Аз мисля, че родителите не "знаят" какво правят в смисъла, който Бела влага. За тях е нормално, и за децата става нормално. Нещо подобно е, когато едното дете се възпитава да е като родител за другото, да се грижи за него до степен да си загърби собствения живот. Това става "нормално" и за двете деца.
- Публикувана: 27 юни 2024, 11:35 ч.
- Последно мнение: 2 авг. 2024, 00:07 ч.
"Обичай се!" Или как да имаме самочувствие, когато цял живот са ни учили да се мразим сами?
Аз си мисля , че родителите не съжнават какво в същност причиняват, защото не се замислят по въпроса от тази гледна точка . Също така според мен има нещо в семейството от предно поколение или от други членове ... нещо като взаимно подтикване . Според мен не може един човек сам да си изгради този мдел на поведение без някаква предистория.
Рошличката по точка 2. ако човек не желае да се занимава да го чуват хората и предпочита да си трайка спокойно ... може ли да пропусне да си дава усилията по т.2 ? И да направи само 1 и 3
Рошличката по точка 2. ако човек не желае да се занимава да го чуват хората и предпочита да си трайка спокойно ... може ли да пропусне да си дава усилията по т.2 ? И да направи само 1 и 3
Bella-ciao,
Предполагам, че може. Но според мен, за по-добро самочувствие е важно да знаеш и че думата ти се чува, а не се пренебрегва. Тоест, важен си.
П.п. Сега прочетох това. Съвети към деца, но мисля, че са приложими универсално:
https://parentacademy.bg/decata-i-sravniavaneto/?fbclid=IwZXh0bg … uxYBSGZ_hl3UYIFTQ
Предполагам, че може. Но според мен, за по-добро самочувствие е важно да знаеш и че думата ти се чува, а не се пренебрегва. Тоест, важен си.
П.п. Сега прочетох това. Съвети към деца, но мисля, че са приложими универсално:
https://parentacademy.bg/decata-i-sravniavaneto/?fbclid=IwZXh0bg … uxYBSGZ_hl3UYIFTQ
Хубава тема. Аз все още се уча да се харесвам (с теорията сме добре, практиката куца), но ми се щеше и аз да коментирам, простете, ако е разхвърляно. 
Майка ми ми даде да чета "На изток от рая" като пубер (прекрасна за мен книга, препоръчвам я!), препрочитах я много пъти като тийнеджър, винаги два момента усещах много силно. Един герой казва на друг:
"Do you take pride in your hurt? Does it make you seem large and tragic? ...Well, think about it. Maybe you're playing a part on a great stage with only yourself as audience." ("Гордееш ли се с болката си? Кара ли те да се чувстваш значим и трагичен? Е, замисли се. Може би играеш роля на голяма сцена, чиято публика си единствено ти.")
Гледам да си го спомням като ме удари мелодрамата, егоцентризма и мрънкането. И още един момент, друг мъдър герой казва на една героиня: "Now that you don't have to be perfect, you can be good." ("Сега, когато не трябва да си перфектна, можеш да бъдеш добра.")
Но това, което най-много ми помогна, беше реалният живот, колкото и да бях чела, проучвала научни теории, видове травми и прочее. (авторке, може да ти е от полза да видиш какво е CPTSD)
Не съм от най-практичните момичета, но пък обожавам да решавам проблеми, а тук не се получаваше - дразнех се. А всъщност въпросът да се харесвам никога не е бил на преден план, винаги е имало списък, че трябва да стана Х, да свърша Y, да бъда Z, та чак тогава да мога да кажа, че ставам за нещо. И знаете ли какъв беше резултатът? Затъвах. Не се справях с нищо в живота си. Много напрегната. Имах късмета да срещна човек, който някак успя да разчисти хаоса в главата ми и да ми предаде от своя заряд, а като съвети ми каза, че си преча като не си улеснявам живота. Улесняване ли?? Че той животът нито е лесен, нито е интересно да е лесен. Честно казано се ядосах. 😁
Обаче тъй като имаше някакъв вълшебен начин да стигне до мен, тези думи ми изникваха в съзнанието против волята ми и някак ме накараха да мисля по нов начин. Винаги съм се стремяла да ми е интересно, но пък лесно...? Хм. И неусетно започнах да въвеждам някакви промени, защото ако е така? Ако наистина чак толкова си преча?
Защо да се харесваме? Защото е практично. Защото животът е по-лесен като балансираш емпатията към другите с тази към себе си. Защото общуваш по-добре с другите хора, ако не мислиш постоянно как изглеждаш в техните очи, а се фокусираш над това, което искат да ти споделят. Защото ако се харесваш, ще търсиш и искаш удоволствията, ако ще да е само чаша кафе в слънчева сутрин.
Та това е моят отговор засега... Има още много да се върши по пътя, който още ми е напълно непривичен. Самата идея да се харесвам вместо само да мисля какво искам да подобря и каква искам да бъда? Странна. Неудобна като твърде големи обувки. Обаче ми писна да ми е трудно и да не ми се получават нещата.
Може би при всеки пътят ще е различен и ще има нужда от други неща, за да се приеме. Не искам да минимизирам болката на никого. Ревала съм като бебе от чувство на гняв и тъга заради несправедливостта по света. Например авторката не е по-лош човек от никой тук, но не е имала късмет да има родители, които да й вдъхнат увереност вместо да й вменяват комплекси. Нечестно е. Но като ми минат бесовете, успявам да се сетя за всичко, което обичам на този свят, от най-голямото до най-малкото, от близките ми хора до любима песен, калинката, която съм видяла днес, смешна дума дори. Ако мога да обичам света с всичките му недостатъци и с цялата болка в него, и да откривам толкова много чудеса и неизмерна красота, може би един ден и аз ще успея да гледам на себе си по същия начин.
PS. Arielle, тъй като пишеш, че не можеш да разчиташ на родителите си, една различна перспектива, с която не искам да ти предизвикам чувство за вина или неразбиране (наистина!). Една от моите най-добри приятели (а ние сме по-малки от теб) остана сирак. Няма много живи роднини, а собственият й брат я изгони от апартамента, в който й премина целият живот. Избра парите от него пред сестра си. Тя също няма майка и баща вече, на които да разчита. В живота трябва все пак да можеш и да разчиташ на себе си, защото, за съжаление, не се знае един ден в каква ситуация ще бъдеш. Желая ти обаче никога да не оставаш напълно сама.
Майка ми ми даде да чета "На изток от рая" като пубер (прекрасна за мен книга, препоръчвам я!), препрочитах я много пъти като тийнеджър, винаги два момента усещах много силно. Един герой казва на друг:
"Do you take pride in your hurt? Does it make you seem large and tragic? ...Well, think about it. Maybe you're playing a part on a great stage with only yourself as audience." ("Гордееш ли се с болката си? Кара ли те да се чувстваш значим и трагичен? Е, замисли се. Може би играеш роля на голяма сцена, чиято публика си единствено ти.")
Гледам да си го спомням като ме удари мелодрамата, егоцентризма и мрънкането.
И още един момент, друг мъдър герой казва на една героиня: "Now that you don't have to be perfect, you can be good." ("Сега, когато не трябва да си перфектна, можеш да бъдеш добра.")Но това, което най-много ми помогна, беше реалният живот, колкото и да бях чела, проучвала научни теории, видове травми и прочее. (авторке, може да ти е от полза да видиш какво е CPTSD)
Не съм от най-практичните момичета, но пък обожавам да решавам проблеми, а тук не се получаваше - дразнех се. А всъщност въпросът да се харесвам никога не е бил на преден план, винаги е имало списък, че трябва да стана Х, да свърша Y, да бъда Z, та чак тогава да мога да кажа, че ставам за нещо. И знаете ли какъв беше резултатът? Затъвах. Не се справях с нищо в живота си. Много напрегната. Имах късмета да срещна човек, който някак успя да разчисти хаоса в главата ми и да ми предаде от своя заряд, а като съвети ми каза, че си преча като не си улеснявам живота. Улесняване ли?? Че той животът нито е лесен, нито е интересно да е лесен. Честно казано се ядосах. 😁
Обаче тъй като имаше някакъв вълшебен начин да стигне до мен, тези думи ми изникваха в съзнанието против волята ми и някак ме накараха да мисля по нов начин. Винаги съм се стремяла да ми е интересно, но пък лесно...? Хм. И неусетно започнах да въвеждам някакви промени, защото ако е така? Ако наистина чак толкова си преча?
Защо да се харесваме? Защото е практично. Защото животът е по-лесен като балансираш емпатията към другите с тази към себе си. Защото общуваш по-добре с другите хора, ако не мислиш постоянно как изглеждаш в техните очи, а се фокусираш над това, което искат да ти споделят. Защото ако се харесваш, ще търсиш и искаш удоволствията, ако ще да е само чаша кафе в слънчева сутрин.
Та това е моят отговор засега... Има още много да се върши по пътя, който още ми е напълно непривичен. Самата идея да се харесвам вместо само да мисля какво искам да подобря и каква искам да бъда? Странна. Неудобна като твърде големи обувки. Обаче ми писна да ми е трудно и да не ми се получават нещата.
Може би при всеки пътят ще е различен и ще има нужда от други неща, за да се приеме. Не искам да минимизирам болката на никого. Ревала съм като бебе от чувство на гняв и тъга заради несправедливостта по света. Например авторката не е по-лош човек от никой тук, но не е имала късмет да има родители, които да й вдъхнат увереност вместо да й вменяват комплекси. Нечестно е. Но като ми минат бесовете, успявам да се сетя за всичко, което обичам на този свят, от най-голямото до най-малкото, от близките ми хора до любима песен, калинката, която съм видяла днес, смешна дума дори. Ако мога да обичам света с всичките му недостатъци и с цялата болка в него, и да откривам толкова много чудеса и неизмерна красота, може би един ден и аз ще успея да гледам на себе си по същия начин.
PS. Arielle, тъй като пишеш, че не можеш да разчиташ на родителите си, една различна перспектива, с която не искам да ти предизвикам чувство за вина или неразбиране (наистина!). Една от моите най-добри приятели (а ние сме по-малки от теб) остана сирак. Няма много живи роднини, а собственият й брат я изгони от апартамента, в който й премина целият живот. Избра парите от него пред сестра си. Тя също няма майка и баща вече, на които да разчита. В живота трябва все пак да можеш и да разчиташ на себе си, защото, за съжаление, не се знае един ден в каква ситуация ще бъдеш. Желая ти обаче никога да не оставаш напълно сама.
Аз четох една книга на Ане Холт и на едно място ми хрумна темата
Мама ще дойде. Сграбчва ме безкраен копнеж, бездънно влечение към грижи, близост, истинска близост, близостта, която идва с времето и не може да се създаде за седем насилствени месеца, споделени с една стара жена и нейния симпатичен праплеменник; копнея да бъда обичана, да принадлежа на някого, искам да чувствам, че някой ме обича, независимо от това какво съм извършила; и го чувствам; тя е моята майка и идва, за да види как съм, да се погрижи за мен и чувствам радостта, с която това ме изпълва, наситената радост, че мама ще дойде и сигурно силно ще ме прегърне, ще ме притисне до себе си и ще ми каже, че всичко пасе оправи. Само трябва малко време за това.
Изваждам лист хартия и молив. Графитът е счупен. Петер пак си е играл. Дълго стоя до мивката и го подострям с нож, по-остър и по-остър, докато се налага да спра, ако искам изобщо да мога да го държа.
„Скъпа мамо. Не идвай. Тръгвам си вдругиден. Ще ви се обадя кога пристигам. Поздрави на татко и Силе. И аз мисля за вас. Твоя Сюне.“
Мама ще дойде. Сграбчва ме безкраен копнеж, бездънно влечение към грижи, близост, истинска близост, близостта, която идва с времето и не може да се създаде за седем насилствени месеца, споделени с една стара жена и нейния симпатичен праплеменник; копнея да бъда обичана, да принадлежа на някого, искам да чувствам, че някой ме обича, независимо от това какво съм извършила; и го чувствам; тя е моята майка и идва, за да види как съм, да се погрижи за мен и чувствам радостта, с която това ме изпълва, наситената радост, че мама ще дойде и сигурно силно ще ме прегърне, ще ме притисне до себе си и ще ми каже, че всичко пасе оправи. Само трябва малко време за това.
Изваждам лист хартия и молив. Графитът е счупен. Петер пак си е играл. Дълго стоя до мивката и го подострям с нож, по-остър и по-остър, докато се налага да спра, ако искам изобщо да мога да го държа.
„Скъпа мамо. Не идвай. Тръгвам си вдругиден. Ще ви се обадя кога пристигам. Поздрави на татко и Силе. И аз мисля за вас. Твоя Сюне.“