Създаване на група за близки на болни от Алцхаймер 3

Мисля, че е неуместно да се коментира друга платформа, админи и хора от там, които очевидно не пишат тук и не могат да вземат отношение по въпроса. Не ми харесва наклона на темата. Като нещо не ви харесва пишете го там.
Никой не дължи данък обществено мнение, никой не е длъжен да се обяснява и за решенията си, никой няма и право да съди някого без да му знае положението и състоянието. Невъзпитано е!!!

До някъде мога да приема критика и тъпи коментари от хора, които нямат близък с тази болест, защото не знаят какво е, в техните грави всимко е различно от действителността, но от хора които се грижат за такъв ми е меко казано странно. Освен това всеки деменетен е различен, а и се менят, понякога са спокойни, понякога не толкова.

Това съм го писала преди  6 години. МИЛО ДЕТЕ ПРОЧЕТИ ГО И ГЛЕДАЙ НАПРЕД .
Здравейте всички!
Не съм писала до сега, но следя всичко писано по форумите от две години. Баща ми почина преди една седмица от масивен инсулт, но имаше алцх.
За повечето от  постоянните във форума мисля като за близки. Ужаса който изживяват не може да се сравни с нищо. За съжаление тази болест унищожава не само болния но и близките му.
Двете години в които болестта навлезе в т.н. втора фаза, бяха най- трудните в живота ми, макар че не бях до него. Преди това майка ми с паркинсон 15 години. Сестра ми живееше с  нашите и също рухна. Сега е със сложна операция и  предстои още много лечение. На мен сърцето започна да ми излиза от ритъм.
Последните две седмици баща ми беше в хоспис. Беше напълно изключил, непрекъснато искаше а си ходи. Запали газовия котлон изгори си лицето и ръцете и едва не взриви къщата. На няколко пъти го хванах да се опитва да пали огън в миялната. Къртеше вратите, когато го заключвах. Ходех след него 3-4 км. когато излизаше, защото искаше да ходи по гората, където като  дете с баща му пасели овцете и той сега го чакал а аз се страхувах че ще се загуби. За агресията и мръсотиите, които говореше няма да разказвам. Нещата станаха нетърпими, защото той беше и алкохолик, и в момента в който намираше някакъв алкохол започваше да буйства и не  знаеше какво прави, започнахме да му даваме,и успокоителни, едва ли не да го дрогираме но само за по час или два и почваше отново...
Заради карантината не можехме да кандидатстваме за държавните домове за дементноболни   а и се оказа че трябва да се чака  някой да умре за да го впишат, а аз трябваше да се погрижа за сестра ми.  Затова събрахме  последните си пари и пенсията му и го заведохме в хоспис с такса 800лв. на месец - стая за трима. Пари имахме само за  един месец, но решихме че ако трябва ще теглим заем  докато се освободи или намерим място  в държавен дом.
Обстановката в хосписа беше много хубава, нямам оплаквания. Хранене, лекарства визитации по два пъти на ден хигиена на ниво.  И  той се чувстваше добре там след годините прекарани в къщата, от която излизаше само за да се напие и тормози  сестра ми, макар че до края не се сещаше вече за нас.
Защо ви разказвам всичко това? За да се съхраните. Зная колко са мили родителите, повярвайте ми, обичах своите не по- малко от вас, но има момент в който трябва да помислим за себе си и тези около нас, деца съпрузи, братя , сестри... За тези две години в които болестта навлезе в агресивната си фаза отслабнах 20 кг., макар че сестра ми живееше при него. Изпитвах страх да не я нарани, защото имаше и такива моменти. Изпитвах , угризения  че не съм при тях, а не можеш да напусна работа защото няма от какво да живея.Просто ужас, а за живота на сестра ми не ми се мисли. Резултатите са налице.
Повярвайте ми, в момента в който оставихме баща ми в хосписа, седнахме със сестра ми и спокойно обядвахме за първи път от много години. Знаехме че татко е на сигурно и топло и няма да бяга, а и ние имаме своя миг спокойствие.
Друг е  въпроса за домовете за  дементноболни и защо звучи като присъда да дадеш родител там. Може би  трябва да се подеме инициатива и да се започне да се говори отново и по- силно по тази тема. Щом хосписите могат, защо в държавните да не могат?
Първо да изглеждат и се оборудват по- добре, с по- добре платен, а оттам и по-квалифициран персонал.
Второ има достатъчно бази които  могат да се преустроят в домове за хора с такива проблеми, за да не се налага да се чака и мизерства толкова от болните и техните близки.
Тази болест е диагноза не само за един болен, но и за най- малко още един негов близък. Нима близките няма да са  по-полезни на работните си места, вместо да се обричат на мизерия и тормоз. Нима нашите родители не заслужават по-добри условия в тези домове?  Нали в тази държава са работили, строили... Тук са се пенсионирали и същата държава им е дала мизерната пенсия с която едвали не да  вегетират.
Ще следя и занапред форума и съм съпричастна със всички събратя по съдба. Готова съм да подкрепя активно всяка инициатива.

Писах го преди  години, важи с пълна сила за тебе мило дете
Здравейте всички!
Не съм писала до сега, но следя всичко писано по форумите от две години. Баща ми почина преди една седмица от масивен инсулт, но имаше алцх.
За повечето от  постоянните във форума мисля като за близки. Ужаса който изживяват не може да се сравни с нищо. За съжаление тази болест унищожава не само болния но и близките му.
Двете години в които болестта навлезе в т.н. втора фаза, бяха най- трудните в живота ми, макар че не бях до него. Преди това майка ми с паркинсон 15 години. Сестра ми живееше с  нашите и също рухна. Сега е със сложна операция и  предстои още много лечение. На мен сърцето започна да ми излиза от ритъм.
Последните две седмици баща ми беше в хоспис. Беше напълно изключил, непрекъснато искаше а си ходи. Запали газовия котлон изгори си лицето и ръцете и едва не взриви къщата. На няколко пъти го хванах да се опитва да пали огън в миялната. Къртеше вратите, когато го заключвах. Ходех след него 3-4 км. когато излизаше, защото искаше да ходи по гората, където като  дете с баща му пасели овцете и той сега го чакал а аз се страхувах че ще се загуби. За агресията и мръсотиите, които говореше няма да разказвам. Нещата станаха нетърпими, защото той беше и алкохолик, и в момента в който намираше някакъв алкохол започваше да буйства и не  знаеше какво прави, започнахме да му даваме,и успокоителни, едва ли не да го дрогираме но само за по час или два и почваше отново...
Заради карантината не можехме да кандидатстваме за държавните домове за дементноболни   а и се оказа че трябва да се чака  някой да умре за да го впишат, а аз трябваше да се погрижа за сестра ми.  Затова събрахме  последните си пари и пенсията му и го заведохме в хоспис с такса 800лв. на месец - стая за трима. Пари имахме само за  един месец, но решихме че ако трябва ще теглим заем  докато се освободи или намерим място  в държавен дом.
Обстановката в хосписа беше много хубава, нямам оплаквания. Хранене, лекарства визитации по два пъти на ден хигиена на ниво.  И  той се чувстваше добре там след годините прекарани в къщата, от която излизаше само за да се напие и тормози  сестра ми, макар че до края не се сещаше вече за нас.
Защо ви разказвам всичко това? За да се съхраните. Зная колко са мили родителите, повярвайте ми, обичах своите не по- малко от вас, но има момент в който трябва да помислим за себе си и тези около нас, деца съпрузи, братя , сестри... За тези две години в които болестта навлезе в агресивната си фаза отслабнах 20 кг., макар че сестра ми живееше при него. Изпитвах страх да не я нарани, защото имаше и такива моменти. Изпитвах , угризения  че не съм при тях, а не можеш да напусна работа защото няма от какво да живея.Просто ужас, а за живота на сестра ми не ми се мисли. Резултатите са налице.
Повярвайте ми, в момента в който оставихме баща ми в хосписа, седнахме със сестра ми и спокойно обядвахме за първи път от много години. Знаехме че татко е на сигурно и топло и няма да бяга, а и ние имаме своя миг спокойствие.
Друг е  въпроса за домовете за  дементноболни и защо звучи като присъда да дадеш родител там. Може би  трябва да се подеме инициатива и да се започне да се говори отново и по- силно по тази тема. Щом хосписите могат, защо в държавните да не могат?
Първо да изглеждат и се оборудват по- добре, с по- добре платен, а оттам и по-квалифициран персонал.
Второ има достатъчно бази които  могат да се преустроят в домове за хора с такива проблеми, за да не се налага да се чака и мизерства толкова от болните и техните близки.
Тази болест е диагноза не само за един болен, но и за най- малко още един негов близък. Нима близките няма да са  по-полезни на работните си места, вместо да се обричат на мизерия и тормоз. Нима нашите родители не заслужават по-добри условия в тези домове?  Нали в тази държава са работили, строили... Тук са се пенсионирали и същата държава им е дала мизерната пенсия с която едвали не да  вегетират.
Ще следя и занапред форума и съм съпричастна със всички събратя по съдба. Готова съм да подкрепя активно всяка инициатива.

Здравейте, Някой посещавал ли е д-р Силвия Скелина? Имате ли отзиви за нея? Баба ми е с форма на демения от няколко години. Напоследък има слухови халюцинации, които я плашат. Искам възможно най-скоро да направя консултация с добър невролог, който да преразгледа лечението й, за предпочитане е онлайн консултация, тъй като тя така или иначе няма да присъства. Много благодаря!

За халюцинации най-добре се обърнете към психиатър.

Халюцинации зрителни и слухови може да има при деменцията и си е от промените в мозъка. То за жалост е фаза и много стресираща за болните, баща ми беше ужасен един път, явно ни видя като някакви страшни същества и се беше свил с такъв ужас в очите, че си представям какво е видял горкия. При нас след почването на Аксурата нямаше повече халюцинации, но пък си имаше всякакви други проблеми, които си идват от болестта. Та не знам дали самата Аксура спря халюцинациите или фазата премина. Един психиатър ми беше обяснил, че заради измененията в мозъка се получава за известно време като шизофренни състояния и затова е всичко.

Ох, наистина е като шизофрения! Майка ми беше няколко различни личности, при което едната криеше предмети. Едната беше добра и разбрана, втората - като малко дете, което търси дома си, който не е тук, третата - една ужасна жена, която мрази и говори лоши неща.

Баба ми за момента само чува разни неща, особено когато остане сама, чувства се заплашена и се страхува. Благодаря, ще потърся психиатър в такъв случай. Ако все пак имате предвид някой, който се занимава с такива заболявания, моля да ми препоръчате, ще бъда благодарна. Четох добри отзиви за д-р Анатоли Атанасов, който е с две специалности- неврология и психиатрия. Не дава онлайн консултации, но при необходимост ще отида на място сама при него.

А баба ви приема ли лекарства за деменцията?
Конкретно за психиатър не мога да препоръчам, но ще ви предупредя че често изписват лекарства несъвместими с болестта. На баща ми му изписаха някакво лекарство, което уж трябваше да успокои тези халюцинации и нервно поведение, но вътре изрично пишеше да не се дава на хора преживели инсулт, а той беше преживял такъв. Аз му казах на психиатъра и той не се трогна. И така и не дадох хапчетата, защото нямах намерение да рискувам да получи нов инсулт. Друг път личната даде приспивателни, от които той почти пропадна. Тоест, мисълта ми е, много психиатри и лични лекари не познават болестта и си действат ей така на изуст, така че е хубаво да се изкаже и някой, който знае нещо за деменциите. За жалост имам съмнения, че може напълно да се спрат тези халюцинации.

При деменция с телца на Леви антипсихотиците трябва да се дават с повишено внимание. Има риск от малигнен невролептичен синдром.

След като започна да има халюцинации (преди около 2 седмици) неврологът, който я следи й изписа medorisper- по една таблетка вечер. Иначе приема основно хранителни добавки (cityhelp) и витамини  за деменцията. Също вицетин и бетасерк. Пие обаче и кръворазреждащи. Medorisper я
упокоява вечер, но през деня постоянно чува, че се говори за нея, че я заплашват, излиза навън от страх. Не мога да я доведа тук за преглед, затова или ще правя онлайн консултация или ще отида сама на прегледа. Не съм сигурна дали и medorisper не усили халюцинациите през деня.

Не знам, нямам идея за какво е изписано това лекарство, но аз определено бих опитала спиране за малко да се види от него ли е влошаването.
За деменция почти всички пият мемантин (Аксура). Сега, има хора които са против приемането му, но това е друга тема.

Медориспер е тежък, психиатър го беше изписал на майка ми, но има доста странични ефекти и е опасен препарат. Невролог изписа след това Хедонин по 1т вечер, което също не е добър вариант, но при тежка форма на деменция няма какво да се направи много. Внимавайте с антипсихотиците, защото може да повлияе зле на мозъка. Може би трябва да приемете, че това е част от заболяването в напреднала форма и за жалост няма какво да се направи много.
На колко години е баба Ви?