Защо искате деца ?

Няма как да знаеш, но все пак ако си опознал сам себе си е по-голям шансът да вземеш правилно решение. Имаше една стара тема от 2016-та (подобна на настоящата), която прецъках наскоро и беше забавно да видя по профилите, че 7 години по-късно потребители, които категорично са писали, че не искат деца, са променили решението си. Затова ми е много интересно да чуя доводи и различни гледни точки, защото някои откровено си звучат все едно изобщо не е обмислено в перспектива това да нямаш деца. Примерно това, че някого го дразнят чуждите деца е често изтъквано като причина да няма свои, но все пак на мен това ми звучи несериозно. Почти не познавам хора, които да не се дразнят от чуждите деца, много малко са тези, които се прехласват по тях и започват да ги занимават. Та ако някой ми изтъкне това като довод или това, че иска да пътува, автоматично почвам да си мисля, че хич не вижда нещата в перспектива.

Преди детето, и мен ме дразнеха общо-взето чуждите деца, ако пищят, реват или ми дърдорят нещо, нали. Сега съм станала съвсем друга - ако мрънка или плаче чуждото дете, поглеждам, замислям се какво му е, дожалява ми, бих го гушнала, все едно виждам моето дете на негово място. А наистина ми бяха досадни някога.
Майчинството пренастройва чакрите.

Не се сещам настоящата тема ли беше, или някоя подобна, но авторка в началото на 20-те си години размишляваше сериозно по въпроса как не иска деца и колко ѝ били скучни и неприятни чуждите деца, и същото ѝ пригласяха наборки. Не 7 години, а в рамките на година-две вече бяха родили. То на 20, ако живееш на семейни "начела" (както е модерно да пишат) с мъж от години, и мислиш за деца (все едно да ги имаш, или да ги нямаш), е ясно накъде върви работата. Тия, които наистина не искат, на 20 ще си помислят за деца единствено в аспект на нежелана бременност, ако им закъснее. Всъщност и тези, които не са против да имат деца принципно, рядко мислят върху въпроса с имането им в началото на 20-те си години. Гарантирано, на почти 100% специалните 20-годишни снежинки, на които им е много интересно да висят на тая възраст в бг-мамата, да следят СО и да нищят кандидат-свекърви, нежеланието си за деца и пр., ще родят, ако няма медицинска пречка за това, по-рано от средностатистическата българка.

В момента на вземане на решение може да се чувстваш сигурен и наясно със себе си. Това не означава, че след 5-10 години обстоятелствата или твоите възгледи няма да се променят. Тогава обаче може вече да е невъзможно да промениш взетото решение.

Мен пък децата ме карат да се чувствам пълноценно. Ако имах някаква несъвместима бляскава кариера, някакъв самороден талант, на който съм длъжна да се отдам за доброто на човечеството и който безвъзвратно щеше да пострада от отделянето на няколко години на децата като приоритет, тогава вероятно щях да се чувствам пълноценно и без деца. Обаче като не съм така изключителна, цялата съвкупност от посредствените ми таланти, ум, професия, хобита и отглеждането на деца ме правят човекът, който искам да бъда. Потенциалът, който развих чисто като човек и като личност от факта, че имам деца, е несъизмерим с нищо, което бих могла да правя без да имам. Просто ме мотивират и обогатяват по начин, по който нищо друго не е в състояние. Няма друга сила на света, която да ме накара да бъда толкова мислеща, изобретателна, отговорна, неегоистична и още куп неща, които няма смисъл да изброявам. И изобщо не ми е важно дали на старини ще има някое от децата наоколо. Даже колкото по-далече и самостоятелни станат, толкова ще считам, че съм си свършила добре работата като родител. Ако доживея старини, много по-важно ще ми е поглеждайки назад да си спомням за един щастлив и пълноценен живот и да си казвам, че съм направила всичко, на което съм способна и че съм имала всичко, което съм можела да имам, че съм дала най-доброто от себе си. Голям праз, че съм се "лишила" от възможността за 3 години да нямам предпазители на контактите или да обиколя света - много по-яко е да го видиш наново през детските очи. Пък и кой знае - част от мен може и до други светове да стигне, чрез децата ми и техните деца.

Нормално е всеки да разбира живота и неговия смисъл по различен начин. Лично за мен няма нищо изключително в това да имаш дете. Повечето хора имат и го приемат като нещо съвсем естествено, а не като постижение, което си струва да се отбележи. С това не целя да омаловажа или да засегна, просто изказвам мнение по темата, която така или иначе обсъждаме.

Създаването на дете само по себе си не е изключителен факт. Създаването на стойностен и възпитан човек обаче е и не всеки иска да поеме такава отговорност. Каквото и да си говорим децата няма да спрат да са ни деца на 18г. като тръгнат да учат или живеят самостоятелно. Те са ни семейство за цял живот и дори на 50г да са пак може да имат нужда от помощ, съвет, напътствие.

Не малко деца са направени без да са планирани, а просто са се случили (въпреки че за мен да не се пазиш и да кажеш стана случайно е пълна глупост).

Да, и на мен ми прави (лошо) впечатление "ами то дошло/станало, какво да се прави". А след като вече детето е факт, а не е било особено желано, положението не е приятно.
Създаването на стойностна личност бих казала, че не зависи само от родителите. Други фактори също имат значение. Може да излезе свестен човек въпреки семейната среда или пък обратното, родителите да не успеят, макар и да полагат усилия.

За мен пък, предизвикателствата, с които ме сблъсква имането на деца, са си изключителни ... не за целия свят, а лично за мен си. Не си представям нищо друго специално в моя си живот, което би могло да ме постави пред такива предизвикателства, да извика в мен такива чувства, такива действия и изобретателност, да ме мотивира да се развивам и да бъда по-добра версия на себе си.

Според мен ако до ~35г никога не си поискал деца и си обмислил вариантите, шансът изведнъж на 40-45 да поискаш е малък.

И какво означава да "съжаляваш" по-късно? На 55 ще си помисля "наистина не исках деца на 20-35, но сега 20 години по-късно ми се иска да имах перфектното отгледано дете на 20, което не съществува и никой не може да ми гарантира каква би била връзката ни"?

Не виждам как можеш да съжаляваш за нещо, което никога не си имал. "Съжалявам, че не съм хирург" - как? Знам ли какво е да учиш по 18 часа на ден, да работиш смени, да гледаш умиращи хора. Да, мога да гледам хирурзи по тик ток, не е същото. Възможно е да ти минават мисли "какво би било ако...?" което е същото като "е, какво би било ако бях заминала за Х" и го мислиш за няколко минути и забравяш фантазията. Ако на 60г се тръшкаш от съжаления, проблемът не е в децата.

А инфлуенсърите ги има, защото има инфлуенсъри за абсолютно всичко. На мен пък ми е странно колко са популярни сред родителите и някои държат да им обяснят колко грешат. Аз следя хора с деца, и без деца. Различни перспективи и не смятам, че някой някъде бърка.

Нищо изключително няма в имането на деца, нещо напълно естествено е, факт. Изключителното (за мен) са емоциите, които носи родителството и любовта към детето, която е съвсем различна от тази към партньор, родители, приятели и т.н.
И то без значение дали е било планирано или не. Поне аз не познавам хора, които да съжаляват, дори обратното, не могат да си представят живота без него.

За пътуванията, никога не ни е било проблем да пътуваме с дете, освен в ученическите години, когато трябваше да се съобразяваме с ваканциите. Съобраазяване обаче има в едно 90% от професиите, пак не става да си съберат багажа и да хукнат, когато си искат.

А от сегашното ми положение, с вече пълнолетно дете, мога да кажа, че всичко беше само един миг. Много интензивен и наситен миг. Вече пак сме си свободни

Запитайте се по-скоро ако никой не искаше деца, какво щеше да стане? Живееш сам, растеш сам, остаряваш сам, е с половинката ама единия като си отиде...Децата са естественото продължение на вас, на рода, на любовта между двама човека. Всичките грижи изчезват с малкото личице и думичката мамо! Такава радост са децата! преди да имам и аз не можех да си представя как ще се лигавя, как ще го обичам. Ами ето сега правя го и го обожавам!!
Пожелавам ви от все сърце да усетите тези чуства!

Много хора съжаляват - не е особено сложно да си представиш какво би било, ако си имал дете (дори да не е най-реалистично). Гледат другите хора, иска им се и те да бяха имали емоцията, връзката, компанията на свои деца. На определени години губят близки, приятели, познати и след тях нищо не остава. Търсят начин да оправдаят положението, но вътрешно усещат липса. Не всички са така, разбира се, но не малко хора съжаляват. Човек лесно съжалява за нещо, което не е било - колко така гаснат по нереализирани любови?

Е, и аз не познавам такива, които директно са си признали, но се усеща някак. След като вече детето го има, все ще го отгледат, ясно, но според мен си личи, ако не е било желано.

За мен имаше бонус - детето определено е по-добрата ми версия, в много отношения. Не съм от родителите, които имат предварителни очаквания, бих приела всякакво дете, каквото ми се роди, но много добре ми се получи. Тя ме надминава в много отношения. Както казах, това е просто бонус, защото каквато и да беше, щях да си я обичам.