Моите деца не са по-малки. Към момента са на 10, 13 и 15. Пети, седми и девети клас.
- Публикувана: 13 септ. 2021, 19:33 ч.
- Последно мнение: 31 ян. 2022, 20:29 ч.
Защо през 2021 година има още майки, които мислят, че възпитават децата си чрез бой?
Въпросът в заглавието на темата ме провокира да (си) задам въпрос за мой проблем.
Моите мнения търсят съвет. Грешно или работещо е описаното.
Какъв е възпитателния ефект от подобни или други реакции. За други майки и случки.
Как бихте постъпила в моите обувки? Защо? Какво се промени? Как?
Изказвам предположения, че колегите са с по- малки деца.
Описвам проблемите, които съм имала с порастването на моите деца през годините, след споделеното. Без да изпадам в подробности и разводняване.
Andariel, моите индивидуалности не са акцент.
За мен са важни работещите примери за възпитание без агресия.
Моите мнения търсят съвет. Грешно или работещо е описаното.
Какъв е възпитателния ефект от подобни или други реакции. За други майки и случки.
Как бихте постъпила в моите обувки? Защо? Какво се промени? Как?
Изказвам предположения, че колегите са с по- малки деца.
Описвам проблемите, които съм имала с порастването на моите деца през годините, след споделеното. Без да изпадам в подробности и разводняване.
Andariel, моите индивидуалности не са акцент.
За мен са важни работещите примери за възпитание без агресия.
Някои от хората тук сме с големи деца.
Ако в момент на яд и недоволство се сетим ние какви ... екземпляри сме били на тяхната възраст и какви сме ги вършили, тогава прегрешенията на собствените ни деца изглеждат по-маловажни. А Господ е измислил нашите родители да ни кажат "какво му се караш на детето, помниш ли, когато ти..." и току припомнят някоя наша магария. Да, звучи като отмъщение.
Няма как да сме в твоите обувки, защото ситуацията е твоя, децата са твои, съвестта си е твоя. Много добре знаеш за себе си дали е било правилно или грешно. Ако нещо такова направят внуците ти как ще ти изглежда?
… Ако нещо такова направят внуците ти как ще ти изглежда?
Като споделяте своя опит в конкретни ситуации.
Какво се случи, как реагирахте, резултат?
Изводи за родител, най-важното. Ако сбъркахте или мислите, че сте… защо? Ако се повтори, как ще промените наказанието или друго?
Извинявам се за изказа си, толкова мога. Пиша кратко и се опитвам да не използвам разсейващи описания извън конкретиката.
С възрастта, с порасналите си деца, си задавам въпроси за родителите, майките в актуалното ни битие.
Говорим си с децата ми за минали техни неща, спорим.
И тайно се надявам да имам внуци, скоро и да са в България.
До тук бях. Извинете ме. Успех.
Писала съм сто хиляди пъти в тази и други теми - моите деца не са били наказвани никога. Веднъж опитахме дружно с баща им и накрая само падна голям смях, защото децата проявиха завидна солидарност за възрастта си и много аргументирано излязоха на мирен протест, ако мога така да го опиша. Поне показаха, че са деца на родителите си. Те не го помнят, ние им разказахме за тази случка.
Не са им отнемани неща, не им е забранявано, не са лишавани от любими неща. Няма сила, която да ме накара да им взема нещо, което е тяхно, за да ги накажа - техните вещи са си техни и всяко посегателство върху личните им вещи би било намеса в личното пространство. Не съм го измислила аз това, ако сега някой тръгне да ми обяснява как вземането на любима играчка, на компютъра, интернета или нещо друго не е навлизане в личното пространство, а просто урок. Когато сбъркам си признавам и се извинявам.
Не са им отнемани неща, не им е забранявано, не са лишавани от любими неща. Няма сила, която да ме накара да им взема нещо, което е тяхно, за да ги накажа - техните вещи са си техни и всяко посегателство върху личните им вещи би било намеса в личното пространство. Не съм го измислила аз това, ако сега някой тръгне да ми обяснява как вземането на любима играчка, на компютъра, интернета или нещо друго не е навлизане в личното пространство, а просто урок. Когато сбъркам си признавам и се извинявам.
Личните вещи и личното пространство не са привилегия, а са право. Щом веднъж съм дала нещо на някого, то вече е негово и нямам никакво право да му го вземам. Иначе като родители изпадаме в ситуацията на прокурор и съдия и изпълнител на наказанието едновременно, а детето не може да се защити или е все едно дали ще се защити и дали защитата му ще бъде призната. Абсолютната власт, която има родителят е податлива на капризите на този, който я упражнява.
Добре, тук няколко човека се изказаха, че не е необходимо да се наказват децата, ами като нарушат правило - например час, в който трябва да се приберат, но си идват 1ч по-късно, или излизат някъде, макар, че си говорила с детето, че сега не може, защото например е настинало, или друга причина? Тогава какво правиш, говорш с него следващия път да не прави така? Ами ако повтори?
Да, говориш с него защо трябва да се прибере в определен час - заради безопасност, защото все още е непълнолетен или някакви други причини, които семейството си знае. Като му вземеш компютъра или го накажеш да стои вкъщи какво ще постигнеш? Следващия път пак ще закъснее и ще е готово да си изтърпи наказанието, ако реши, че сделката си струва. Докога така?
Не всички са с еднакви характери. Някои имат късмета да имат спокойни деца и с едно обясняване да решат проблема. Но има и такива, които усещат, че могат да повторят грешката, казват си "е какво пък, пак ще ми говори, няма кой знае какво да ми направи", демек качват се на главите на родителите.
Това с вземането на лични вещи помага да не повторят грешката, да се научат, че за някои грешки се плаща.
Като пораснат ще се сблъскват с такива проблеми. Като закъснеят за работа, защото са се успали или решили да минат през някакъв магазин, работодателя няма да каже "О, какво стана, да разбира се, да знаеш следващият път да не се повтори", а ще предприеме мерки. Когато решат да не си платят сметките, няма да ги чакат, а ще им натресат лихви и глоби и много други примери. Всеки сам трябва да си преценява какво работи при неговото дете.
Това с вземането на лични вещи помага да не повторят грешката, да се научат, че за някои грешки се плаща.
Като пораснат ще се сблъскват с такива проблеми. Като закъснеят за работа, защото са се успали или решили да минат през някакъв магазин, работодателя няма да каже "О, какво стана, да разбира се, да знаеш следващият път да не се повтори", а ще предприеме мерки. Когато решат да не си платят сметките, няма да ги чакат, а ще им натресат лихви и глоби и много други примери. Всеки сам трябва да си преценява какво работи при неговото дете.
Да, говориш с него защо трябва да се прибере в определен час - заради безопасност, защото все още е непълнолетен или някакви други причини, които семейството си знае. Като му вземеш компютъра или го накажеш да стои вкъщи какво ще постигнеш? Следващия път пак ще закъснее и ще е готово да си изтърпи наказанието, ако реши, че сделката си струва. Докога така?
А има и градация на наказанията. Като в правото - рецидивите утежняват вината.
Ти си точно като майка ми, която прекалено често излиза с аргумента "Ти на нейните години еди-какво си..." Ами да не си го търпяла, имала си властта. Освен това аз не съм тя, все пак по характер повече приличам на баща ми. Когото тя е избрала 2 пъти за баща на децата й.
Daniа, разяснява им се обстойно. Предоставената свобода е свързана с ангажименти. Самостоятелноста е изключително важна, още в ранна възраст. Животът е свързан с ангажименти и правила. Обясняват се проблемите или риска. Дали ще е правилника за движение или уважение към авторитети, зависи от родителите. Детето също взима решения и развива стратегии и при елементарна детска игра.
Вредна крайност е и непрестанната опека. Когато мама връзва обувките на студент и го пази, си е вкарала автогол. Може би тя ще напътства и решенията в кариерата или препоръките на мениджъра. Но нейните решения, също не са гаранция за удачност.
Дисонанс се получава при разминаването м/у пример и думи. Ако родителя закъснява, пуши или бойкотира нормите и институциите, не може да очаква адекватна реакция. Децата нарушават указите на родителя, в знак на мъст. Дали е натрупан гняв или са несправедливо упреквани, има причина.
Вредна крайност е и непрестанната опека. Когато мама връзва обувките на студент и го пази, си е вкарала автогол. Може би тя ще напътства и решенията в кариерата или препоръките на мениджъра. Но нейните решения, също не са гаранция за удачност.
Дисонанс се получава при разминаването м/у пример и думи. Ако родителя закъснява, пуши или бойкотира нормите и институциите, не може да очаква адекватна реакция. Децата нарушават указите на родителя, в знак на мъст. Дали е натрупан гняв или са несправедливо упреквани, има причина.
Аз съм майка на децата си. Те са ми деца, а не са някакви възрастни. Оттам и аз не съм държава, не съм шеф, не съм прокурор, съд или законотворец, нито изпълнител на наказания. Не съм бездушната институция, която давате тук за пример. И не, не градирам наказания, защото не си гледам децата с мисълта, че са потенциални рецидивисти, на които е нужно да градирам наказанията. Не съм данъчните или просто началника, който е решил да конфискува нещо, защото не му допаднало. Не съм репресивен орган. Слава Богу, израснаха нормални деца без наказания. Не са имали никога проблем с дисциплината или с изпълнение на задачите - нито в училище, нито на работа. Значи може. Обикновени деца, а ние сме обикновени родители. Да, хубаво е родителите ни понякога да ни напомнят ние какви сме били, за да не се самозабравяме във властта си и желанието си да сме всичко, а децата ни да са идеални.
Според мен наказваните деца започват да си отглеждат едно отрицателно отношение към родителя, страх и съпротива. Ако нас ни наказват за всяко нещо, което не се хареса на друг, досега да сме умрели или изгнили в затвора, защото винаги отстрани, защото като цяло хората са доста жестоки, когато някой направи нещо, което не им харесва.
Според мен наказваните деца започват да си отглеждат едно отрицателно отношение към родителя, страх и съпротива. Ако нас ни наказват за всяко нещо, което не се хареса на друг, досега да сме умрели или изгнили в затвора, защото винаги отстрани, защото като цяло хората са доста жестоки, когато някой направи нещо, което не им харесва.
Не са имали никога проблем с дисциплината или с изпълнение на задачите - нито в училище, нито на работа. Значи може. Обикновени деца, а ние сме обикновени родители.
Аз съм майка на децата си. Те са ми деца, а не са някакви възрастни. Оттам и аз не съм държава, не съм шеф, не съм прокурор, съд или законотворец, нито изпълнител на наказания. Не съм бездушната институция, която давате тук за пример. И не, не градирам наказания, защото не си гледам децата с мисълта, че са потенциални рецидивисти, на които е нужно да градирам наказанията.
Именно - те не са възрастни, т.е. ограничени са задълженията, но и правата им. Не може да даваш само права на човек с още неоформена психика.
Има предостатъчно примери на презадоволени деца, ненаказвани, които мразят родителите си. Наркоманите дали са имали кофти родители? А онези, които бият родителите си, и те ли имат основание?
Впрочем, за това какви са децата ти, могат да говорят околните. За теб може да са ангели, но за другите....