Ограничаващите вярвания и как те се отразяват на живота ни

Това и аз си го виках преди да родя. С ММ сме даже малко флегматични, толкова сме спокойни. После се пръкна Монсти и разби всички наши представи.
С деца нищо не е същото. Няма и как. Просто едно малко телце с несъзрял префронтален лоб не може да издържи същия ритъм на един млад възрастен. Това е факт. Всичко останало е компромис и съобразяване.

Ма дрЪти сме и ограничени. Аз проблеми с такива предразсъдъци нямам 😁
На дискотека не ходиш ли, вече си бегал 😜

Значи аз съм си бегала по рождение. Щерките и те. Скучно било и не можели да си говорят. Пък младежите са още малки и не знам дали ще ги влече.

Баш на танци и диско по нощите не съм ходила от 100 г. Иначе много обичам да ходя на жива музика до към 11-12 ч, че после заспивам.

Не бях осъзнала колко ми липсва до миналото лято, когато се раздадох откъм танци на една сватба. Хубаво е да се разкършиш поне от време на време.

Чудех се дали да го пиша, защото не искам да бъде зле интерпретирано, но любопитството ми надделя. Само аз ли намирам написаното от Фивър за статично и компромисно? Или просто аз съм някакъв луд номад по душа?

На мен си ми е идеално, щом си го причинявам за пети път с удоволствие. И то точно след като се "отървахме" от най-големите деца.
Но ми стана интересно кое е статично и компромисно?
Защото познавам малко хора, вкл. без деца, които пътуват много по-малко от нас и не са и наполовина толкова активни.

Явно за теб е идеално, но има и други вкусове в природата. Например точно сега е времето да се запазват пътувания за гмуркане в Южното полукълбо. Ами не можем. Дори и да предположим, че преживеем 9-10 часа самолетен полет с децата, какво ще ги правим веднъж там? Да ни чакат на лодката - ок, но кой ще ги пази да не скочат и да не се удавят? Дори и един маратон на местна почва не можем да подготвим, защото това са часове тренировки. Кой ще се грижи за децата през това време? Но дори и да не сме толкова екстремни - преди децата ходихме всеки четвъртък на танци. Какво ще ги правим Монстърчетата, докато ние танцуваме? Няма как да им дадем книжки и моливи, просто не са такъв темперамент. Обикновено 15 минути им трябва за да обърнат всичко с главата надолу.

Явно не си ме прочела внимателно.
За нас не е проблем да летим с децата ни, да спортуваме, да тичаме и т.н. Не ни е страх от страха. Тръгваме и това е.
Е, не се гмуркаме и не танцуваме. Плуваме, играем тенис, яздим. И децата участват в това. Не стоят да ни чакат или да си рисуват отстрани (най-малкият е с някой от нас).
Когато е съвсем невъзможно, намираме вариант някой да гледа нуждаещия се от гледане, а другите се справят. Така сме си направили сметката, че да има разлика между децата ни и да не тичаме по повече от 1 бебе.
За Южното кълбо нямам влечение, но вече няколко пролети изкарваме по 10 дни в Кипър (тази пролет бяхме с десетокласничката, второкласника и бебето, а на връщане се поизмъчихме с полет Ларнака-Виена, за д изкараме уикенд там, но всичко може да се изтърпи в името на приятното изкарване) и по минимум 2 месеца на нашето море, а още никой не се е удавил. С 4 деца, от които 2 в гимназия тогава, едно в средните класове и едно бебе обиколихме цялото Скандинавие, Австрия и Германия преди пандемията, без да имаме проблем.
Ние постоянно пътуваме и не ни е проблем кой ще го гледа в това време, защото си ги гледаме ние.
Пък и децата са с нас родителите си за малко и трябва да се насладим на тези мигове, защото бързо растат и после си хващат живота. След гимназия и двете ни големи дъщери заминаха за чужбина и се виждаме няколко пъти в годината само. И третата скоро ще замине. Единият младеж все повече ще отказва да идва с нас. И остава малкото човече, но и то ще отлети. Аз лично обичам да съм с децата си и тази перспектива не ми харесва. Нашите деца не са от тези, които остават завинаги вързани за полата ми. Затова и решихме да имаме и малките, но и това ще свърши в един момент.
Не разбирам хората, които гледат на децата си като на някаква тежест.

Ами не става. Лишаваш се от тези неща за известен период от време, докато поотраснат, това е. Да, може да се намерят куп забавления с деца, но има и такива, които просто не стават с деца.

Моето свиква 1 година да пътува до съседния град, на 40 км.. Възхищавам се, че някои успявате да обиколите планетата с деЦА.

Или в четвъртъците наемаш/уговаряш някой да гледа децата.
То и без деца се налагат понякога определени компромиси, когато не ти съвпадат с програмата.
Може да нямаш деца и да обичаш да ходиш всеки вторник на басейн, но да трябва тогава да работиш. Избираш едното от двете.

Ели-Мели, зависи кога си почнала да го учиш детето. Ние от изписването на всяко дете и сме вече нанякъде. Никога не сме седяли вкъщи седмици или месеци. Имахме късмет само на едно от децата да му става лошо по пътя, но с подходящи таблетки и чести почивки го израстна отдавна.
Начинът ни на живот е в движение, на открито и на път, затова не се налага да свикват, а се научават от началото. На същия принцип като спането през нощта например. Винаги с новородено има период на напасване, но той не продължава вечно,  няколко месеца. После децата порастват и изведнъж установяваш, че това е било твърде кратък период на фона на живота. И се оказва, че е било бял кахър в сравнение с много други неща, особено ако тези деца вече са на 1500 км от теб. И не е нужно да губиш ценно време.

Моето започва да повръща още преди да сме излезли от града. Добре, че вече е достатъчно голяма за хапчета. Аз страдам от това цял живот, майка ми е същата, за нещастие дъщерята е пак така.

Някой назад каза, че сме изкарвали гледането на дете като каторга. Ами понякога е. Аз съм била ужасно ревливо бебе, две баби и майка ми са се редували, защото не съм млъквала, буквално. Имам операция от херния като бебе, точно от постоянен рев. Майка ми още я облива студена пот като се сети. Сещам се, че имаше и тук една потребителка с такова бебе, като описваше ситуацията направо й се чудех как още не е полудяла. Я върви пътувай с едно такова, което нон стоп се дере. Или спортувай, или каквото и да е друго. То няма да можеш да се държиш на краката си сигурно щото няма да си видял свестен сън от месеци. Та, както каза Тета - кротко бебе, или пари за бавачка, или баба и дядо значително променят нещата.

Много масово ограничаващо вярване: Щом за мен е еди-как-си, значи и за другите е така. Точка! А истината рядко е една.

Ситият на гладния на вярва, да. Това имах предвид.
Случаи разни има.

На мен пък не ми е проблем 2г да си гледам бебето без да се фръцкам на диско. Сама си го исках това, съвсем съзнателно решение си ми беше.
Ходила съм многооо...преди .

Та не винаги става дума за "ограничаващи вярвания" или както там беше темата....

Така е. Тази седмица навъртях 1200км, но бях само с големия - на почти 7. С малкия е много по-сложно и не бих си го причинила на този етап.