много различия. Аз идвам от семейство което е по-заможно и никога не ми е липсвало нищо, но с чести скандали и драми относно работата и отношенията. Родителите ми са имали семеен бизнес и винаги са правели всичко заедно.Каквото съм искала съм го имала и съм изживяла едно щастливо детство. След повече от 25 годишен брак обаче родителите ми се разделиха. Мъжа ми идва от по скромно и бедно семейство което цял живот е пестяло за да може да осигурни на децата си да им се даде поне по едно жилище. Тихи хора при които няма скандали, но живота минава тихо, скучно, монотомно. Свекърва ми е много мил и добър човек а свекър ми беше по труден характер и каквото иска това винаги е ставало. След запознанството ми със съпруга ми имахме много объркваща връзка. Аз съм имала и други връзки преди това и въпреки че не са свършвали успешно не съм попадала на толкова труден и често непоносим характер като на съпруга ми. Аз тъкмо учех в университет и междувременно менижирах бизнеса на моите родители в града в който учех. Работата беше много успешна и в един момент не успявах да се справям сама. Съпругът ми работеше в банка по това време, но като видя добрите приходи които изкарвам и че имам нужда от помощ напусна и се присъедини към бизнеса. Заживяхме заедно, но нещо усетих ужасно много критики за всякакви мои действия. Много често когато съм правила дребни на вид грешки той е избухвал и ме е обиждал, че нищо не става от мен, че съм дете, че не съм могла едно елементарно нещо да направя като хората. Аз обикновено съм по-емоционален човек и съм расла в семейство в което винаги са ме успокоявали казвали са ми позитивни неща и съм разчитала много на семейството си. В един момент в студентските години се сблъсках с това, че трябва да се оправям сама и разчитах съпруга ми да ми помага в много нови за мен задачи. Оказа се обаче, че той беше пълна противоположност на това да бъде грижовен, разбран и даващ. По трудния начин разбрах че мога да разчитам на себеси защото за каквото и да го помолех вечно недоволстваше. Дълго време страдах от този факт и това държание което ме затваряше по дълбоко в себеси и започнах силно да вярвам че може пък наистина да не ставам за нищо. Имали сме и хубавите ни моменти, но ако разделя връзката на 2 половината време с половинката ми сме били скарани и винаги аз се опитвах да оправям нещата с едничката идея, че силно вярвам в брака и искам семейния брак да върви. Отсреща обаче подадах на човек който казваше че няма за какво да се извинява и че аз съм си била виновна. Впоследствие реших, че факта че работим заедно на едно място можеби провокира тези негови действия и аз напуснах семейния бизнес на родителите си и си намерих друга работа която работя и до ден днешен. Той остана в бизнеса и ми натякваше че съм избягала и че не искам да му помагам. След като завърших престижен университет с много добър успех се оженихме и една година по-късно се роди първото ни дете. Аз бях на 23 години и в началото изпаднах в много тежка депресия. Бебето плачеше много, нямах кърма, колики се появиха аз се стресирах при всякакви негови най-малки проблеми със здравето на бебето. Не спях добре. Съпръгът ми започна да спи на дивана и твърдеше че не може да работи адекватно от бебето.Така спи и до ден днешен, било му по-удобно. За малкото време в което ми е помагал вкъщи за малкия, съпругът ми винаги твърдеше че бебетата се гледат от майките и да не го занимавам него с такива елементарни дейности нали съм била в майчинство. Свекърва ми много ми помагаше в отглеждането, но нашите скандали и сърдения не се промениха. След време се появи и второто ни дете - то в сревнение с първото беше много кротко и спокойно детенце и много приятно за отглеждане. Останах си майчинство 2 години и половина и се чувствах много добре с двете си деца. Дойдеше ли съпруга ми все се чудеше с какво да за заяде с мен, дали за отглеждането на децата или за готвенето или за чистене и аз дълго страдах, но все още стоях вярвайки в семейството. Сина ми израстна виждайки нашите скандали, побои и какви ли не сцени. Затвори се в себеси и от едно много добро, гушливо и обичливо дете, стана дръпнато и емоционално, вечно сърдещо се и досаждащо. Мъжа ми реши да го запише да спортува плуване и се оказа че детето е добро в този спорт. Реши да го прави състезател и се държеше строго с него защото истинските мъже така се възпитавали и го караше да ходи всеки ден на тренировки въпреки нежеланието на детето. Сега и второто ми дете ходи на плуване въпреки че е момиче и аз нямам желание за това а да го запиша на друг вид занимания. Каквото и да кажа или обясня получавам агресия или не няма да стане. Моето и неговото семейство знаят за проблемите ни и много са му говорили да не се държи така, но той продължава Sad Миналата година почина свекър ми и мъжа ми го преживява вътрешно с никой не споделя, затваря се в себеси и се държи особено. Тази година по време на извънредната ситуация аз се чувствах изключително добре да прекарам повече време с децата сред природата, да готвя неща които нямах възможност да правя преди, да тренирам, да се погрижа за себеси и в един момент ми дойде една сила да повярвам че всъщност умея доста неща и най-голямата ми дарба е това че съм доста последователна в действията си и съумявам да се справям с много неща. Съпругът ми обаче се депресира. По време на извънредната ситуация започна да пие повече, да лежи и да не прави нищо. Сега отново започнахме да ходим на работа и аз както винаги ходя и работя с огромно желание. Започнаха обаче отново драмите между нас и заплахи и затова и пиша тук. Ще ви помоля да ми дадете някакви съвети как се живее във вина и с човек на който все си му виновен и крив за нещо а аз виждам живота по друг начин с друг мироглед? Извинявам се за дългия пост Sad

# 33
  • София
  • Мнения: 135
Здравейте Бихте ли ми предложи някаква техника или способ за предразполагане на мъжът ми към разговор. Просто разговорите които водим Обикновенно аз говоря и той по никакъв начин не се включва.

# 34
  • Мнения: 18
Здравейте Бихте ли ми предложи някаква техника или способ за предразполагане на мъжът ми към разговор. Просто разговорите които водим Обикновенно аз говоря и той по никакъв начин не се включва.

Здравейте, deina_li,

Трудно ми е без да имам повече информация дали това винаги е било така или е нещо ново, което се случва от известно време? Само с Вас ли се държи така или и с други хора? Разговорлив ли е пред други хора?

Често един от партньорите дисквалифицира комуникацията /отказва да участва и да говори/, когато по време на нея чувства агресия върху себе си, чувства се обиден, нападнат и накрая почти винаги обвинен за нещо. Така той получава травма и за него е по-безопасно да се дистанцира от разговора, за да не бъде накрая отново виновен.

Незнам как е при вас, но мога да препоръчам следното:
- Опитайте се да го признавате и хвалите повече, давайте му повече признание;
- Дайте му пространство да говори като се опитате самата Вие да говорите по-малко, за да може той да има възможността да вземе думата;
- Интересувайте се от него, задавайте му въпроси, покажете интереса си към него;
- Спечелете неговото доверие, че няма да се стигне до обвинение и нападки, за да може той да се отпусне и говори свободно без да се страхува, че ще бъде съден.

Успех,
Петя Г.

# 35
  • Мнения: 3
Здравейте!!! Как да се справя със случилото ми се нещастие. Загубих съпруга си преди 1 година.Опитвам се да съм силна, но не ми се получава .Не съм се затворила в себе си, излизам навън с приятели, но непрекъснато мисля за това. Имам деца и вместо аз да съм им опора, те непрекъснато ме гледат как аз страдам.Мислела съм си ,че съм силен човек, но не мога да се справя

# 36
  • Мнения: 18
Здравейте Петя Георгиева, благодаря ви за възможността да можем да описваме своите проблеми и да открием тук някой който би ни дал възможност да видим проблема под друг ъгъл. Моята история е доста дълга и объркваща но ще се опитам да я съкратя. Със съпруга ми сме заедно от почти 14 години. Имаме 11 годишен брак и две прекрасни деца -момче на 10 и момиче на 5 години. Аз съм на 34 години а съпруга ми на 41. Той е зодия Водолей аз Телец. Още от самото начало на връзката ни имаше много различия. Аз идвам от семейство което е по-заможно и никога не ми е липсвало нищо, но с чести скандали и драми относно работата и отношенията. Родителите ми са имали семеен бизнес и винаги са правели всичко заедно.Каквото съм искала съм го имала и съм изживяла едно щастливо детство. След повече от 25 годишен брак обаче родителите ми се разделиха. Мъжа ми идва от по скромно и бедно семейство което цял живот е пестяло за да може да осигурни на децата си да им се даде поне по едно жилище. Тихи хора при които няма скандали, но живота минава тихо, скучно, монотомно. Свекърва ми е много мил и добър човек а свекър ми беше по труден характер и каквото иска това винаги е ставало. След запознанството ми със съпруга ми имахме много объркваща връзка. Аз съм имала и други връзки преди това и въпреки че не са свършвали успешно не съм попадала на толкова труден и често непоносим характер като на съпруга ми. Аз тъкмо учех в университет и междувременно менижирах бизнеса на моите родители в града в който учех. Работата беше много успешна и в един момент не успявах да се справям сама. Съпругът ми работеше в банка по това време, но като видя добрите приходи които изкарвам и че имам нужда от помощ напусна и се присъедини към бизнеса. Заживяхме заедно, но нещо усетих ужасно много критики за всякакви мои действия. Много често когато съм правила дребни на вид грешки той е избухвал и ме е обиждал, че нищо не става от мен, че съм дете, че не съм могла едно елементарно нещо да направя като хората. Аз обикновено съм по-емоционален човек и съм расла в семейство в което винаги са ме успокоявали казвали са ми позитивни неща и съм разчитала много на семейството си. В един момент в студентските години се сблъсках с това, че трябва да се оправям сама и разчитах съпруга ми да ми помага в много нови за мен задачи. Оказа се обаче, че той беше пълна противоположност на това да бъде грижовен, разбран и даващ. По трудния начин разбрах че мога да разчитам на себеси защото за каквото и да го помолех вечно недоволстваше. Дълго време страдах от този факт и това държание което ме затваряше по дълбоко в себеси и започнах силно да вярвам че може пък наистина да не ставам за нищо. Имали сме и хубавите ни моменти, но ако разделя връзката на 2 половината време с половинката ми сме били скарани и винаги аз се опитвах да оправям нещата с едничката идея, че силно вярвам в брака и искам семейния брак да върви. Отсреща обаче подадах на човек който казваше че няма за какво да се извинява и че аз съм си била виновна. Впоследствие реших, че факта че работим заедно на едно място можеби провокира тези негови действия и аз напуснах семейния бизнес на родителите си и си намерих друга работа която работя и до ден днешен. Той остана в бизнеса и ми натякваше че съм избягала и че не искам да му помагам. След като завърших престижен университет с много добър успех се оженихме и една година по-късно се роди първото ни дете. Аз бях на 23 години и в началото изпаднах в много тежка депресия. Бебето плачеше много, нямах кърма, колики се появиха аз се стресирах при всякакви негови най-малки проблеми със здравето на бебето. Не спях добре. Съпръгът ми започна да спи на дивана и твърдеше че не може да работи адекватно от бебето.Така спи и до ден днешен, било му по-удобно. За малкото време в което ми е помагал вкъщи за малкия, съпругът ми винаги твърдеше че бебетата се гледат от майките и да не го занимавам него с такива елементарни дейности нали съм била в майчинство. Свекърва ми много ми помагаше в отглеждането, но нашите скандали и сърдения не се промениха. След време се появи и второто ни дете - то в сревнение с първото беше много кротко и спокойно детенце и много приятно за отглеждане. Останах си майчинство 2 години и половина и се чувствах много добре с двете си деца. Дойдеше ли съпруга ми все се чудеше с какво да за заяде с мен, дали за отглеждането на децата или за готвенето или за чистене и аз дълго страдах, но все още стоях вярвайки в семейството. Сина ми израстна виждайки нашите скандали, побои и какви ли не сцени. Затвори се в себеси и от едно много добро, гушливо и обичливо дете, стана дръпнато и емоционално, вечно сърдещо се и досаждащо. Мъжа ми реши да го запише да спортува плуване и се оказа че детето е добро в този спорт. Реши да го прави състезател и се държеше строго с него защото истинските мъже така се възпитавали и го караше да ходи всеки ден на тренировки въпреки нежеланието на детето. Сега и второто ми дете ходи на плуване въпреки че е момиче и аз нямам желание за това а да го запиша на друг вид занимания. Каквото и да кажа или обясня получавам агресия или не няма да стане. Моето и неговото семейство знаят за проблемите ни и много са му говорили да не се държи така, но той продължава Sad Миналата година почина свекър ми и мъжа ми го преживява вътрешно с никой не споделя, затваря се в себеси и се държи особено. Тази година по време на извънредната ситуация аз се чувствах изключително добре да прекарам повече време с децата сред природата, да готвя неща които нямах възможност да правя преди, да тренирам, да се погрижа за себеси и в един момент ми дойде една сила да повярвам че всъщност умея доста неща и най-голямата ми дарба е това че съм доста последователна в действията си и съумявам да се справям с много неща. Съпругът ми обаче се депресира. По време на извънредната ситуация започна да пие повече, да лежи и да не прави нищо. Сега отново започнахме да ходим на работа и аз както винаги ходя и работя с огромно желание. Започнаха обаче отново драмите между нас и заплахи и затова и пиша тук. Ще ви помоля да ми дадете някакви съвети как се живее във вина и с човек на който все си му виновен и крив за нещо а аз виждам живота по друг начин с друг мироглед? Извинявам се за дългия пост Sad

Здравейте, sear145,

Аз благодаря за дълбокото и открито споделяне от Ваша страна!

- Най-напред, бих искала да ви поздравя за това, че силно вярвате в брака и искате той да продължи! Насочвам Ви към следните въпроси за личен размисъл: "На каква цена бракът може да продължи?", "Къде е моята лична граница?", Какво мога да приемам, толерирам и какво не?", "Докъде стига моето търпение?", "Какво бих искала партньорът ми да направи/да ми даде, за да продължа да вярвам в и да се боря за опазване на брака си".

- Повторение на моделите. Понякога, макар и несъзнателно, ние повтаряме сценария, който сме виждали в нашето семейство, когато сме били деца. Прави ми впечатление, че до някъде отношенията между Вашите родители и развоя на брака им, наподобяват или започват да наподобяват новото Ви семейство. Споделяте, че идвате от семейство "с чести скандали и драми относно работата и отношенията", "След повече от 25 годишен брак обаче родителите ми се разделиха". Каква е била причината за раздялата им на фона на успешния бизнес и близостта по между им? Отговорът на този въпрос е важен за Вас! Ето я и аналогията - драми и скандали относно работа и отношения и между Вас и съпруга Ви.
Добрата новина е, че след като сме осъзнали сходните модели на поведение, ние можем съзнателно да решим дали искаме да ги повтаряме или не. Тоест, вие можете да повторите, образно казано, историята на родителите си или да я пренапишете по Ваш, различен и нов начин, като внесете промяна! Това става с помощта на терапия - лична или в двойката.

- "Още от самото начало на връзката ни имаше много различия." Има ли сходства между вас, какви са те? Какво ви свързва сега и какво ви е свързало в началото на връзката ви? Доста ми е трудно да открия в разказа Ви сходства или общи интереси/възгледи между вас, сякаш и до ден днешен различията са доста, както в началото на връзката...още повече, че самата казвате накрая: "аз виждам живота по друг начин с друг мироглед". Помислете все пак има ли някакви сходства, нещо, по което си приличате...

- Позициите "родител-дете"/доминиращ-подчинен. Когато един от партньорите има поведение на критикуващ, осъждащ, обвиняващ, той е в ролята на "родител". Когато другия партньор е осъждан, критикуван, обвиняван, той е в "детска" позиция.  И този модел продължава, докато не се появи позицията на "възрастния". Това става с помощта на терапия в двойката или лична терапия само с единия от партньорите. Често е достатъчно дори само единия да влезне в позицията на възрастен, за да се отрази това и на другия партньор!

-  "Как се живее във вина и с човек на който все си му виновен и крив за нещо" - така зададен въпроса, отговорът е - трудно и болезнено! Но може да се живее по-добре като ришите съзнателно да откажете да поемате вина за неща, за които не смятате, че  сте виновна. Тоест, да си зададете въпроса "Това моя отговорност ли е или не?" И ако установите, че определено нещо не е Ваша отговорност, да оставите партньора Ви да поеме своята отговорност. Това се случва като се опитате да влезнете в позиция на зрели възрастни. Това е дълъг и не лесен процес, но дава изключително голяма стойност и благодатно развитие на отношенията!

Успех,
Петя Георгиева

# 37
  • Мнения: 18
Здравейте!!! Как да се справя със случилото ми се нещастие. Загубих съпруга си преди 1 година.Опитвам се да съм силна, но не ми се получава .Не съм се затворила в себе си, излизам навън с приятели, но непрекъснато мисля за това. Имам деца и вместо аз да съм им опора, те непрекъснато ме гледат как аз страдам.Мислела съм си ,че съм силен човек, но не мога да се справя

Здравейте, скъпа DANI Z,

Позволете на себе си да бъдете слаба, позволете си да спрете да се опитвате да бъдете винаги силна. Това да признаем, че се чувстваме тъжни и да си дадем определено време и възможност да скърбим от загубата е важна част от "лекуването" ни и преминаването през болката! Когато сме загубили скъп човек, е важно да преминем по здравословен начин през този процес, като си позволим да изживеем различните му етапи. Единият от тях е именно тъгуването. Това се случва и в терапия с помощта на специалист.
Дайте си тази възможност да покажете истинските си емоции и бъдете спокойна, че когато настъпи момента, това ще премине и ще можете да бъдете отново силна!

Успех,
Петя Г.

# 38
  • Мнения: 3
Благодаря ви

Общи условия

Активация на акаунт