Тревожността, стресът и ниската себеоценка - как да се справим? Попитайте Ива Янчева!

Здравейте! Позволявам си да копирам въпрос зададен преди няколко месеца, който може би сте пропуснали. Благодаря!

Здравейте!

Извинявам се, че не съм отговорила на въпроса Ви по някаква причина.
Описвате една съвсем стандартна ситуация, в която сте попаднала вследствие на “новата” си роля.
Мисля, че когато една жена става майка за първи път, е  нормално да изпитва тревожност към всички неща, които ѝ предстоят да ѝ се случат покрай отглеждането на бебето.
Тревожността може да Ви прави по-внимателна, предпазлива и информирана. Когато обаче това започва да излиза извън контрол и усещаме, че темата и фокусът покрай малкия човек отнемат 90% от времето ни, тревожността не ни напуска, а по-скоро обратното, добре е да спрем и да помислим кое е онова нещо, от което всъщност се страхуваме.
И въпреки че е нормално да изпитвате доза притеснение, във Вашия случай явно тревожността е в по-високи нива от необходимото.
Докато чета написаното, се чудя дали отговорът на въпроса Ви не се крие в това изречение: “аз съм поела всички задължения и бащата има наблюдаваща, радваща се функция”.
Ако Вие сте единственият човек, който е ангажиран с бебето и отговорността не е споделена, то вероятно имате неравномерно разпределение на родителските роли.
Има няколко неща, които бих искала да премислите:
1. Преосмисляне и нормализиране на ситуацията - да, Вие сте майка, да, детето изисква грижа, търпение и всичко останало.Но Вие сте и човек! И трябва да бъдете здрава, спокойна и адекватна, за да полагате грижи. Това няма да стане, докато тревожността има съществено място в отглеждането. Не забравяйте, че това, което чувствате Вие, вероятно се усеща и от Вашето дете. Когато родителят е припрян, нервен, тревожен, детето става раздразнително и неспокойно.
2. Чувството за “съмнение” вероятно идва от вътрешните Ви убеждения, които е добре да преразгледате - “Добрите майки не допускат грешки!”, “Ако бебето е гледано добре, то няма да се разболее”, “Майката е единственият човек, който най-добре може да се грижи за детето”, “Ако не контролирам всичко, ще се случи нещо лошо”, “Детето не бива да плаче, да се разболява, да го боли”, “Майката трябва да е изцяло отдадена на семейството и детето” и така до безкрай …
Ако донякъде това са Вашите убеждения, то всичко извън тях би могло да Ви кара да чувствате вина, че не се справяте.

Опитайте да разпознавате тези мисли и да ги подмените с по-логични, здравословни.
Например :
„Детето не се храни достатъчно.“
Педиатърът, учителките в градината и кантарът казват, че детето е в норми, развива се за възрастта си и покрива нормите за възрастта.
Мисъл, с която можем да заменим негативната е: „Детето има и своите нужди и настроения. Днес се храни добре, утре може да хапне по-малко.Нормално е.“


3. Приемете, че тревожността я има. И ще я има. Колкото повече се борите да я няма, тя ще е там. По-скоро се опитайте да я приемете – че като родител винаги ще се притеснявате за него. И това е нормално.

4. Последно - преразгледайте отговорностите към детето и личното си време. Не е разумно да мислим, че само майката може да се грижи за бебето, докато е малко. Грижите са много и това да не потърсите помощ е нездравословно. Това изсмуква до крайност силите и капацитета Ви, а те са Ви нужни. Та, споделете малко от грижите с партньора си. Не се притеснявайте да споделите, че имате нужда от помощ и грижа за себе си. Това е най-доброто, което можете да направите, когато сте на прага на силите си и не можете повече. Детето вероятно би избрало същото за Вас.
Говорете с партньора си и опитайте да го “въвлечете” в живота на родителството, защото детето има нужда и от баща си.

С няколко думи - децата плачат, разболяват се, не са доволни, понякога ги боли , но ВИЕ СТЕ НАЙ-ДОБРАТА МАЙКА ЗА ВАШЕТО ДЕТЕ И ПРАВИТЕ НАЙ-ДОБРОТО ЗА НЕГО ВЪВ ВСЕКИ МОМЕНТ ОТ ЖИВОТА СИ

Наслаждавайте се на времето заедно, отбелязвайте и тревожността, която понякога се появява, но отбелязвайте спомените от тези етапи в живота на Вашето дете, които никога няма да се върнат отново. Не забравяйте, че Вие пишете по празен лист хартия и ще е страхотно да пишете красиво ❤

Много Ви благодаря за всичко написано! Дадохте ми храна за размисъл. Бъдете здрава и все така положително отдадена на призванието си!

Здравейте,интересува ме как бихме могли да се справим с вечно критикуваща майка.
От години не живея с майка си,обичам я,но тя не зачита моето мнение.Гледа като с насмешка каквото и да правя.
Постоянно ме критикува,подценява.
Ако известно време се държи добре,после пак започва да се заяжда с мен.Вслучай че си позволя да и отговоря или да и кажа да спре,тя веднага ме обвинява.
С течение на времето заради поведението я държа настрана от семейството си.Ходя и на гости по-рядко,от години не и споделям нищо.
Тежи ми това,но нз дали би се променило някога.
Искам да живея живота си без тази травма и ме е страх дали някой ден няма да стана като нея и да прехвърля това на моето дете.

Здравейте и благодаря, че споделяте!

Майки, които прекомерно критикуват и отблъскват децата си, често са наранявани и отхвърляни като деца. Поведението става “норма” и трудно може да се осъзнае като вреда. Разбира се, това не оправдава поведението на майка Ви, но дава възможност то да бъде погледнато през различен ъгъл, а именно, че проблемът не е у Вас, а в това, че тя може би не познава обичта по здрав начин.

От написаното личи, че Ви е трудно и искате да промените ситуацията.

- Промяната може да дойде чрез Вас. Тогава, когато започнете да приемате реалността, а не да се опитвате да я променяте. Това означава да разграничите “любовта” от “очакването”. Вие обичате майка си, вероятно и тя Вас, но е добре да приемете, че може би тя няма да се промени или поне да не живеете с “очакването” за това. Когато се освободите от мисълта, че Вашето “добро поведение” ще я направи по-приемаща, ще започнете да живеете по-спокойно. В едно изречение - Не Вашето поведение определя нейното държание към Вас. Освободете се от тази илюзия.
- Осигурявате Вашите здравословни граници. Вие вече сте направили крачка към дистанция, която Ви дава пространство и доза спокойствие. Границите са начин да защитим вътрешния си свят.
- Опитайте се да не търсите одобрение всеки път от нея. Вероятно има други близки хора около Вас, които Ви дават подкрепа и сигурност.Ако Вие всеки път получавате критика от нея - то помислете кое налага да ѝ споделяте толкова.
- Опитайте се да допуснете, че отношенията между Вас може и да не бъдат както Ви се иска. И това е Окей! Невинаги можем да влияем на родителите си, но пък винаги можем да вземем решения за себе си - как реагираме и какво допускаме.


Ще станете ли като нея?
Най-важното е, че Вие вече си задавате този въпрос, което Ви прави будна и сензитивна към поведението Ви. Ако някога изпаднете в подобна ситуация като родител, замислете се - “От какво имах нужда Аз , когато бях дете” (прегръдка/разбиране/грижа).
Може би и Вашето дете ще има подобни или същите нужди ❤

Ако все пак Ви е трудно да се справите сама, винаги можете да потърсите помощ от терапевт.

Желая Ви сила!
Ива

Здравейте,
Преди 3г се преместих в друг град. Започнах работа в друго териториално звено на моя работодател. Тъй като работата, която върша ми харесва и я умея, не съм имала проблеми с нея, както и с новите колеги. Новият ми пряк началник, обаче, така и не ме прие, подхожда с недоверие и дори изражението му се променя когато ми види, дава ми повече задачи и все не е доволен, затова често оставам вечер, за да смогна с количеството работа. Редовно си позволява унизително отношение със заволюирани обиди на тема "София-провинция" предвид моето месторождение, но само когато няма свидетели. Много ме обижда това поведение, но не му влизам в тона. Колегите ми и един от по-главните ръководители виждат "двойния аршин", но не са коментирали нищо, защото прекият ми ръководител е добър в професията си и личното му отношение не е в пряк ущърб на работата. От всичко това ми се наруши много съня, наддадох тегло, появиха ми се хронични заболявания, постоянно се чувствам като парцал и умът ми на работа е зает освен с нея и с опитите да предугадя настроенията на човека. Стресът ми идва в повече и напоследък зачестиха паник атаките. Има сутрини, в които мразя живота си и покривам огледалата, за да не се виждам, скоро след поредната паник атака имах чувството,че ще умра. Имам успехи на работа и съм получавала похвали от по-главното ръководство, но за този човек нищо не е достатъчно. Аз не съм достатъчна. Не искам да напускам, но и не искам повече да бъда обект на недопустими коментари. Всичко ми е каша. Той се пенсионира тази година, очаквах да омекне, но на няколко пъти съм ставала свидетел как разказва за мен неверни неща на хора, с които не работя пряко и не ме познават. Много ми е неприятно и понеже не знам какво да предприема, постоянно си мълча, а сякаш не е редно. Наистина не знам къде бъркам. Какво бихте ме посъветвали?

Здравейте! Имам нужда от успокоение. Жена на 31 години съм, вече няколко години съм в психотерапия, но сменям терапевтите и не мога да се доверя.
Дълбая и се анализирам до безкрайност... единственото и най-дълбоко обяснение, до което стигам сама, е, че имам много проблемна връзка с майка ми. Искам да поговоря за нея и да чуя някакво успокоение.
Майка ми е много дейна жена, цял живот тя има железни навици - ляга рано и става рано. Отлична домакиня е, но според мен има много болка, защото баба ми, нейната свекърва никога не я е приемала и харесвала, а сме живяли в едно домакинство с нея и дядо ми. Майка ми е търпяла критика, подмятания, високомерие. Преди 12 години баба ми се разболя и остана инвалид и майка ми пое грижите за нея. Баба ми стана още по-зла от болестта и когато са само двете, обижда майка ми.
Майка ми винаги е била взискателна и изискваща. Изключително критична е, тя вижда във всичко дефекта. Например, каквото и да облека, тя винаги ми посочва някакъв дефект. Контролираща е, нарушава граници. Тя е майка-орлица. Ядосва ми се, когато напълнея, иска да съм слаба, да се грижа за външния си вид и постоянно напомня такива неща. Постоянно иска от мен да постигам, същевременно не ми казва браво и не се интересува от моите интереси и професионални интереси.
Когато бях по-малка, тя казваше, че не обича целувки и прегръдки и че според нея любовта не се изразява така. Съответно, когато съм я прегръщала или целувала, тя сякаш се смущава и застива като камък. Не, че не е показвала обичта си, знам, че я има, но е много трудно. Не е топла любов, няма целувки.
Според мен ме е използвала като отдушник още от малка. Тя ми разказва за деня си, за ядовете в работата, за приятелките си, прави анализи на характера на роднини, приятели, на кого ли не. Някои от тези неща са трудни за понасяне, например, веднъж ми каза, че чула, че баба ми навремето е имала тайна връзка на работното си място. Критикувала ме е, че съм взела гените на баба ми, на рода на баща ми. Критикува ни съвкупно като някакъв чужд род - мен, баща ми, баба ми и дядо ми, същевременно противопоставя нейния род, които винаги са постарадали от баба ми и дядо ми.
Иска да вечеряме винаги заедно, когато сме си в родния град. Пропуснах да кажа, че баща ми работи в чужбина и тя явно се чувства самотна и тъжна, защото и аз се изнесох в друг град. Напоследък все ми говори за някакви екскурзии, на които иска да ходим, а това ме натоварва с вина... чувствам се много зле, все едно започвам да я мразя, но знам, че не е така, не мога да мразя майка си. Не знам какво да правя, не искам да изливам гняв върху нея, но и това чувство за контрол и обсебване ме побърква. Чувствам се зависима.

Моля за помощ. Съпругът ми буквално не може да седи на едно място. Постоянно прави нещо вкъщи, по двора, в гаража. С часове. С дни. Става сутрин в 6 часа, без да има ангажименти за деня и се започва..... Свършва вечер по тъмно и съответно е много уморен. Но това не го спира следващия ден пак дс стане в 6. Имаме къща с голям двор, трева, басейн, кучета. Работа винаги има, но се стига до момент, в който буквално се изтощава напълно. Това положение е от месец март, да речем. Докато вечеряме примерно, той обсъжда какво ще прави утре като стане в 6. И на работа ходи освен това. Винаги бърза, за всичко - като работи, като ходи, като яде....
Изморително е и физически и психически, както за него, така и за хората около него.
"Аз и докато почивам, мога нещо да работя."
Тези неща, които върши не са наложителни. Освен всичко е и перфекционист и нищо не остава недовършено за деня.Не умее да почива.
Моля за съвет.

Здравейте, и благодаря, че споделяте!

Това, което описват, вероятно е така нареченият мобинг. Мобингът е целенасочен психически тормоз на работното място. Според някои проучвания 9 от 10 човека се сблъскват с мобинг в различни етапи от професионалното си развитие.
Със сигурност това е нещо, което не бива да подминавате и да толерирате. В дългосрочен план мобингът може да доведе до сериозни психически и емоционални проблеми. Във Вашия случай някои от тях вече са налице.
По думите Ви явно се справяте добре с работата и позицията, която сте заели. Въпреки това, усещате едно непрестанно недоволство, несигурност и критика към всичко, което правите.

Със сигурност вината не е у Вас и това е нещо много важно, което е добре да бъде Ваша отправна точка. Отговорността за поведението на друг човек не е Ваша отговорност. Но е Ваша отговорност как ще реагирате Вие. В написаното споделяте, че "постоянно си мълчите", което може да бъде тема, върху която да помислите.
Кое Ви спира да се защитите? Има ли причина, която Ви поставя в ситуация да премълчавате?

По казуса Ви има доста неща, които биха могли да се разгледат и обсъдят, но на база информацията, която споделяте с мен, бих Ви насочила към следното:

1. Поставяне на граници - професионални, етични и лични граници, които да поставите към човека, който Ви тормози. Намаляване на извънредния труд, отказ за поемане на допълнителни ангажименти извън посочените Ви в длъжностна характеристика, консултация с HR, на които да споделите на какво сте подложена.

2.Професионална помощ и подкрепа - много е важно да си дадете сметка, че от всичко това страдате само Вие. И ако Вие не се погрижите за себе си, няма кой да го направи. Затова потърсете психолог или терапевт, споделете на близък, не преминавайте сама през това. Последиците не са за подценяване. Помислете струва ли си да жертвате здравето си за човек, който няма никакво отношение и смисъл в живота Ви (или поне не трябва).

3. Не забравяйте за възможностите си  - нека фокусът не бъде върху това, което човекът не вижда, а върху това, в което знаете, че сте добра. Тоест не само вие забелязвате, че се справяте с работата - другите също. Фокусирайте се върху това да си напомняте, че имате качества, които са Ви дали причина да бъдете на тази позиция в тази компания.

4. Помислете за ход напред - казвате, че човекът се пенсионира скоро. Това не дава ли надежда средата да се промени? Помислете какви стъпки можете да предприемете, за да се чувствате по-сигурни и подкрепяни в тази ситуация, дори докато чакате неговото пенсиониране.

Разбира се, добре е да се обърне внимание на това защо допускате поведението на този човек.
 Бих обърнала внимание на:
- самооценката и самочувствието;
- проверка на минали преживявания с  авторитетни фигури;
- поставяне на граници;
- вътрешна стабилност и равновесие;


Надявам се да съм била полезна!
Успех!

Ива

Здравейте!

Благодаря Ви, че споделяте толкова открито личната си история.
Връзката с майката несъмнено е една от най-силните и значими връзки, но същевременно и една от най-сложните за човека.
Първото и най-важно е, че Вашите чувства са валидни.
Израснали сте в среда, в която вашите емоционални нужди не са били адекватно посрещнати от майка Ви. Там, където е било необходимо да срещнете обич и разбиране, сте срещали студенина, твърдост и дисциплина.
Възможно е този модел на поведение да се среща и в нейното рождено семейство и в живота ѝ да има сходна динамика с нейната майка. Ако това е така, то за нея обичта е свързана с изискване, с критичност, с дистанция, а не с любов, целувка... Нека го кажа така - ако никога не сме получавали обич по здравословен, адекватен начин, ако никога не са ни гушкали, целували, казвали, че ни обичат, откъде и как едно дете би могло да се научи какво е тя - Обичта.
Но да се върнем на Вас. Всичко, което изпитвате, е съвсем адекватно и това не означава омраза. Това означава, че сте започнала да разграничавате себе си от емоционалния отдушник, който сте били доскоро за майка си и вече искате да бъдете просто нейна дъщеря.

Вината и гневът съвсем естествено се наместват до Вас - изоставям я, емоционално си тръгвам и не откликвам на нуждите ѝ, едновременно с това бясна съм ѝ, че ме е лишила и не ми е дала това, което заслужавам.
Този вътрешен конфликт идва съвсем естествено, защото връзката с майка Ви е важна за вас и това личи много в написаното.
Поздравления, че посещавате психотерапевт, но опитайте се да си отговорите на въпроса - "В каква роля виждам   терапевта?"( Задавам го във връзка с това, че често ги сменяте и не може да се доверите.)
В написаното виждам много потенциал за работа и съм сигурна, че можете да стигнете до прекрасни резултати, но моят съвет е да се фокусирате не върху живота на майка си и обяснение защо е станала такава, а върху собствения си. Тук личи една силна емоционална връзка, смесица от различни емоции и чувства, които Ви объркват и поставят в ситуация на нестабилност в собствения си живот.

Посоката на работа, която бих предприела със случай като вашия, е:

1. Признаване на преживяното - към себе си;

2. Диференциране и здравословно отделяне от майката;

3.Изграждане на Аз-образ извън границите на емоционален отдушник на майка ми/дъщеря на майка ми - Коя съм АЗ извън тази роля?

4. Изграждане на гъвкави граници и умение да заявявам себе си адекватно;

5. Преразглеждане на дъщерната лоялност - например "Мога ли да призная и зачета майка си, без да повтарям нейната болка?"

6.Обръщане към себе си - Място за мен, къде съм аз извън ролята ми на дъщеря?

Ако усещате, че нещо от написаното резонира у Вас, може би е добре да обсъдите отново в терапията Вашата  позиция и да работите върху това "Какво е да си позволите да излезете от ролята, която вече не Ви служи"

Пътят не е лек, но е възможен!

Успех!

Здравейте!
До 28-годишна възраст имах много сериозни проблеми (семейни, психологически, финансови), бях в депресия и се хранех "емоционално". Вероятно поради "добри гени", нямах наднормено тегло, но водех и сравнително заседнал живот и нямах никакъв тонус и енергия. На 28г. животът ми се подобри и спонтанно вече нямах нужда да се утешавам с храна. В същото време започнах да посещавам 2 пъти седмично фитнес след работа, но само и единствено за разтоварване, без никакви програми, цели и пр. След няколко месеца чувствах живот в себе си както никога преди (чисто физически, нещата в живота ми все още не бяха розови).
Но за съжаление няма и година по-късно, ми поставиха диагноза хипоталамична аменорея, макар да не бях направила нищо, за да стигна до такова нещо. Тогава се върнах към предишния си начин на живот. Това даде резултат - вече имам едно дете (бебе), искам обаче да имам 2 и ще трябва да продължа така, а физическата активност е нещо, което искам толкова много (тялото ми го иска). Хора, които не знаят колко леки и малко упражнения и активности съм правила (вкл. лекари), ми казват просто по-малко, но то няма накъде по-малко. Освен това усетя ли пак онзи Живот в себе си... няма да се задоволя с толкова малко... 
Проблемът: Така и не можах да се примиря с тази диагноза, с години обикалях различни специалисти с надежда да се докаже друго. Чувствам се различна заради нея, а и аз по принцип винаги съм била голям радетел на здравословния живот и в момента, в който бях готова да си го позволя...
Разстройвам се, когато се заговори на тази тема и чувам други жени какво правят, а не получават репродуктивни проблеми следствие на това. И като цяло се разстройвам, не мога да го приема, чувствам се различна, а също и трябва да живея живот, който е против разбиранията и усещанията ми. Понякога сънувам сънища от типа на тичане и тичане без угризения (и една свобода усещам), след като диагнозата е била отхвърлена.

Здравейте! Щом да се стигне до онлайн форуми, значи вече е мината всякава граница. Искам да ви споделя за майка ми (колкото и да я обичам,това не може да продължава). От години ме тормози финансово. Да започна от там,че тя е вдовица и няма кой друг да иска пари. Баба и дядо починаха отдавна. Баща ми също. Като цяло тя никога не е имала спестени пари. Все не й стигаха. Баща ми, лека му памет беше инвалид по болест и вземаше мизерна пенсия. Тя от своя страна 15 години е работила като oператор на машини. Като бях малка винаги, когато изпадахме в безизходица ме водеше при баба и дядо. Те да се грижат за мен, защото нашите нямаха възможност. Сега аз съм на 31, а тя на 55 и всеки месец ми иска пари за издръжка. Като казвам издръжка, имам предвид, че трябва да й платя сметките, кредитната карта и храната. Така, тя работи през уикендите като тези пари не стигат дори за прехраната й. В момента е дори на бюрото по труда, където й търсят също работа. Проблемът идва от там, че не може да си намери работа (или поне така ми казва). Казват, че ще й се обадят и до там. Като й кажа,че няма да й пращам повече, се започва с манипулациите. Котката (има котка) щяла да умре от глад, трябвало да се води на ветеринар за обезпаразитяване, ама пък нямала възможност. Започва да говори някакви пълни глупости, че вече се била наработила и т.н. Напусна си предната работа, защото нейна приятелка, щяла да й помогне да започнат в някакъв хотел като камериерки. И какво стана. Излъга я. Аз работя в Англия и съм студентка за магистърска степен. И досега не съм я оставяла без пари. Ама някак си усещам несправедливост от нейна страна. Ще се радвам да прочета мненито, Ви Ива Янчева. Извинявам се за дългия пост.

Здравейте! Мъжа ми , работи от 18г във фирма , в която постоянно му казват , че ,, от него нищо не става, не се справя , няма да намери друга такава работа, къде ще намериш работа на такава заплата,,, има обиди дори , а той е на висок пост, постоянно му спират пари за глупости и неща независещи от него , просто за да намаляват заплатата му. Емоционално вече ми се струва сринат , повярвал им е ,аз отдавна казвам да си търси нова работа, да се преквалифицира и да започне друго , той ми казва ,че вече не може да учи , много забравя и вече нищо не помни, а преди учеше много лесно, сега всичко , което предложа , казва че няма да се справи, това са му набили в главата , че не може да се справи с нищо и той след 18г , започна да им вярва...аз не работя ,  имаме близнаци на 3г,имат здравословни проблеми, които не са кой знае колко сериозни , но за момента още не мога да ги пусна на ясла. И всичката финансова тежест , пада върху него , което е още по зле, отделно и за майка си се грижи, не е способна да се грижи сама за нея, а и не иска и отговорностите му стават много. Аз не харесвам  много майка му , но не го показвам , според мен има някакви нарцистични заложби тази жена, тя е на мнение , че той и е длъжен , длъжен е да прави всичко за нея , защото и е син и да откликва на всичките и желания, които понякога са супер егоистични. Тя не иска и не търси контакт с децата ни и това също му тежи, въобще не съм я виждала да им се радва, по скоро може да им се скара и то по такъв начин , че децата изпадат в истерии. Все по често виждам ,че е разстроен вечер , от събитията на работа или покрай майка му предполагам, не иска много да ми споделя, за да не ме натоварва. Кажете , как да го стимулирам, очевидно е в емоционална дупка , като му кажа , че той може да прави и работи всичко , което реши , той се разстройва дори , а попринцип не е такъв. Как да му помогна , да излезе от капана на тази фирма. Заедно сме от 18г , познаваме се до болка , минахме през много , но не съм го виждала в такива състояния. Ще съм много благодарна , ако отговорите! ❤️❤️

Здравейте!
Благодаря за споделеното. В написаното се усеща много болка, но и силна жажда за живот. Не просто физическа нужда от движение, а вътрешен порив за свобода и пълноценност.
Сякаш не искате просто да “функционирате”, а да се чувствате “жива” и да можете да управлявате собствения си живот. И точно тук идва един сблъсък, че ограниченията не идват от външния свят, а от собственото Ви тяло, което не можете докрай да контролирате сама.
Относно диагнозата, може би е добре да не я разглеждате като поява следствие на прекомерност, а като индивидуална физическа и психо-емоционална чувствителност на организма. Понякога тялото си намира собствен път да ни опази от неща, които ние може да разглеждаме като “правилни”. Това може да е трудно за разбиране и приемане, но тялото ни дава сигнали, че с нещо е възможно да прекаляваме, че нещо не е добро за него. Тези симптоми са там, за да ни подскажат - и не е добра идея да го подминаваме, а да ги чуем.
Това, през което преминавате, може да Ви носи много болка, тъга, вероятно и гняв. Особено, че вътрешно това създава един конфликт между желанието Ви да бъдете майка и едновременно с това да бъдете жена, да чувствате движение, лекота, да се чувствате добре в тялото си. Конфликт между нуждите на тялото и нуждите на душата.
Вашите сънища много добре илюстрират Вашата дълбока истинска нужда да се чувствате в тялото си - в синхрон.

Представете си, че тези две половини са част от Вас- те не са врагове, и може би това е важното, което можете да опитате да направите за себе си - да ги погледнете и видите като две истини, които са там, за да се допълнят, а не за да са противоположности.

Добра идея би било да потърсите психотелесен терапевт, с който да работите върху проблема.
Желая Ви успех!

Здравейте!

От написаното се забелязва Вашата загриженост към партньора Ви и желанието да му помогнете.
Това, което описвате, е не просто “проблем в работата”, това е емоционално и психическо натоварване и тормоз на работното място. Когато продължително време позволяваме да чуваме подобни думи за себе си, последствията могат да бъдат силно деструктивни, ниско самочувствие, тревожност, депресивна симптоматика, бърнаут.
Вашият партньор изглежда е изключително отговорен, както и много натоварен. Бързо може да се стигне до заключение, че е емоционално сринат и изтощен. Това, на което е подложен ежедневно, може да доведе до:
- отдръпване от близки;
- липса на вяра в собствените си способности;
- вътрешна празнота;
- страх от промяна

Усещам нуждата Ви да му помогнете, но е важно да знаете, че за да се случи промяна, човек трябва сам да я поиска.
Това, което можете да направите за него, е да бъдете до него, а не да го пришпорвате. Разбирам, че се стараете чрез думите си да го мотивирате, но когато човек се намира в подобна дупка,това може би не звучи така. Може би звучи като допълнително очакване към него, което той не може да покрие.
Вместо това :
- кажете и му покажете, че го обичате и виждате, че страда;
- оставете пространство, да бъде такъв, какъвто е в момента, макар и слаб и несигурен;
- спестете си съветите, а го стоплете с присъствието си;
- подкрепете посещение при психолог/психотерапевт;

А Вие?
Обърнете внимание и на себе си. Сякаш носите на гърба си тревогата за съпруга си, майка му, децата, липсата на работа и всичко, което Ви заобикаля, а невинаги зависи от Вас. 🍀

Понякога най-добрият съвет към любим човек е да го прегърнем и да му напомним - Тук съм, до теб съм, ще се справим!

Поздрави и сили за Вас!
Ива