Защо през 2021 година има още майки, които мислят, че възпитават децата си чрез бой?

Андариел, възпитавай си децата, както си решиш, нямам против, но не се опитвай да си налагаш мнението като най-правилното. Награда или не, всеки си решава. Аз така съм решила, така правя... Дали е правилно, времето ще покаже.
Когато в работата полагаш повече усилия, може и да не те наградят, но е хубаво, когато се случи и ти дава стимул занапред. Ако остане незабелязано и/или просто като нещо, което ти влиза в задълженията,  мотивацията ти ще спадне рано или късно. И не е въпрос на трудово-правни отношения, а на усещане за несправедливост.
Не виждам с какво подаръка за добър успех/представяне/постижение ще попречи на някое дете.....

Единственото, на което поставям фокус е разликата между наемните отношение между възрастни хора и отношенията деца-родители. Трудовия договор или някакви други договори, сключени между възрастни хора могат да се разтрогнат. Как това може да се пренесе между деца и родители? Така или иначе родителят е в по-силна позиция по дефиниция - той е голям, можещ, знаещ, държи всички ресурси, както се казва, държи ножа и хляба. Детето какъв избор има като на практика няма нищо и е изцяло зависимо от отговорността или безотговорността на родителите си, включително зависимо от всякакви родителски прищевки или откази?

Подаръкът за добър успех е след постигане на успеха, а не условие за постигане на успех. Ако детето предварително знае, че ако изкара определен успех ще получи награда, то пак има избор - може да се постарае, може и да не се постарае и тогава може да излезе, че за него  старанието не покрива наградата или да не вижда защо да се старае и не му трябва наградата. Може и да каже в прав текст - не ми трябва твоята награда, не ми се учи. Наградата е самото постижение - това, че е научило повече, че е показало повече, че се е доказало пред себе си, че може. Емоционално родителят също изразява радост, което е признание за успеха на детето.

Ами аз предлагам договор, успех срещу скапаната игра. Аз всъщност игра не искам да купувам.

Това означава ли, че договорът е така направен, че да е неизпълним, защото целта не е по силите на детето и така ще си спестиш купуването на игра?

А, не, договорът е около 20-30 стотни над миналогодишното ниво, тоест по-малко от половин единица над постиганото в миналото.

Всеки си знае за неговото дете как да подходи. Аз предпочитам за неща, които са задължение на детето - ученето, например, да не давам награди. Опитвам се да го стимулирам, обяснявайки ползите от ученето. В седми клас дядо му му беше дал едни пари и аз му казах на младежа, че те ще са за уроци, а ако се постарае и започне сам да се подготвя (е, и с моя помощ, ако се наложи), му давам всичко, което остане от тях за нов компютър. Ходи два месеца при една съседка литераторка да решават тестове и реши, че може да продължи сам. Материали поне имахме предостатъчно. Получи си и новия компютър.
Имам много приятелки, с които заедно си отгледахме децата по кварталните градинки. Нагледала съм се на всякакви "изцепки" във възпитанието. Едно от най-невъзпитателните неща за мен е да има разминаване между думи и действия на родител, включително вариантът мама каза едно, тати друго. Това супер много обърква детето.

Аз като правило в живота си не лъжа. Дори да ми е в ущърб. Примерно - макдрайва, дали са ми един хамбургер в повече, аз ако забележа и не сме на 100 км се връщам и предлагам да го платя.

Да, родителят е силният в отношенията с детето. И точно така трябва да бъде! Обърнатите отношения и възпитание не ми се нравят. Когато едно пишлеме започне да диктува живота на семейството, значи нещо не е наред..... Според мен! Пък всеки си знае.

Виждам моите лоши черти в децата си, разбира се, и се старая да се сдържам. Но тънката червена линия съществува и е добре да не стъпват по нея. То едното вече е голямо, де, остава младежът.

По тази тема може да се напише наистина много. Професионалната ми работа е свързана в голяма степен и с решаването на последствията от травмите в детството, затова имам дългогодишни наблюдения. Нямам намерение да поучавам когото и да било за каквото и да било, просто ще нахвърлям съвсем накратко нещо от това, което съм установил в практиката.
Всяко дете и всеки възрастен са индивидуалности. Хората идват със своето минало, от разнообразна семейна, културна и интелектуална среда, начин на възпитание и отглеждане, със своите лични психологически характеристики и темперамент, със своите лични преживявания и травми – още от живота в утробата и така през цялото детство… Неслучайно е казано, че първите 7 години в живота на детето са най-важни за неговото развитие – всичко, което вижда и чува през този период и получава като отношение, неизбежно определя как ще се чувства и развива като възрастен и съответно какво ще бъде отношението му към него самия, семейството като институция, към собствените му деца или към дошлите от втори брак, както и към света като цяло. Най-общо казано големите обичайно повтарят проблемите и проиграват моделите на своите родители в отношението към собственото си потомство или пък компенсират с обратен знак това, което те не са получили. В малко случаи някои проявават усърдие, за да се освободят от тежкото си наследство и се развиват като балансирани родители. Не че  мнозина също не искат, просто не знаят как, защото софтуерът вече е инсталиран и автоматично задава какво да се прави.
Най-сериозните травми при децата са всъщност психологическите – липса на внимание, разбиране и подкрепа, пренебережително или студено отношение, безпощадно критикуване и изисквания за перфекционизъм, обиждане, безпрекословно налагане на мнение  и т.н.! Ще се учудите колко много възрастни, да кажем от 25 г. нагоре, не са се чувствали обичани или са се приемали  нежелани като деца. И не – далеч не е толкова важен един или няколко шамара или пердах инцидентно. Децата добре разбират кога са сгазили лука. С такива случаи работим много рядко, предимно когато е имало системен физически тормоз. Реално аз даже нямам спомен да е имало случай на възрастен, който да е споделил, че е бил травмиран от някой и друг шамар или бой, ако е знаел, че е направил беля. Травмата възниква, когато детето е убедено, че е наказано несправедливо (например малкото дете прави бели, а майката и/или бащата наказват по-голямото или нещо се е случило между деца или в училище или където и да било, и майката и бащата си изливат гнева, без да проучат ситуацията и без да задават въпроси) и особено ако е и пред други хора, или когато то самото преживява тежките взаимоотношения между родителите. Колкото и да изглежда шокиращо, но много родители не са прегръщали, целували, събеседвали със или окуражавали децата си и именно това е оказало най-болезнено въздействие върху психиката им. Но това е било и отношението, което родителите са получили пък от своите родители. Няма как да дадеш и изразиш нещо, което не познаваш какво е. Съответно отношението, на което децата са били подложении от своите родители, го пренасят най-често и в своите семейства – така върви от поколения, т.е. съответните модели се предават по този начин, заложени в подсъзнанието и задействани в сянка, така да се каже. Родители водят децата си за лечение, а всъщност те са тези, които имат нужда от сериозна регулация по отношение на своите разбирания и убеждения. За съжаление, малко са желаещите да участват в собствената си корекция. Съответно и проблемите на децата в семейството продължават и после в техните семейства и т.н.. 
Няколко важни правила, които би трябвало да се прилагат у всички семейства:
Първо – трябва винаги да има ясна граница и да е ясно кой е родителят и кой е детото – става дума за „нормалните“ семейства, в които присъстват и двамата родители, като майката и бащата трябва да участват заедно във възпитанието и приучването към дисциплина, да има синхрон между тях в това отношение. Ролите не трябва да се сменят, всеки има какво да научи в своята. Защото има и обърнати случаи – детето решава проблемите на възрастните и служи например като посредник във взаимоотношенията между тях – това е крайно нежелателно. Съответно то се чувства незначително, необичано и изолирано, защото родителите са заети със собствените си проблеми от настоящето и миналото и изощо не обръщат вниание на малкото същество. Точно последните дни имаше два такива случая.
Второ – на децата винаги трябва да се обяснява и разяснява по възможно най-подходящия, разбираем и щадящ начин. Независимо дали става дума за кравите в полето или за някакво дисциплиниращо действие спрямо тях – те трябва да бъдат чути и родителят да се опита да разбере и тяхната гледна точка; независимо дали наоколо се разиграва някаква случка от живота – смърт и погребение или има тежко болен, случки, свързани със секса и отношенията между половете… каквото и да е – трябва да се разяснява какво и защо се случва.
Трето – детето трябва да усеща любовта, подкрепата и разбирането от родителите си, дори и когато е сгрешило! Дисциплината е задължителна, заедно с любящо отношение.
Трябва да се има предвид и средата, в която са, когато са извън родителското внимание – баба и дядо, детска градина, забавачка... Децата непрекъснато копират какво ли не, а на съответните места пък има деца с разнообразен произход и възпитание. Това неизменно се отразява на поведението, а също и от тези източници може да настъпят съответни травми. Така продължава и в ученическите години.
Децата трябва да се чувстват обичани, подкрепяни и растящи в безопасност от страна на близките. Това далеч не е така, за съжаление. Съвсем наскоро  консултирах детето на едно семейство чужденци, където бащата налага волята си и разбиранията си без бой, но със сурово отношение и наказания – детето стои изправено в ъгъла определен период от време и разни други такива „удоволствия“, майката не го защитава и не взема отношение. Самото дете е силно стресирано, има страхове, в момента се е появило и сериозно физическо заболяване. В такива случаи един разговор няма да свърши кой знае каква работа, защото и бащата, и майката са израснали при подобни условия и техните програми трябва да бъдат сменени, за да има промяна и в състоянието на детето. Това може и да не се осъществи, защото би означвало работа с всеки от тях, а те не изгеждат готови за такава.
Децата са различни по темперамент и нрав и следователно към различните типове трябва съответен подход. При един сангвиник шамарът е забравен след няколко минути, но при силно ранимия меланхолик това може да остане като тежък спомен за цял живот.
Трябва да се има предвид, че някои деца на подсъзнателно ниво може да наказват родителите си със своето безобразно поведение, заради липсата на любов, която изпитват, докато родителите в същото време си мислят, че правят най-доброто за потомството си.  Палитрата е наистина много богата на цветове и нюанси и няма само едно решение.

Благодаря ви за дългият и точен коментар и за това, че присъствахте в темата. Не случайно има фразата, че насилието поражда насилие. Аз наблегнах върху физическото насилие, защото ми дойде тежко да виждам в днешно време да удрят. Психологическият тормоз не е видим толкова от чужди лица.
Хората извън моята къща мислят, че баща ми ме глези много, а той даже не иска да се снима с мен например.
Както и да е, може би аз съм прекалено меланхолична. Може би един шамар съм увеличила много, така като ви гледам коментарите.

Я пак? Май аз отново не схващам…
Плачем, съветваме, наказваме, друго?
Или просто си постваме познато, преведено удобно?
Greencupcake, за какво е този диалог и пенявене, ако искаш да споделиш за друго?
Защо, по-..яволи.., не говорим за истинския проблем?
Защо извъртаме нещата, правим ги прости, ….като шамар?


Децата ми са създадени от мен и баща им. Неразрушима комбина от гени, наследени и възможни варианти. Аз, като отговорен участващ в този договор, последващ, имам задължения и права. От биологична гледна точка и тази, в частност, която ни прави част от вида. До време. До игра. С подредени карти от … времето.
Моите деца схванаха, че самите те правят живота си.
Играят.

Много полезно и професионално обяснение.
Но давате ли си сметка каква част от децата се появяват случайно от сравнително кратки връзки? И после се стига до "какво ще правим" и живота се избутва. А ако го избутваш този живот, то няма как да няма шамари, ще те смачкам и т.н.

В живота си трябва и малко късмет да се родиш в нормално семейство или поне от родители с нормално мислене. А ако човек изтегли късата клечка на кофти родители, все някак трябва да се справи.

Децата винаги в някаква степен проверяват дали могат да разчитат на възрастните около себе си. Част от магариите в малката възраст са с такава цел - а ако се засиля много с люлката дали мама ще ме спре+

Продължавам да съм убедена, че ако човек шамари детето си редовно, то това един ден ще създаде пропаст в отношенията. Лично аз бих се притеснила, дали това дете като порасне няма да реши да ме нашамари мен. Съмнявам се на човек да му бъде приятно да бъде ударен от собственото си дете, затова е добре да се замислим преди да замахнем.