Да живееш с труден характер и безкрайно неотстъпчив мъж

Искрено съчувствам на болни хора, наистина! Да, ужасно е да се чувстваш в капан в собственото си тяло ( също съм с нелечимо заболяване, което влияе на моето ежедневие и работа). Това не може да е оправдание за подобно отношение към семейството и околните. Обяснение- да, но не и оправдание.
Аз не ям месо- и вие няма да ядете!
Аз не пия кафе- и вие няма да пиете!
Аз не пътувам- и вие няма да пътувате!
Колко ли още ограничения им е наложил, за да не се чувства единствения прецакан от съдбата в семейството?
И в момента, в който някой изяви желание да направи нещо, което е противопоказно за него, или просто сгреши с 1/6 морков (!)- биват заляти с обвинения. Нито разбиране, още по- малко съчувствие мога да изпитам в подобна ситуация. Той изисква подкрепата на близките му  да се изразява в това, да живеят в неговия затвор.
Тръпки ме побиват от отзи човек, съжалявам.
Ами ако утре ( не дай Боже) стане инцидент и той се прикове в инвалидна количка? Какво ще изисква от тях тогава?

Така е. Много е трудно да си болен, в това няма съмнение. Лошото е, че механизмите, които избиват в отговор, често са разрушителни за другите. И това болният трябва да осъзнае и контролира, доколкото е възможно. Ясно е, че няма да бъде човекът, който е бил преди. Но ми се струва, че до някаква степен фактът, че такива хора често остават сами, се дължи не само на "егоизма" на близките, а и на подсъзнателно желание на болния да ги изгони. Той се лашка между две диаметрално противоположни стремежа - от една страна се страхува, че ще бъде изоставен и се опитва всячески да държи близките си чрез контрол - дали чрез тормоз, дали чрез прищевки, дали чрез правене на жертва - за да не си тръгнат. От друга страна, близките са отражение на всичко, което той няма, на всичко, което е изгубил. И още по-страшно - те го помнят такъв, какъвто е бил, и някъде там в очите им, вероятно съзира и съжаление, което го убива допълнително. Техните успехи не са общи успехи, те са отражение на неговата слабост, немощ, неспособност. В неговата глава, по-добре е да го презират, по-добре е да си тръгнат.

Сложно е да се живее с болен човек. На самият болен му е сложно да живее със себе си. Аз съм имала болен роднина в семейството и знам какво коства. Знам и че от другата страна е много по-трудно, но колкото и да знам, съвсем друго е за човекът, който го живее. Болният не е виновен, че е болен, но и роднините не са виновни, че той страда. Много трудни са тези ситуации, трябват тонове разбиране, желание, търпение, и от двете страни. И пак няма да е същото, като да си със здрав човек, съответно да си здрав. Този човек все пак има семейство, възможности и хора, които са до него, въпреки всичко.

Болните нямат нужда от съчувствие, а от разбиране. Близките имат нужда от помощ толкова, колкото и болните. Пациентът и семейството му са едно цяло, не ги разделяме, когато определяме терапевтичния план. Тук, в това семейство горното не е постигнато, всъщност - нищо не е постигнато, освен разединение и конфликти.

Всъщност, както обикновено, ние имаме тук само едната гледна точка. В действителност мъжът може и да не е чак толкова лош. А може и да е, обаче няма как да го знаем със сигурност. Тук четем само разочарованата жена. Обективно погледнато, положението може да не е толкова зле, а тя да преувеличава, защото се чувства неудовлетворена от този начин на живот.

Дренка, би ли обяснила по- подробно? Ще се радвам да науча повече за правилен подход с такива хора ( надявам се да не стана и аз такава един ден). За разбирането- разбрахме. Но докъде се простира разбирането и къде започва тормозът? За мен това е недопустимо и не бих го търпяла, още повече ако се задълбочава и болният не желае да посещава терапевт.

Била съм и от двете страни. И болен, и болногледач. Във всеки случай, когато положението е толкова сериозно, за мен е неприемливо някой да мрънка за нещо толкова маловажно като някаква си екскурзия. И преди някой да е изтъкнал, че мъжът тормози семейството като държи да "контролира" менюто, честно е да отбележим, че това е едно от малкото останали му неща, които може да определя. Когато се случват неща извън твоя контрол, които пряко те засягат, а ти никак не можеш да им въздействаш, естествено започваш да се чувстваш безпомощен. И се хващаш за нещо, което може да е съвсем дребно, но знаеш със сигурност, че зависи от теб и там се чувстваш полезен и значим. Който не го е изпитал лично, едва ли ще го разбере.

Още веднъж ще се включа с проблема с храната. Дано авторката не е напуснала окончателно темата си и да види. Не знам каква точно е болестта и какво отношение има хранителната диета към поддръжката, но не бива да се пренебрегва един факт, който със сигурност го подлудява. Това е мисълта, че може да предаде болестта на детето си. Повечето автоимунни се смятат за генетично обусловени и затова обичайно първият въпрос на лекарите при поставяне на диагнозата е: има ли болни в семейството? Още повече той вече е бил отключил болстта, когато детето се е родило, и е възможно да умира от страх, че тази болест ще го надживее и вечно ще е в рода му. Тежка мисъл е и може да си е въобразил, че ако свръхпротежира детето ще елиминира опасността  и то да отключи. Не е трудно за млад мъж, останал без занимание, да изпада в разни мании. Някак трябва да му се повлияе да престане да се побърква на тази тема, ще побърка и детето. Разговор с лекар и диетолог, насочване към определена литература са възможни начини да разбере, че се вживява излишно и че това е по-скоро пагубно за него и околните, отколкото да му помогне. Много работа си трябва с този човек.
Не е зле да се насочи към работа във фирмата отново. По малко и просто да помага, едва ли може да носи тежестта той. Това в някаква степен ще го върне в нормално русло. Поне от моя опит и от моята камбанария е така. Пък и за самочувствието е много важно.

Вчера си припомних, че съм писала и в предишната тема на същата жена. Нека и тя си я прегледа пак, може да намери нещо полезно. Там тя е писала, че отказва да приеме болестта на мъжа. Тук оставам със същото усещане. Тя настоява за предишния живот с мъжа, какъвто е бил преди. Обаче миналото няма да се върне. Колкото по-скоро и двамата приемат фактите, толкова по-малко ще се мъчат.

Бих, но не може наведнъж, това е процес. Ние (терапевтите, избрали палиативните и продължаващи грижи за хронично болните, превенцията, профилактиката и интегрирането на т.нар интелигентни системи в лечебния процес и персонализираната терапия) съпътстваме страдащите и техните семейства и им помагаме да се адаптират към новото положение, да живеят добре с болестта си и ако, повтарям ако имат ресурс - обучаваме  ги в превенция и грижа за собственото здраве, начин на живот, семейно планиране, възможности за модулиране на генетични заболявания и др.
За да се реализира всичко това, започваме от разбиране на индивида, начина му на живот, потребностите, отношенията. Болните много често се оплакват и очакват да вземем страна. Близките - също. Ние не вземаме страна. Обективно се действа, защото всички страни трябва да са удовлетворени. Това е цял един етап, в който установяваме потребностите на всеки един и започваме работа по сформиране на екип терапевти-пациент плюс семейство. Звучи утопично, не е за всеки и невсеки се занимава с това.

И болестта му налага да тормози членовете на семейството и обслужващия персонал? Болестта го кара да контролира колко морков има в супата? И да изисква да не се пие вино и да не се яде месо? Няма нужда да се търси тънката струна на съчувствието, защото не болестта му е причина за поведението му.

За утопично не знам, но съм сигурна, че изисква много такт и търпение
А според твоят опит, с коя страна по- трудно се работи ( не се сещам за по- подходяща дума. Може би коя страна проявява по-малко разбиране към другата) - с болния или с близките? Питам от чисто любопитство, несвързано с този случай конкретно.
След като прочетох и старите постове на авторката съвсем се втрещих- той изневеряващ и контролиращ, тя- избухлива и обичаща да се налага.

Е за какво й тогава, щом е изневеряващ, безкрайно контролиращ и изискващ, вманиачен, болен, озлобен и неработоспособен? Да не би бизнеса да е на негово име? А, да, работел активно със женската си страна, бивш писател и страхотен любовник 😂
Че свършиха ли нормалните мъже, авторке?

Ама тя има бизнес, пари и домашна помощница. За какво й е мъж въобще?
Ето, идва септември, ще даде детето на частна градина или където желае, така че и гледането отпада.
За какво въобще да го търпи?

И с двете, заради отношенията и влиянието, разминаването в гледните точки и потребности. Много често дори готовите не са готови за промяна. Нормални неща са това за
мен, не е тежко, когато се водиш по тях, и не налагаш своето.

Точно това написах още в началото - въпроса дали парите, бизнеса не са само негови. Авторката е работила с него, до него.. тук не знаем дали като служителка, като каква.
Изневярата е едно, когато е бил здрав, сега е болен и на авторката й е тесен калъпа на живот с болен човек.
Ако наистина е имало любов и разбиране някакво преди болестта, нищо не им липсва да намерят подходяща форма на съжителство и добри отношения. Така или иначе парите не им липсват за лечение, терапия, гувернантка и др. Авторката може да живее отделно, но да се виждат често. И може да пътува с детето където си иска. Вероятно обаче средствата и бизнеса са негови, тя само ги следи сега поради неговите трудности заради болестта. И затова не може да пътува - с него вече не, защото е болен, сама също не, защото не са нейни парите.
Това я изнервя и прави още по-несигурна.
Поне пред себе си би трябвало да си изясни какво иска и най-вече дали може да го постигне. 1/6 морков не може да промени статуквото на двама души, които все още нещо ги свързва - той ще си дроби моркова както иска (казвам го с най-голямо разбиране към този човек, защото определени хранителни режими, медицински обосновани и стриктно проследявани, променят тежки заболявания към подобрение и въздействат дори на болести, считани за необратими. А тя ще си пътува както и където иска. Ще си пие виното или кафето и това не пречи на другия, който държи морковът да е 1/6 или колкото там желае.