От работата ми с терминално болни и личен опит, настъпването на края в болнични условия е мъка за болния и близките. Говоря за България. Затова ги изписват да си умрат вкъщи. Грижата за терминслно болен не е работа на болницата за активно лечение. Умират у дома или в домове и хосписи, без да обсъждам колко е адекватна. Разбирам ви всички, но имате твърде идеалистични очаквания. То и аз знам кое как трябва, ама няма кой да го изпълнява.
- Публикувана: 28 фев. 2021, 15:55 ч.
- Последно мнение: 16 окт. 2024, 18:06 ч.
Предателство ли е старческият дом ?
Това, че няма нормални палиативни грижи в България, не значи, че е работа на близките да се грижат до последно за умиращите. В 21ви век сме! Къде отива хумаността и запазването на достойнството?
..... Умират у дома или в домове и хосписи, без да обсъждам колко е адекватна. Разбирам ви всички, но имате твърде идеалистични очаквания. То и аз знам кое как трябва, ама няма кой да го изпълнява.
Е, идеята на темата беше уж, дали да е вкъщи или домове/хосписи. И синовно ли е в последните.
Аз вече си казах каквото има, една-две дами опитват да вменяват вина, което е доста глупаво - някой да теоритезира пред друг, който го е отнесъл в реала, ама нейсе... Моите почитания към тези, които са направили избора до последно да обгрижват.
Може би тези хора не е трябвало да имат деца. Излишни разходи и нерви. Щяха да развият кариера и трупат дивиденти за луксозен хоспис.
Не си права, Вив. Умните, оправни и дейни хора развиват кариера и трупат дивиденти без да се лишават от имането на деца. Те са също и хора, които са практични и сами не желаят да бъдат в тежест на децата си, затова са се подсигурили.
Мой близък, живеещ в чужбина си търси луксозен старчески дом, за да не се грижат децата му като остарее достатъчно. Замисли ме. Дали не е по-добре докато сме още не толкова стари да се осигурим?!
И дали аз бих искала едното или другото.
В никакъв случай не бих искала децата ми да ми сменят памперси и други неща. Бих искала да си запазят хубави спомени от мен. Как да стане, не знам. Моля се да остарявам със запазване на акъла си. Тогава ще си кретам в къщи и ще внимавам да не падна и да си счупя нещо. Но... ако ме удари алцхаймер не искам да ме гледат и да се плашат от мен. Недостойно ми е. А как да изпиеш някаква отрова, за да спреш тази мъка, като нямаш акъл за две стотинки. Затова хоспис. Това е!
Ако имат възможност възрастните да си кажат желанието е най-добре, но понякога вече е късно.
И дали аз бих искала едното или другото.
В никакъв случай не бих искала децата ми да ми сменят памперси и други неща. Бих искала да си запазят хубави спомени от мен. Как да стане, не знам. Моля се да остарявам със запазване на акъла си. Тогава ще си кретам в къщи и ще внимавам да не падна и да си счупя нещо. Но... ако ме удари алцхаймер не искам да ме гледат и да се плашат от мен. Недостойно ми е. А как да изпиеш някаква отрова, за да спреш тази мъка, като нямаш акъл за две стотинки. Затова хоспис. Това е!
Ако имат възможност възрастните да си кажат желанието е най-добре, но понякога вече е късно.
Това, че няма нормални палиативни грижи в България, не значи, че е работа на близките да се грижат до последно за умиращите. В 21ви век сме! Къде отива хумаността и запазването на достойнството?
Хуманност? Това пък какво общо има.
Да, виждам поляризацията в мисленето. Едните викат не съм длъжен, другите - обратното. И ви питам всичките - нужно ли е да се оправдаваме публично и да фантазитаме какво щели да направят децата ни, щото сме им казали какво искаме?
Дренка, никой не казва, че не е длъжен.
Спира е дали е по-добре да са в домашна среда, с хора, които не знаят какво да правят, или във хоспис/дом, където има обучен персонал.
Както написах и аз гледах майка ми, заедно със сестра ми. Но тя беше с акъла си през цялото време. Минахме през периоди на депресия, че ни тежи, че ни пречи, всекидневно убеждаване, че не е така. Но ако беше обратното- да няма акъл и осъзнаване, но да може да ходи, не смятам, че бихме се справили. За такъв човек трябва грижа 24/7. Трябва да си постоянно до него, не може да се отпуснеш, не може да го оставиш дори за половин час, колкото да хапнеш.
Дори не говорим за памперси. За мен, лично, много по-добре ще ми е да виждам близките си веднъж дневно или през ден, но да ни е хубаво да сме заедно, пред това от някакви чувства за криворазбран дълг да ми сменят памперсите. И съм на това мнение главно, защото видях колко се скапва човек от мисълта, че тежи. И няма значение колко обич показваш, с какви думи убеждаваш, какво правиш.
Да чуваш всеки ден думите Вместо дете да гледаш, на мен ми сменяш памперса.
Това убива. Убива вътрешно и бавно и двете страни. Скапва ти последните дни, мисълта че тежиш. Мерси. За мен ще е дом. Или цианкалий, както някой спомена.
И не е до дълг. Аз реших да имам дете, да го гледам, да се грижа за него. То не ми е длъжно с нищо. Не искам да ме гледа, не затова е на този свят.
Спира е дали е по-добре да са в домашна среда, с хора, които не знаят какво да правят, или във хоспис/дом, където има обучен персонал.
Както написах и аз гледах майка ми, заедно със сестра ми. Но тя беше с акъла си през цялото време. Минахме през периоди на депресия, че ни тежи, че ни пречи, всекидневно убеждаване, че не е така. Но ако беше обратното- да няма акъл и осъзнаване, но да може да ходи, не смятам, че бихме се справили. За такъв човек трябва грижа 24/7. Трябва да си постоянно до него, не може да се отпуснеш, не може да го оставиш дори за половин час, колкото да хапнеш.
Дори не говорим за памперси. За мен, лично, много по-добре ще ми е да виждам близките си веднъж дневно или през ден, но да ни е хубаво да сме заедно, пред това от някакви чувства за криворазбран дълг да ми сменят памперсите. И съм на това мнение главно, защото видях колко се скапва човек от мисълта, че тежи. И няма значение колко обич показваш, с какви думи убеждаваш, какво правиш.
Да чуваш всеки ден думите Вместо дете да гледаш, на мен ми сменяш памперса.
Това убива. Убива вътрешно и бавно и двете страни. Скапва ти последните дни, мисълта че тежиш. Мерси. За мен ще е дом. Или цианкалий, както някой спомена.
И не е до дълг. Аз реших да имам дете, да го гледам, да се грижа за него. То не ми е длъжно с нищо. Не искам да ме гледа, не затова е на този свят.
Хай, поста ми бе провокативен. Разбира се че има и такива. Хора, случаи -различни. Вчера почина жена, която гледа с години тежко болния си син. Храни го с години, обгрижва мъж(50г.), с наднормено тегло. Скъпи консумативи и лекарства. Беше адски обидена на съвети за хоспис. Наложила се интервенция в болница. Там ги заразяват с коронавирус. Заразява всички близки, дори и приятели на внуците. Над седмица отказват да я приемат в болница. Дори когато е колабирала. Тя претърпява и инсулт. Интубирана над месец. Първите и думи са свързани със сина и. Замина си. Изписват я дни, преди кончината. Дъщеря и изпитва вина.
Знаете какви са болниците ни и персонала. Добрите изключения са малцинство.
Дренче, лекарската професия е стресираща. Но не са нужни премии поне да обяснят на близките какви са диагноза и прогноза + доза съчувствие.
Знаете какви са болниците ни и персонала. Добрите изключения са малцинство.
Дренче, лекарската професия е стресираща. Но не са нужни премии поне да обяснят на близките какви са диагноза и прогноза + доза съчувствие.
И не е до дълг. Аз реших да имам дете, да го гледам, да се грижа за него. То не ми е длъжно с нищо. Не искам да ме гледа, не затова е на този свят.
Идеята да си подсигуреш пари за дом не е лоша.
Аз ще му кажа да ме праща в дом, когато прецени, ако аз не съм с акъла си да отида сама, пък той вече ще си решава тогава.
Откакто видях как изглежда старчески дом в Германия преди много години (случайно, просто се намираше един такъв в градчето, където си имах работа) гласувам и с двете ръце за старчески дом. Там условията бяха прекрасни (сградата, двора), медицинското обслужване супер (поне видимо) - непрекъснато се виждаха супер стари дядки да кретат едва едва с проходилката, а зад гърба им една млада сестричка да ги окуражава и наглежда. А по-младите бабки, още с акъла си и в "силата си", си излизаха накипрени и наконтени и заминаваха да се забавляват. В дома се прибираха на хотел. Не знам колко е струвало, ама си заслужаваше.
И още се чудя защо в най-застарялата нация няма също такива домове, а само бледи подобия? При това все разни бандити, гледащи (според чуто и прочетено) само да си уморят по-бързо подопечните и да им вземат парите без да ги гледат. Особено ако нямат деца да се интересуват какво става.
Та като анализирах проблема ми хрумна мисълта, че спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се. Няма ли начин да се направи някакъв пенсионерски синдикат, в който човек да се запише докато е още млад и активен, и да си плаща някакви вноски, а като изкуфее този синдикат да се грижи да го настани в подобаващ за финансите му дом и да следи да го гледат добре? В управата на синдиката може да са все още млади пенсионери (юристи и бизнесмени), които знаят как се управлява и контролира корпорация, фондация и прочее, а като остареят на свой ред да биват заместени от по-млади наследници. Очаква се те да си гледат добре работата, за да ги гледат после и тях. И така, като имат зад гърба си този синдикат, пенсионерите в домовете ще могат да са спокойни, че няма да ги изтезават, пренебрегват и ограбват в хосписите о домовете. Може даже и сами да си построят такива, ако се замогнат с много членове. Е, няма как да е за всички, а само за тези с някакви доходи / имущество, ама все пак е нещо.
И още се чудя защо в най-застарялата нация няма също такива домове, а само бледи подобия? При това все разни бандити, гледащи (според чуто и прочетено) само да си уморят по-бързо подопечните и да им вземат парите без да ги гледат. Особено ако нямат деца да се интересуват какво става.
Та като анализирах проблема ми хрумна мисълта, че спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се. Няма ли начин да се направи някакъв пенсионерски синдикат, в който човек да се запише докато е още млад и активен, и да си плаща някакви вноски, а като изкуфее този синдикат да се грижи да го настани в подобаващ за финансите му дом и да следи да го гледат добре? В управата на синдиката може да са все още млади пенсионери (юристи и бизнесмени), които знаят как се управлява и контролира корпорация, фондация и прочее, а като остареят на свой ред да биват заместени от по-млади наследници. Очаква се те да си гледат добре работата, за да ги гледат после и тях. И така, като имат зад гърба си този синдикат, пенсионерите в домовете ще могат да са спокойни, че няма да ги изтезават, пренебрегват и ограбват в хосписите о домовете. Може даже и сами да си построят такива, ако се замогнат с много членове. Е, няма как да е за всички, а само за тези с някакви доходи / имущество, ама все пак е нещо.
Между другото, не си представяйте деменцията така - бам и си губиш паметта. Имаш достатъчно време да осъзнаеш какво става. Може и 10 години да се проточи. Първо забравяш малко, после още малко... Последните 1-2 г вече са ужас.
Ужасът настава от момента в който им се стовари диагнозата, то си има значение и как се поднася, но мога да обобщя към момента.
Виви, лекарите също са хора с личен ресурс да поемат товари с различна тежест. В болниците лекуват, не им мислят за качеството на живота после. Почваме да си подаваме топката и който успее да я задържи, действа в интерес на потърпевшите. Толкоз.
Нямам възможност да чета цялата тема. Според мен не е предателство. Не може с цената на собственото саморазрушение- психическо и физическо да се изпълнява синовен дълг. И не, не по-добре човек да се съхрани за децата и внуците си, отколкото да изпълни дълга към родителите си. Най-добре е да се съхрани за самия себе си, за да е полезен за всички около него- родители, деца и внуци. Насаждането на чувство за вина е гадно и пагубно. Никога не бих искала синовете ми да рухнат от грижи по мен, както и да се терзаят от чувство за вина, или пък да не си гледат семействата и децата, за да ме обгрижват. Друг е въпросът, че у нас няма добри старчески домове, където хората сами да искат да отидат. Чувала съм лоши неща и за прескъпите хосписи. Дано нещата се променят. Някой подхвърли за самоубийство, не, това не го приемам и не бива да се прави. Травмата за близките е ужасна.
Моя приятелка се оплаква от склерозната баба на мъжа си. Живеят в обща голяма къща, различни етажи и входове. Свекървата си бие камшика, цял ден скита, или гостува на щерка си в София със седмици. Бабата крещи, бута външната врата, разхожда се гола по двора, налита на бой .
Приятелката ми не е длъжна да се грижи чак за бабата на мъжа си, достатъчно е, че често ѝ оставя храна. Нервите ѝ са супер опънати заради буйстващата баба. Тя казва, аз съм потърпевша от това положение, другите само свиват рамене и си гледат живота, а аз прекарвам най-много време в този дом на ужасите.
Явно дъщерята на бабата я е срам да я настани в дом, но не я е срам да я оставя безпризорна да трови живота на младата снаха
Друг казус с дементна баба, която обаче е страхотно обгрижвана. Тя е сестра на бабата на мъжа ми, над 90годишна е. Когато се запознах с нея нямаше деменция, появи се постепенно и вече не и разпознава нас. Разбира се, познава сина и дъщеря си, които полагат страхотни грижи за нея. Важно е да отбележа, че не е на легло или памперси, извеждат я навън. Хранят я с някакви здравословни зелении и цвекло, а тя копнее за манджи и тайно краде бонбони. Водят я на всякакви видове терапии и рехабилитации, синът ѝ е лекар и от време на време урежда да я приемат в болница за седмица - две. Той е женен за австрийка, която сигурна съм, че не е навита да обгрижва свекърва, затова бабата е настанена при дъщеря си, която е вдовица, но синът поема разходите.
Впечатлена от усилията и грижите, които се полагат за тази баба. Имат възможност да я настанят в частен старчески дом, или да наемат човек, но не го правят.
Миналия февруари се прибрах на Бългрия за десетина дни. Баба ми беше почти на 101, адекватна, подвижна. Сама си чистеше всяка сутрин и си готвеше разни супи. Майка ѝ пазаруваше, прекарваха голяма част от деня заедно, а нощем всяка си спеше на своя етаж.
Така се случи, че още първите дни от пристигането ми, майка влезна в болница. Останах сама с баба и моите 3 деца, малкото беше на 8м, току-що пролазило и много ревливо. И трите ми деца са супер палави. Едва на втория ден се усетих, че баба не се храни, лежи и не става. Мислех, че е нещо временно, наистина не се усетих веднага накъде вървят нещата. С молби и усещания успях да я вдигна да отиде до тоалетната. Но на следващия ден вече не стана. Наложи се няколко пъти да я почистя , не беше приятно нито за нея, нито за мен. Не можах да направя кой знае какво за нея. Просто бях разкъсана от грижите за бебето,и децата, успях да отида до болницата при майка не повече от 3 пъти.
Брат ми каза, че не желае и не може да се грижи за баба, освен това не я понася по принцип, но щял да потърси някоя жена, която да я гледа. Оказа се, че не е толкова лесно да се намери такава жена, но в крайна сметка успяхме.
Успях и да се прибера на косъм преди истерията с корона да избухне. След което отпътуване и майка се прибра от болницата. А баба си замина една седмица след мен. Чувствам вина, че не се погрижих за нея, така, както тя се е грижила за мен. Оправдавам се с това, че бях сама с децата и бебето, но все пак ми тежи тая мисъл.
Приятелката ми не е длъжна да се грижи чак за бабата на мъжа си, достатъчно е, че често ѝ оставя храна. Нервите ѝ са супер опънати заради буйстващата баба. Тя казва, аз съм потърпевша от това положение, другите само свиват рамене и си гледат живота, а аз прекарвам най-много време в този дом на ужасите.
Явно дъщерята на бабата я е срам да я настани в дом, но не я е срам да я оставя безпризорна да трови живота на младата снаха
Друг казус с дементна баба, която обаче е страхотно обгрижвана. Тя е сестра на бабата на мъжа ми, над 90годишна е. Когато се запознах с нея нямаше деменция, появи се постепенно и вече не и разпознава нас. Разбира се, познава сина и дъщеря си, които полагат страхотни грижи за нея. Важно е да отбележа, че не е на легло или памперси, извеждат я навън. Хранят я с някакви здравословни зелении и цвекло, а тя копнее за манджи и тайно краде бонбони. Водят я на всякакви видове терапии и рехабилитации, синът ѝ е лекар и от време на време урежда да я приемат в болница за седмица - две. Той е женен за австрийка, която сигурна съм, че не е навита да обгрижва свекърва, затова бабата е настанена при дъщеря си, която е вдовица, но синът поема разходите.
Впечатлена от усилията и грижите, които се полагат за тази баба. Имат възможност да я настанят в частен старчески дом, или да наемат човек, но не го правят.
Миналия февруари се прибрах на Бългрия за десетина дни. Баба ми беше почти на 101, адекватна, подвижна. Сама си чистеше всяка сутрин и си готвеше разни супи. Майка ѝ пазаруваше, прекарваха голяма част от деня заедно, а нощем всяка си спеше на своя етаж.
Така се случи, че още първите дни от пристигането ми, майка влезна в болница. Останах сама с баба и моите 3 деца, малкото беше на 8м, току-що пролазило и много ревливо. И трите ми деца са супер палави. Едва на втория ден се усетих, че баба не се храни, лежи и не става. Мислех, че е нещо временно, наистина не се усетих веднага накъде вървят нещата. С молби и усещания успях да я вдигна да отиде до тоалетната. Но на следващия ден вече не стана. Наложи се няколко пъти да я почистя , не беше приятно нито за нея, нито за мен. Не можах да направя кой знае какво за нея. Просто бях разкъсана от грижите за бебето,и децата, успях да отида до болницата при майка не повече от 3 пъти.
Брат ми каза, че не желае и не може да се грижи за баба, освен това не я понася по принцип, но щял да потърси някоя жена, която да я гледа. Оказа се, че не е толкова лесно да се намери такава жена, но в крайна сметка успяхме.
Успях и да се прибера на косъм преди истерията с корона да избухне. След което отпътуване и майка се прибра от болницата. А баба си замина една седмица след мен. Чувствам вина, че не се погрижих за нея, така, както тя се е грижила за мен. Оправдавам се с това, че бях сама с децата и бебето, но все пак ми тежи тая мисъл.