Здравейте, не мога да се побера в кожата си вече, и ще задам някои въпроси, на които нямам отговор.
Какво кара една жена да избира все мъже с проблеми? Дали с финансови, дали наркомани, дали с тежък живот, дали с труден характер, или всичко накуп най-добре.
Тъй като говоря за себе си, минавам в 1во лице.
Защо когато срещна такъв мъж, автоматично ми влиза под кожата още от здравей?
Защо си мисля, че като се раздам на макс и отвъд, отсрещния автоматично ще ме уважава, пък дори и от задължение да ме уважава, понеже му спасявам задника?
Защо се влюбвам като идиотка в такива мъже и се поставям на мястото им и приемам всякакво неприемливо поведение, защото нали .. лош ден не прави лош човек?
Защо тези мъже накрая ме приемат като изтривалка и колкото повече ги разбирам и приемам и искам да са добре, накрая ме намразват?
Чувствам се тъпа и жалка, зарязаха ме преди дни с мотива "не мога да те понасям, не си виновна с нищо, но не мога" и това не е за първи път.
Усещам как ми се качват на главата, усещам всеки един момент в който трябва да кажа "Не!", но накрая пак казвам "Добре, както искаш".
Сама не мога да се понасям, нямам такъв пример в семейството, това поведение се прояви първо с бившия ми приятел, страх ме беше, че ако не му угодя ще ме замени с друга, но това че угаждах не го спираше, де. Разделих се с него много трудно и си казах, че с другия няма да се държа така, но пак го правя! Като хипнотизирана .. каквото иска мъжът! 10 мин след като съм дала каквото се е искало си казвам "защо бе човек, защо .. пак ще ти се качат на главата", но вече съм го направила .. борят се в мен тезата, че за близки хора се прави всичко, и вътрешно недоволство, че трябва да правя нещо, за да ме обичат, иначе няма да ме обичат ...
За капак много се привързвам към хората. Допусна ли някой, после все е края на света. Родителите ми не са ме лишавали от внимание, имах си чудесно детство.
Вероятно темата е по-скоро за психолог, и ще посетя такъв този месец, но ми се ще да знам има ли други като мен, които да са успели да си помогнат сами и как?
Не съм на себе си просто, мисля, че полудявам прогресивно вече.
Какво кара една жена да избира все мъже с проблеми? Дали с финансови, дали наркомани, дали с тежък живот, дали с труден характер, или всичко накуп най-добре.
Тъй като говоря за себе си, минавам в 1во лице.
Защо когато срещна такъв мъж, автоматично ми влиза под кожата още от здравей?
Защо си мисля, че като се раздам на макс и отвъд, отсрещния автоматично ще ме уважава, пък дори и от задължение да ме уважава, понеже му спасявам задника?
Защо се влюбвам като идиотка в такива мъже и се поставям на мястото им и приемам всякакво неприемливо поведение, защото нали .. лош ден не прави лош човек?
Защо тези мъже накрая ме приемат като изтривалка и колкото повече ги разбирам и приемам и искам да са добре, накрая ме намразват?
Чувствам се тъпа и жалка, зарязаха ме преди дни с мотива "не мога да те понасям, не си виновна с нищо, но не мога" и това не е за първи път.
Усещам как ми се качват на главата, усещам всеки един момент в който трябва да кажа "Не!", но накрая пак казвам "Добре, както искаш".
Сама не мога да се понасям, нямам такъв пример в семейството, това поведение се прояви първо с бившия ми приятел, страх ме беше, че ако не му угодя ще ме замени с друга, но това че угаждах не го спираше, де. Разделих се с него много трудно и си казах, че с другия няма да се държа така, но пак го правя! Като хипнотизирана .. каквото иска мъжът! 10 мин след като съм дала каквото се е искало си казвам "защо бе човек, защо .. пак ще ти се качат на главата", но вече съм го направила .. борят се в мен тезата, че за близки хора се прави всичко, и вътрешно недоволство, че трябва да правя нещо, за да ме обичат, иначе няма да ме обичат ...
За капак много се привързвам към хората. Допусна ли някой, после все е края на света. Родителите ми не са ме лишавали от внимание, имах си чудесно детство.
Вероятно темата е по-скоро за психолог, и ще посетя такъв този месец, но ми се ще да знам има ли други като мен, които да са успели да си помогнат сами и как?
Не съм на себе си просто, мисля, че полудявам прогресивно вече.
Та след известна пауза срещнах ''нормален'' човек, който си има работа, хобита, без пороци и тн. Не бях особено привлечена от него, беше ми скучно защото нищо вълнуващо не се случваше, но пък този човек беше много грижовен и мил към мен. Правеше всичко възможно да ме спечели, на първо време станахме добри приятели, които могат да си споделят доста лични неща. И това започна да ми харесва, неусетно почнах да изпитвам нещо към него... Лошото беше, че когато той направи първата крачка и сподели своите чувства към мен и аз също, той се промени... Вече не му бях толкова интересна и той се промени, вече не беше същият човек. Каза, че съм се тревожела за глупави неща, понеже аз анализирах всяко негово действие в търсене на знак, че съм единствена в живота му, за да съм сигурна дали биха могли да се задълбочат нашите отношения. Той не искал някаква грижовна, защото нали си имал майка за това... В крайна сметка не можех да съм мила и грижовна, да не го разпитвам за абсолютно нищо, да си стоя до него за пред компанията и тн... Тогава аз не бях себе си и реших да си поставя някакви граници. От тук нататък аз спирам да се раздавам, не позволявам на другите да ме използват или пък да кажат аз как трябва да се държа защото те така искат. Дълго време бях сама и не допуснах никого и този период ми се отрази много добре, успях да обърна внимание на себе си и семейството си. Започнах да се развивам, да си имам хоби и качествени хора около мен. Но трябваше да мина през всичко това за да открия себе си. Съветвам те да се отдалечиш от токсични хора и да се фокусираш над собствения живот.