Защо искате деца ?

Към всеки обичан човек обичта е различна. Това би трябвало да е всеизвестно. Естествено е да не чувстваш едно и също към всеки.

Така е. Затова е добре тези неща да се изговорят, че да няма после прецакани. Поне ако ти пука за партньора, разбира се.

Беше ни твърде спокойно и скучно и решихме да разнообразим еднообразието.
Смисълът осъзнах след като родих. За мен лично е - да се опиташ да изградиш стойностен човек, по-добър и качествен от теб самия. Така хората продължават напред
 Предаваш своя опит в бъдещето.
И нещо си в грешка според мен за възпитанието ама е нормално, щото си на 23. Децата научават модели на поведение и въздействие от тези, с които израстват и които ги възпитават. В този смисъл за мен характерът зависи изцяло от възпитанието.

Още си малка, след 27 ще ти дойде желанието. Преди да имаш бебе не знае какво му е хубавото. Чак след като станеш майка - тогава разбираш за какво говорим ние. Бебчовци те са сладки, милички, ходещи проблемчета, направо неустоими хахахха

Млада си . Аз до 27 г не исках . После забременях абортирах.  И разбрах-че животът няма смисъл за мен без деца . Но претъпях още няколко аборта спонтанни и сега вече не знам искам ли - стиско ли ми ..
Ходим в Надежда  нно не съм го преждооляла.

На 23 категорично не желаех деца, даже тук във форума съм писала, че грам нямам желание да бъда родител. Родителството го свързах само с досада и отнемане на свобода. За 7 години позицията ми се промени до “ми добре, може би да стана майка да не е толкова гадно, пък мъжът ми ще е чудесен татко”. С други думи - навих се трудно и без особен ентусиазъм, защото започнах да мисля, че да, бременността и бебешкият период ще са неприятни, но пък после сигурно ще е хубаво да имам пораснало дете. Промени се и от това, че попътувахме, постигнахме някои неща в битов и кариерен план, условията да станем родители бяха на лице, виждах, че мъжът ми, с когото сме отдавна заедно, много искаше да бъде родител.

Не се зарадвах особено да забременея, само почувствах облекчение, че нямаме репродуктивен проблем.

В шестия месец разбрахме, че бременността е силно рискова, поставих си за цел да не се привързвам. Звучи може би студено, но фокусът ми беше да изчета всяка научна статия за проблема ми, да се подготвя предварително за специалисти, от които може би детето ще има нужда заради очакваното много преждевременно раждане, да видя каква терапия мога да приемам, за да удържа бременността до възможно най-късна гестационната седмица. Работих от къщи и от болницата до часове преди спешното секцио, както и в дните след секциото, докато дъщеря ми беше в неонатологията.

Първите седмици я гледах като медицинска сестра - проследявах й примитивните рефлекси, тонус, наддаване, milestones, положих неимоверни усилия да установя кърмене след престоя й в неонатологията, следях как се развива под лупа. Осъзнах, че съм я заобичала към 2-3 месец. Скоро след това си дадох сметка, че, противно на очакванията ми, ми доставя огромно удоволствие да се грижа за бебе, че грам не ми тежи и всъщност ми харесва да я дондуркам, кърмя, да играя с нея. Сега е на две години и обичам да играем, почивам си с нея, компанията й ми и приятна, особено откакто започна да говори повече. Почти не съм спирала да работя, работата на продължава да е важна за мен. Пътуваме успешно с нея, наследила и любовта към пътешествията.

Как се променят нещата. Сега мъжът ми, който искаше поне две деца, не желае дори да помисли за нова бременност заради риска за мен и евентуалното ни бъдещо дете. Това, че тази бременност приключи без трайни последствия за моето и нейното здраве, си е цяло чудо, аз чак сега две години по-късно съм горе-долу здрава, а че тя също е здрава, е нещо, за което все още се удивявам.

Често си мисля дали пък да не опитаме пак, дали сега, знаейки за проблема ми и започвайки терапия отначало, не си струва риска. Точно за още едно бебе си мечтая, защото дъщеря ми пораства и искам да изживея още веднъж бебешкия период, който ми се стори абсолютно прекрасен. Но… вероятно здравият разум ще надделее, защото моралният ми ангажимент към нея е на първо място, нямам право да поема съзнателен риск тя да израсте без майка или с майка/брат/сестра инвалид.

Та така, противно на очакванията ми се оказа, че детето не ми попречи нито на работата, нито на хобитата, а даже взе, че ми хареса.

До момента, до който забременях(не планирано, но обсъдено, че го искаме да се случи, когато - тогава), не исках деца, на 26г. бях. Детето си няма как да не обичаш много, гаранция. За детето никога не съм имала съмнения от момента на двете черти, за бащата вече имах в последствие( светъл му път, защото вече не е сред нас).
На осъзната възраст сега разбирам желанието да имаш дете от най-любимия ти човек. С мъжа ми водим дискусии от половин година бихме ли искали/поели това за втори път(и двамата имаме деца от предишни бракове/съжителства). Не ни се иска честно с оглед на възрастта. Иска ни се да сме безгрижни, да пътуваме и да имаме малко въздух след 10г.(неговото е от няколко години самостоятелно, моето - има още поне 7 години активна подкрепа).
Родителството е много хубаво нещо с точния човек в правилното време.

Аз също съм на 23,вече повечето ми приятелки на тази възраст или около-родиха.
Аз също не се чувствам готова за деца,да, техните ме радват и зареждат с положителна енергия,но някак си все още не си представям да тикам количка. Може би всичко идва от липсата на партньор,няма с когото да мислим за това нещо и да ме предразположи.
Когато ни е писано,тогава.

Това "любовта ни да роди плод" е ала-бала.
Всичко е биологична програма, затова ти е даден сексуален нагон, за да се осигури възпроизводството на гените. Тези, които нямат нагон не са се размножили и тези гени са изчезнали. Всички сме потомци на тези със силния нагон.
Природата контрацепция не познава, това е измислено преди 100 години, а пък човек биологично си е същия като преди 500 хил. години, тоест много поколения.
Децата не се зачеват с разум, а със страст, а при самото раждане се отделя много окситоцин, който кара майката да заобича рожбата си. Това се наблюдава и при всяка котка, куче, овца, и т.н. и не е нещо специфично при хората, не сме по-благородни животни от другите.
При мъжете пък се наблюдава спадане на нивото на тестостерона, когато са около бебета, това също е дадено от природата, за да не ги наранят.
И след това когато вече са край теб и растат, естествено ги обикваш, това пак не е нещо благородно, то дето се вика и куче да си вземеш и него почваш да обичаш, или пък сираче ако си осиновиш. Дадена ни е способност да се привързваме към близките си, а на силните - да защитават и да се грижат за слабите.
Туйто цялото родителство, обяснено прагматично.

А децата ин витро (направени без страст) и родените с планирано секцио (без отделянето на окситоцин)?

Е това е чист егоизъм!😂😂😂

Повечето родители много си обичат децата. Но ги и мразят. В онези моменти, в които вече пети ден не са спали, къщата е кочина, дрехите им са целтите в лекета, а те не са взимали душ от 3 дена. Да, в този момент, ги мразят. Но моментът отминава, а любовта остава.

И въпреки всички гадни моменти, това дете е било в теб още, когато е било една микроскопична клетка, растяло е, а ти си го чакала, и си се грижила за него, и си го усещала във всеки един миг от съществуването му. И после с  мъка и болка си го довела на този свят, жертвала си от себе си, за да може то да живее. И то те обича и милее за теб, и те гледа, както никой друг. И в него виждаш себе си, и с малко късмет, мъжът, когото обичаш. Та доста трудно е да не се привържеш и да не го обикнеш.

Това пък някой да смята, че една жена е по-малко майка, защото не е родила естествено, а с планирано секцио - пълна простотия. А такива мнения съм чела в този форум.

Аз пък точно на 23 г забременях и на 24 г родих. Съвсем планирано си беше, бях омъжена вече от няколко месеца. Честно казано причината да бързам с една идея повече беше, че се притеснявах дали ще имаме  проблеми, колко време ще отнеме и т.н. То пък взе, че стана от първия месец опити. После желанието за второ дете се породи по време на КОВИД. Усещах как ми се изплъзва безсмислено една година от живота, а и каката вече беше на възраст, в която беше удоволствие да си комуникираш с нея. Синът ми вече е на 2 г и ми разкатава фамилията ежедневно. Не знам дали щях да имам второ дете, ако той ми беше първото. Много е трудно, много е тежко, особено при нас като нямаме помощ отникъде и се оправяме сами, но пък и няма по-велико и удволетворяващо чувство от това да си родител.

Друг беше контекстът, Fire.