Не искам да съм шофьор

Здравей, авторке. Аз се включвам като горе долу пресен шофьор. Баща ми е инструктор от сумай години, а аз изкарах книжка на 30+ години. Врънкахаме още от 18 годишна, но аз се запънах като магаре на мост, че не искам. От голям град съм, достатъчно натоварен че да се включвам и аз. Но ето че живота ме завъртя и се наложи да се запиша на курс. Инструктора е т.1 в цялата работа, трябва да е спокоен и да обяснява ако трябва по 100 пъти.
Но аз съм на мнение, че има хора които стават и не стават за шофьори. Не съм активен шофьор, притеснявам се да карам сама, но карам ако се налага.
Това с израза, че сте голямо разочарование, че не сте шофьор е направо не лампа червена, а цяла аларма. Аз изгледах две породени без кола. Ами има таксита, градски транспорт, положението винаги може да се спаси. Аз си мисля, ч емъжа ти толкова те натиска за книжка, че да не поема отговорност от типа Нероден Петко да се заведе на лекар, градина, рожден ден, да излезете и той да пие и т.н.
Но ако наистина толкова те е страх, по-добре не продължавай. Шофьор под стрес, не е шофьор, кормуването е удоволствие.

Коте, ама се изказа
Аз съм шофьор и не се возя в тролея, просто защото ми е по удобно да развозя малкото из града. И с трамвая сме се развивали. Не е болка за умиране. И книжката я изкарах заради себе си, а не да се доказвам на някой.
Тотал щета е някой който е съгласен доброволно да го мачкат психически.

Ужас, ужас! Надъхвал я бил, този си е чист емоционален насилник. Дано не я надъхва по този начин и за други неща в живота!
Не се отказвай! Имам предвид, че като знаеш, че те е страх, обзема те паника, не искаш изобщо да шофираш- не го прави! Дори и за вземеш книжка един ден, ще си опасна за всички ни на пътя!

Браво! Успех на майка ти, да се научи да кара в тия луди времена, с толкова откачени по улиците, е много смело.

Леля ми изкара книжка на 50. Когато имаш желание, всичко е ок. Аз дълги години нямах никакво желание да карам шофьорски курс. Изкарах книжка на 30 години. Не слизам от колата, обичам да шофирам. Имам приятелка, която изкара 2-3 часа кормуване и се отказа напълно по подобни на авторката причини- втрисаше я направо, когато седнеше зад волана. Друга изкара насила книжка, но никога не е шофирала след учебната кола.

Отношението на мъжа ти хич не е добро. Като не искаш не искаш. Аз взех книжка, когато поисках да карам, сега обожавам. Само врънкам МП да карам. Най голямото ми геройство беше,че карах една вечер в ужасна мъгла, но се справих, защото исках. Щом не искаш няма смисъл да те натиска.

Какъв е проблемът да има книжка, а да не кара кола? Просто както се казва "за недай си Боже"…

Мъжът й иска явно "взаимозаменяемост" да има с жена си, което го разбирам. В доста житейски ситуации би било полезно. Крайността, обаче, не.
Са, ако има тръшканици, ревове, и муцни не, та не, ми ок.
Аз лично предпочитам аз да возя, обожавам да карам, мацето да си знае мястото - > до мен на дясната седалка да си хубавее, усмихва, и да "жужи".

Не разбирам момичетата, които твърдят, че отношението на мъжа е "за доброто" на авторката. Това, което е добро за теб или според теб може да не е такова за отсрещния.
Начините му за "надъхване" са отвратителни, да не говорим за най-голямото му разочарование. Никой не бива да да позволява подобно отношение на близък човек. Никога, при никакви обстоятелства.

Шофирането ми беше болна тема десетилетия. В ранната ми младост първият ми съпруг се опитваше да ме научи. Държеше да шофирам, тъй като той непрекъснато пътуваше в командировки, а с кола моят живот, особено с детето (впоследствие децата) щеше да е по-лесен. Да, де, ама умирах от страх и ужас. Та той започна да ме учи, уж да ми е по-леко, но търпението му бързо се изчерпваше и аз тотално се гипсирах. Не само че не се записах на курс, но зарязах самата идея за дълго време. Отгледах две деца сама, с отсъстващ съпруг и без кола. Представете си, живи и здрави пораснаха

А майка им стана шофьорка на 43
"Вината" е изцяло на сегашния ми мъж, който (дори не си спомням как) започна елегантно да отваря темата за шофирането, спокойно, без настояване, но достатъчно често, за да не "затихва". Показа ми няколко неща, описа ми дори каква кола ще ми отива и защо именно такава. Изведнъж, супернеочаквано за самата мен, просто реших и се записах на курс. С първия инструктор не се разбрахме, не ми пасна характерът му, но вторият не просто ме научи да карам, а ме научи да обичам шофирането. Взех си изпитите от първия път с 0 грешки на листовките, 0 наказателни точки на кормуването и вече 4 години съм активен ежедневен шофьор с ментовозелен Фиат 500, който много си обичам. Той пък беше купен още като взех решението за курса. До такава степен мъжът ми беше сигурен, че ще имам книжка и ще шофирам редовно.

Защо Ви разказвам това? Защото темата ме присети и ми стана приятно. И защото има много начини да мотивираш някого и този на мъжа на авторката е възможно най-тъпият на света.
Не става с насаждане на чувство за вина, става с вяра в човека, с търпение и с любов.

ставам ти гадже спешно, хайде ще се търсим по районите 🤪😅😂🤭 много обичам да ме развеждат с кола, ама според ММ "кифлея" 🤭🤭🤭

Аз вече казах, че според мен мъжът има добри намерения, но методите му на убеждаване са доста тъпи. Също относно безопасността при младия шофьор - ти в началото не се хвърляш да караш в мазаляка или да летиш със 150 по околовръстното. Аз например супер дълго време карах само извънградско, после само по лесни маршрути, например до магазина, бавно, в дясна лента, а изпреварването общо взето беше мираж за мен. И това за доста дълъг период. Но се натрупва увереност с времето. С ниска скорост е много малко вероятно да блъснеш пешеходец, а пък ако се случи да блъснеш кола най-вероятно само леко ще се огънете, няма да се смелите.

Останала съм с впечатлението, че очакваш мястото на проекто-жената до теб да е под дясната ти подметка.

Аз също нямах желание да ставам шофьор и се страхувах.
Но приех,че шофирането е необходимо умение.
Мъжът ми намери познат инструктор,който беше изключително търпелив с мен.
Два пъти ме късаха.
Имах много допълнителни часове.
Първата ми кола беше малка и една година не карах сама.Винаги имаше някой до мен.

Това беше преди 15 години.Сега съм изключително доволна и се радвам,че не се отказах тогава.

Аз мисля,че и ти можеш да се справиш.
Не бързай да се отказваш.

И моята майка така като бях малка взе книжка,но баща ми я тормозеле и тя един ден слезе от колата(москвич😄)и дотам.Около 25 г по-късно ,понеже аз миналата година (на 33г)взех книжка и тя се амбицира отново да кара.

Пиша от позицията на жена, която шофира всеки ден, обича и умее да го прави, обожава независимостта, която дава колата, и искрено не харесва градския транспорт. Въпреки това считам долния цитат и като цяло поведението на мъжа на авторката за пълен абсурд.


Абсолютно мачкащо е, а аргументите му са несъстоятелни.
Живеем в градове, в които не е жизнено необходимо да се притежава кола, особено пък две в едно семейство. Големите пазарувания ще ги правите заедно, по време на пътуванията ще кара той, надали сте хукнали на 1000+ км и той да има неотложна нужда от редуване зад волана. Неродения Петко ще го караш с такси на лекар. А ако толкова му пречи, че жена му си вее роклята в градски, да те кара той или да ти наеме шофьор.
На пътя има достатъчно неумели, несигурни, прекалено нахални или пък съботно-неделни шофьори, няма нужда от още. Ако не ти идва отвътре и те е страх да се научиш, ще си опасна на пътя вместо да си полезна.

Можеш да му натриеш носа по 100 начина, но за да е конструктивен разговорът и да се затвори темата, просто му обясни колко немотивиращо е отношението му и какъв дискомфорт ти създава заради нещо, което е много далеч от неотложна нужда.