Лоши мисли

Има кой да се грижи бебето ми, майка ми е при мен. Споделих й за нещата които ми се случват. Тя ми каза че всичко и в главата ми и трябва да си подредя мислите сама. Дано не се стига до лекарства бяха думите й. Каза да не си мисля глупости

Пускала ли си хормони на щитовидната месец, два след раждане?
Имаш ли тремор, безсъние, свита топка в стомаха, освен натрапчивите мисли и явно тревожност?
Провери жлезата да не в отишла в хиперактивност.

Съжалявам, че коментирам анонимно, но с оглед на това, което ще напиша мисля, че е разбираемо.

Вече много хора са казали, че натрапчивите мисли и следродилната депресия не са шега работа. Не са нищо срамно, не означава че жената е луда. Случва се - комбинация от резките хормонални промени, недоспиване, притеснение около бебето (аз лично не познавам майка първескиня, която да е била супер спокойна като се е родило бебето). Но на такива състояния трябва да се обръща внимание.

Моето раждане беше много, много травмиращо и в един момент освен, че се грижех за новородено, и то постоянно плачещо новородено, се борих и с траур и депресия. Първия месец и нещо след раждането често мислех как да се самоубия. Не говорим за това да ми мине само за кратко през главата мисълта "що да не се хвърля от някъде и да се свършва", говоря за плануване - къде и как, за да е максимално малко стрес за близките ми. Наранявах се физически, достатъчно че да ме боли, но околните да не забележат.

Но в най-тежките си моменти стигнах до там, че както гушках и люлеех бебето през нощта докато плачеше, тръгнах към терасата както ми е в ръцете с подсъзнателната идея да скоча с него. Вървях като в транс. Когато отворих вратата и тръгнах да прекачвам прага мозъка ми се включи. На бегом отидох да оставя бебето в кошарата и после плаках и вих за пода, питайки се отново и отново "какво щях да направя, щях да си убия детето, как можах". След малко гушках пак детето, но въобще не можех да реагирам и да го успокоя, просто плачех и го държах. Мъжа ми влезе в стаята и го изтръгна от ръцете ми, ядосан, че бебето плаче толкова време, а ме заварва като препарирана без да правя опити да го утеша. Не му казах какво се е случило. Дори и терапевта ми не знае за тази случка, но в един момент колкото и трудно да ми беше по време на психотерапията признах за суицидните мисли и поисках препоръка за психиатър, за да ми изпишат АД. Психолога ми прецени, че на този етап не е нужно да стигам до медикаменти. Много чести срещи с психолог, много говорене и няколко месеца време ме върнаха в някакво по-разумно състояние.

Дали смятам, че това беше лудост - не. Бях една смазана жена и осъзнавам, че без помощ от психолог нямаше да се справя сама. Остана допълнителна травма и това, защото помня мислите си, помня действията си, но съм безкрайно щастлива, че потърсих помощ и сега съм тук, както и детето ми.

Старото поколение не са свикнали да говорят за психичното здраве. Баща ми виждаше, че плача почти нон-стоп, но когато мъжа ми го попита какво смята за това, че ходим на психотерапия, отговора му беше "не знам за какво си давате парите, празни приказки". Та съвети от сорта на "не мисли глупости", не са съвети. detelina, ако усещаш, че не се справяш сама, потърси помощ. И аз ще ти кажа, както виждаш от личен опит - не е срамно, не ми го пише в досието, не съм станала по-малко майка и човек, защото съм имала нужда от психолог. Напротив - оцелях и израснах благодарение на всичко това.

Успех! Погрижи се за себе си и "не слушай старило, слушай патило".

Как психологът е преценил, че нямате нужда от медикаменти? Това не е от неговата компетентност.

Обяснявал ми е на по-късен етап на база какво е направил тази оценка. Не съм психолог, нито съм запомнила в детайли, но въпросите, които са ми задавани по време на срещите ни са били част от протокол за оценка на състоянието. И не, въпросите не са "от скалата от 1-10, което силно искаш да се самоубиеш". Аз наистина не усещах, че въпросите са с такава насоченост, мислех, че просто ми помагат да си разбера емоциите. Но психолозите също имат своята квалификация и знаят в кой момент е нужно да включат и психиатър в процеса.

Не е правилно, може дори да е вредна такава преценка от психолог. Най-малкото не е професионално да дава съвети и да преценява има ли нужда от лекарствена терапия. Но всеки сам решава кого да слуша!

Може. Познавам човек, който беше в доста лошо състояние поради няколко тежки случки в живота му. също с много паника и самоубийствени мисли и подобни . Терапевта не го прати защото прецени по някакви критерии . И сега този човек е много добре. Спортува, смее се , живее сспокойно и се надява , че има поне малко придобит имунитет, защото всичко е преживял в пълно съзнание. Но не съм сигурна. Затова термините с терапевта си продължават . От 2 седмично на 1 седмично, после разредиха и сега е на 1 на месец или тримесечие - не съм сигурна , но мога да попитам . Откакто се оправи не се тревожа толкова и не говорим на тази тема толкова .

Аз лично смятам, че антидепресантите и тежките успокоителни имат своето място в медицината и далеч не ги отричам.

Но и наблюденията ми са, че с влизането в кабинета на психиатъра рецептата е написана, без много да се задълбава в случая. Отново от личен опит - преди мнооого години страдах от паник атаки, близък лекар ми даде препоръка за психиатър. Точно след 5 мин психиатърът ми каза "смятам, че един 6-месечен курс антидепресанти ще Ви се отрази много добре". Отказах, изписа ми леко успокоително по 1/4 таблетка при нужда, което в един момент осъзнах, че ми действа на принципа на плацебо ефекта, но помогна временно. После ПА се завърнаха, потърсих психотерапевт, 8м срещи с постепенно разреждане на срещите и от тогава насам съм имала един-два случая на леки паник атаки (дори в този период от живота си, който описах по-назад, не съм получавала, защото сега ги разпознавам от рано и знам как да им противодействам). Моя близка позната реши, че има нужда от АД, отиде при психиатър и след 10 мин си тръгна от кабинета с рецептата. Искаш - давам ти. Толкова. Така, че отново казвам, моите наблюдения (като не претендирам, че са универсална истина) са, че психиатрите са щедри на лекарства.

Така че съм много благодарна на очевидно правилната преценка на психолога ми. Наистина сме си говорили много, връщали сме се към този мой период и осъзнавам, че професионално е оценено състоянието ми и нуждите ми. Иначе още на първата ни среща си ми каза, че ако в даден момент прецени, че е нужно ще ми даде препоръки за психиатър. Та психолозите знаят, че понякога е нужна работа с различни специалисти.

Не е в техните компетенция да преценяват това. Клиентът поема риск, без изобщо да знае. Съвсем друго е, ако клиентът на психолога бъде посъветван да се консултира с психиатър и сам откаже лечение.

Аз също съм на мнение, че добрия психолог е съвсем способен да прецени до къде се простират възможностите му за лечение и кога трябва да се намеси психиатър с медикаментозна терапия. Приятелка беше насочена от психолог паралелно към психиатър и към диетолог, като същевременно продължи и терапията при психолога.
Подкрепям също и мнението на анонимната дама - психиатрите предписват лекарства, това им е работата. Поне от личен опит - няма да те изслуша, нито ще говорят с теб часове като психолога. Лекувала съм депресия с психиатър и го отчитам като грешка. Състоянието, до което ме изведе с хапчета, беше пълна апатия. Да не бях депресирана, просто вече не ми пукаше за нещата, които ме депресираха Развитие в застой.
Убедена съм, че в онова ми състояние психологът щеше да е много по-успешния вариант от хапчетата.

В България,единствената безплатна помощ е психиатричната помощ.Даже не е необходимо да ходи при личния лекар,а да иде директно при най близкия психиатричен кабинет,но ЛЛ ще знае най добре къде да те  прати.Невероятно колко много хора подценяват такива състояния и лекуват с думата стегни се .Не лъжете момичето че няма конфендициялност .Може би ,ако живееш в някое малко село ,в което ЛЛ е заменен с мед ,сестра ,която е месната клюкарка.И че лекарствата са тежки пак не съм съгласна .Нали се сещате  че тя има малко бебе и вероятно кърми ,така че никой доктор няма да й изпише такива тежки лекарства.А ,и той ще вземе в предвид че хормоните на млада майка са врящ котел .Една моя позната беше изпаднала в много тежка сред родилна депресия и се наложи да я карат на психиатър и не знам доктора какво и беше предписал ,но беше казал че не може да и предпише лекарства защото кърми .Трябваше една седмица да й се включват системи с някакви ампули вътре и даже не беше необходимо да остава в болница . Ходеше за един час при ЛЛ , докато изтече банката .Отделно доколкото си спомням трябваше да приема някакви витамини да подобрят хормоналните нива
Абе , въобще като не разбирате ,не давайте съвети от рода стегни се ,и пр , защото наистина депресията може да докара човек да прави много глупости.

Кой в какво е убеден е въпрос на личен избор и опит.
Психолог не дава съвети като цяло, камо ли да препоръчва или отрича лечение с медикаменти.

И психиатърът няма да даде съвет, нито ще препоръча терапия с психолог. (поне спрямо личния ми опит)
Не знам кое от двете е по-опасна тенденция.
Така или иначе, в огромен процент от случаите, хората биха се консултирали с психолог. И следователно той трябва да е компетентният, за да ги изпрати на психиатър, в случай, че е необходимо.

Вълшебство, говорим за различни неща.
Ти казваш:,,И следователно той трябва да е компетентният, за да ги изпрати на психиатър, в случай, че е необходимо.,,
А аз твърдя, че психолог няма компетентност да преценява нужда от медикаментозно лечение. Психолог и психотерапевт не са лекари, освен частни случаи.
От моя гл.точка някой, който превишава ( злоупотребява с) правата си, било то от его или добра умисъл ме поставя в риск, защото би могъл да ме заблуди и за друго по същите причини.
Работата с психолог е много полезна, но често е бавна, скъпа, а нерядко е и недостатъчна за определени случаи.

Тук е важно авторката да каже детето желано ли е било и как е протекла бремеността като цяло..