Самотата при жените

Rf22, напълно съгласна съм с мнението ти. Обаче това ме озадачи:
Какво "обръща нещата"?

Аз искам жената да ме впечатли, личността й, физиката й, да й сече пипето, да има интуиция, усет, уравновесеност и т.н., не натруфеност, показност и т.н.

Здравейте!
Темата не е пързалка. Много обезверена, тъжна и неразбрана се чувствам, и имам нужда от съвет.

Близо до 30-те си съм. Необвързана. От доста време. Последната ми връзка беше много трудна за мен - накратко: инвестирах много чувства, поради което сега се чувствам празна и неспособна да изпитам същите емоции към друг, нов човек. Не можа да просъществува връзката ни поради друг човек, но не мисля, че тези подробности са важни. Дълго боледувах раздялата (вече 3-та година). За тези три години не можах да създам връзка. Занимавам се много активно със себе си - уча, имам професия, хобита. Не съм затворена вкъщи. Но след като връзката не се разви в моя полза усетих, че самочувствието ми е наранено. Попринцип съм скромен човек, не се изхвърлям и показвам пред околните. Предпочитам сами да ме опознаят и открият хубавите ми страни. Но от раздялата насам усетих, че се затварям, по - трудно комуникирам с противоположния пол и се срамувам дори (свенливо), нещо което никога не ми е било присъщо. Винаги съм била отворена и комуникативна.
Относно трудностите в създаването на връзка - обикновено когато някой се опита да общува с мен - отворена съм и давам шанс, но при срещи с връстници усещам, че трудно се напасвам към тях и по-често се отказвам от задълбочаване на отношенията просто защото не чувствам, че “ми пасват”. Масата връстници не чувствам, че ми пасват интелектуално, с риск да прозвучи претенциозно… просто не мога да си представя да обвържа живота си с някого, който се вълнува от нищо повече от външният си вид, няма цели, мечти…
Тенденциозно наблюдавам, че имам увлечения към по-възрастни от мен мъже - с разлика в годините от порядъка 15/20 години. Не знам те дали ме забелязват и дали го усещат, не си позволявам да съм фамилиарна с такива мъже, да не помислите, че тичам да им се предложа… просто усещам, че именно по - възрастен е по - вероятно да отговаря на менталните ми, емоционални и душевни ако щете нужди.
Много съм объркана. Връстничките ми си имат приятели, някои семейства, че и разводи вече. Не искам да бързам, знам, че не всичко е на всяка цена, но усещам, че ми липсва някой до мен…
Опитвам се да намеря недостатъците си, но общо поглеждайки се не бих казала, че имам огромни такива - обличам се стилно, прилична физика, нямам визуално отблъскващи фактори… Умея да общувам, тактична съм, деликатна.

Отраснала съм в добро семейство, нищо не ми е липсвало. Просто в по - възрастните откривам това, което търся като опит, отношение, знания. Иска ми се мъжът ми да е този, който да ме мотивира и от който да уча, да искам да съм по-добрата версия на себе си и да се стремя, а не да съм в ролята на нечия майка и да възпитавам кога къде и какво е позволено или не…

По притеснително би било ако някой на такава възраст няма никакви бивши, не че нещо... независимо дали говорим за брак или "нелегални", както се шегува един приятел. Все е имал човек по някоя по-сериозна връзка за това време. А ако не е имал никога, аз бих имала сериозни резерви, ама много сериозни.
Житейският опит си върви и с придобити ангажименти/отговорности в повечето случаи, то иначе е просто едно непораснало дете с ЕГН като на възрастен.

И тъй като с мен може да се случи всичко (скоротечно заболяване, инцидент), ще съм много по-спокойна ако до него има разумна и добронамерена спътница, която да помогне на вече поотрастналата ни дъщеря в развитието ѝ към жена.