Психично здраве при децата, възпитание, връзка с родителите - детски психолог Надя Димитрова

Не ми се иска да излагам повече информация тук. Благодаря все пак.

На колко години настъпва противопоставящия се към родителите пубертет при момичетата?

Привет, наблюдавам подобни прояви у момичетата още във възрастта 10-11 години. Пикът обичайно е около 15 г. възраст.

Поздрави,

Надя

Здравейте! Голямото дете е на 3г. като преди време в градината беше казала, че я боли ухото. След като я взехме и ходихме на лекар, се оказа, че ѝ няма нищо. Сега, няколко месеца след това, вкъщи сме с бебе, като пак имахме същия случай - обадиха ни се от градината, че я боляло ухото.
От наши приятели научихме, че тяхното дете правило абсолютно същото, когато търсело внимание от родителите, понеже и те са посещавали лекар и се оказало, че му няма нищо на детето. Дали е възможно да го прави съвсем съзнателно, знаейки, че ще я вземе някой, но защо точно с ухото? Вкъщи, въпреки бебето, се опитвам да прекарвам поравно време и с нея, за да не се чувства пренебрегната.

Здравейте,
Благодаря за възможността, която давате да си зададем вълнуващите въпроси за поведението на децата!

Имам момче на почти две годинки, а в момента и бебенце на дни. Все още не съм изписана, но се притеснявам за реакцията на баткото, когато се прибера с детето у дома.
Той е много любопитен, активен, усмихнат, но и си пада малко тип "узурпатор". Последното го измислих аз в следствие от неговото поведение на детската площадка. Има си любими катерушки принципно, които предпочита когато сме сами там - дясната люлка от две люлки и пързалката. И си играе там идеално сам, докато не дойдат децата. В този момент той хуква към катерушката към която се насочва друго детенце и го изпреварва. А когато успее да го избута/пререди, не се маха от там докато не види напр., че любимата люлка е в "опасност" - хуква и не си я дава, дърпа я и вика.
В къщи е почти същия - лежи до мен на спалнята, има си място, одеалото си, възглавницата които ги мъкне от своето легло и ги обича, но в момента в който стана от моето място, веднага се настанява там. Същото наблюдавал сега и баща му, при който обаче малкият не го не е изчакал да стане, а просто си дърпал възглавницата му.
И накрая - най-обича да узурпира татко си. Може би не реагира бурно, само когато татко му ме целува по бузата когато се прибере. Обожава го, въпреки, че и при наличието на двама ни, той по-често се мъкне след мен в апартамента. Но ако седна и прегърна татко му, става ад под небето - той прекосява цялото помещение с викове, бутва се между нас двамата, взима му ръката, която е била върху мен, слага я върху себе си и после ме гони с ритничета от дивана. Имаме предостатъчно място и никога не сме го спирали да сяда между нас. Донякъде си го обяснявам, че аз повече му викам, а като беше бебе, аз бях с проблемни хормони и малко го гушках и му се радвах, докато баща му можеше да отдели качествено време с него. Освен това веднъж ме видя с едно роднинско бебенце на ръце и въпреки, че не ме изревнува, се скри под масата. А не е виждал баща си в такава ситуация изобщо.
Та въпросът ми по същество е - как да процедирам сега, когато се прибера с бебенцето? Втриса ме и идеята че баткото ще бъде на изписването, защото няма на кого да го оставим... Като дадат бебчо на баща му, ще бъдат кански викове до небето... И ако там може да измисля нещо, то не знам как ще бъде вкъщи - той ще се тръшка, че татко му гушка друго дете... И най-вероятно ще посегне съзнателно или не на малкото си братче...
До момента, съм му говорила с книжки, клипчета и асоциации че ще имаме второ дете, но все пак е под две... Най-любимите ми примери бяха с ръцете/крачетата/очите му - че са две, и после да пусна клипче на родители с две бебета... Какво мога да предприема? Да добавя, че малкият ходи на ясла от седмици с огромно желание и успешно адаптиране до степен да мрънка, че го взимаме, дори и да го взима именно баща му...

Здравейте, напълно естествено е след появата на още едно дете, първото да се чувства объркано, застрашено, гневно, тъжно - чувствата биха могли да бъдат разнородни в този спектър. Все пак ситуацията за 3-годишното дете е нова и му трябва време да се адаптира. Прекрасно е, че си давате сметка за това и разбирате, че прекарването на качествено време всеки ден заедно с по-голямото дете е от голямо значение за това да се чувства защитено и обичано. Друг е въпросът доколко и успявате да го правите (разбирам заетостта и грижите на майка и колко е трудно понякога).

По отношение на ухото - причините могат да са чисто психосоматични, а може и да са комплексни. При растеж на зъби, леко напрегната позиция на шийния отдел, растеж на челюстта и др. би могло да има преходни болки или усещания в областта на ухото, което е свързано с троичния нерв, минаващ именно там. Не бих могла да кажа дали дъщеря Ви ползва осъзнато болката в ухото, за да привлече внимание - по-скоро е несъзнавана реакция. Ухото е и органът, чрез който ние чуваме определена информация, която понякога не ни е приятна - и съответно органът би могъл да реагира. Напълно възможно е това да е отражение на нейните емоции - все пак нашето тяло е част от цялото ни и много често в тялото се манифестират нашите усещания.

За да се ориентирате, можете да посетите детски психолог, който да усети и разбере повече за това как детето Ви преживява ситуацията и да му помогне да изрази преживяванията си. На разположение съм, ако прецените, че това би била добра стъпка за Вас.

Поздрави,

Надя

Привет, вероятно вече сте у дома и имате идея как се развива ситуацията. Темата е дълга и бих Ви насърчила да се чуем, за да Ви дам насоки, след като ми разкажете реално как стоят нещата в този момент. Разбирам страховете, който имате и които сте споделили - и все пак понякога трудно можем да предвидим как би се държало 2-годишното дете предварително. Понякога страховете ни за това какво би било, се оказват по-големи от това, което реално се случва впоследствие.

Оставам на разположение,

0888584041
Надя

Благодаря за отговора.
На този етап да, вече сме изписани с бебето, но сме отново в болница, заради внезапни проблеми със здравето му.
Преди това, малкото дни у дома ги изкарахме почти изолирани в едната стая, и баткото си беше с баща си в другата. Така, че все още не е усетен ефекта от новото дете у дома...

Здравейте, г-жо Димитрова,
Баба  съм на почти 11-годишна внучка, която живее в чужбина с родителите си.  От малка ръцете й не спират - гризе или чопли ноктите и кожичките на ръцете или на краката. Когато слушаше приказки, а и в училище, ако не го прави, драска, рисува, измисля си разни занимания /но внимава!/. Умна и паметлива е /поради което е силна ученичка/, общителна, има приятелки, танцува, спортува. Има по-малък брат - има дрязги, но като правило играят добре заедно /бива я да измисля игри/. И двамата получават много внимание и от двамата родители. Освен че ги разкарват на разни занимания и следят уроците, пътуват, карат колела, играят много на настолни игри, четат.
Доскоро проблемите бяха само с безкрайната й разпиляност /прави впечатление и на учителите й, които нямат забележки към знанията й/, мотаене и ленивост, когато става дума да направи нещо извън минималното необходимо за училище или вкъщи. И разбира се - война с родителите за екранно време, която ескалира през последната година, когато се сдоби "най-после" с телефон и лаптоп /последният-от училище/. Контролират я доста строго и не разрешават фейсбук, тик-ток и др.  Започна да ги лъже, пробивайки защитите и нарушавайки забраните както за ползването на електронни устройства, така и ограниченията за ядене на сладко /когато е без повод - по 1 нещо на ден, като плодовете са без ограничения /.

И изведнъж се оказа, че неизвестно откога, е крала пари от родителите си! Съвсем случайно   намериха над 100 евро мушнати тук и там! Според обясненията й - за да си купува понички и газирани напитки в училищната закусвалня. От тази година получава джобни, които наистина са твърде малко, но именно с цел да не отиват за сладкотии. Хранят се в стола и задължително носят кутии с храна за закуска. Не е поставяла въпроса за увеличаване на джобните.
Ами, това е - всички сме шашнати. А видимо още не е в пубертета.

Здравейте,

Обръщам се към Вас с надежда за консултация и насоки относно нещо, което ме тревожи. Дъщеря ми е на 4 години и половина и през последните две години е припадала три пъти в ситуации, които изглежда са провокирани от силен стрес или страх. Първият случай беше при вземане на кръв. Вторият припадък се случи няколко месеца по-късно, когато падна и леко си нарани ръката. Докато се опитвах да ѝ почистя раната и да ѝ сложа лепенка, тя изпадна в паника и припадна. Третият инцидент беше преди няколко седмици – отново след падане и лека рана на коляното. Този път припадъкът настъпи около 15 минути след травмата, което ме навежда на мисълта, че причината не е толкова в самата болка, колкото в емоционалната ѝ реакция.
Интересувам се дали подобни припадъци, предизвикани от силен страх или стрес, са често срещани при деца, и как бих могла да ѝ помогна – било то чрез техники за справяне с паника, предварителна подготовка или нещо друго. Необходима ли е по-задълбочена психологическа или медицинска оценка?
Благодаря Ви предварително за отделеното време и за всякакви съвети, които бихте могли да ми дадете.

Добър вечер,г-жо Димитрова!

Първо искам да Ви благодаря предварително за отделеното от Вас време,в което сте прочели моя въпрос докрай!

Въпросът е следния: Имам син(2+ години),който откакто е станал на година и няколко месеца,си позволява да посяга.
Най-вече когато го взема на ръце,почва да ми посяга,което ме кара да се чувствам зле,защото не желая да му отвръщам със същото.Все пак е дете,но не е толкова малък,че да не разбира.
Спомням си даже началото.Слагам го на столчето за хранене,храня го,и след няколко хапки удря с ръце и почва да писка(даже успя да обърне купата ).
С минаване на времето си позволява все повече да ми посяга.Обяснявам му,че не е приятно,че като почне на детска градина и удря така другите дечица,и тях ще ги боли и няма да искат да играят с него.
Нямам за цел с тази реч да го заплашвам,а да му обясня,че за такива постъпки човек си поема и последствията,както като лъжеш,крадеш,не пазиш чужди вещи и тн.
Баща си не смее така да го удря,което хем ме радва,хем-не,защото аз съм му майка и прекарвам с него най-много време.
Първо дете ми е,сигурна съм,че допускам грешки и не е лесно да открие родителят правилния начин за своето дете,така че той да успява да разбере правилно.
Като ме удря,му говоря по-сериозно,за да разбере,че не се шегувам с него.
Държа му ръцете,като почне да ми посяга,нотой почва да плаче и вика.
Не знам..Явно не мога да изградя уважение у него.
Ще се радвам да споделите Вашата гледна точка.
Ако имате допълнителни въпроси,с удоволствие ще отговоря,защото е възможно да съм забравила дадени детайли,които са важни за Вас.
Лека вечер и поздрави!

Здравейте, бих Ви препоръчала консултация с детски психолог - причините за поведението може да са най-различни. А относно това, че не е в пубертета - има предпубертетни състояния, наблюдавани още на 10 г. възраст.

Поздрави,

Надя

Здравейте, въпреки че това, което споделят, ме навежда на мисълта, че припадъците вероятно се дължат на емоционални фактори, бих Ви препоръчала да направите за всеки случай консултация с невролог.

Понякога има такива прояви при деца, които са по-плашливи. Възможно е в много ранна възраст при нея да е имало някаква психологическа травма, свързана с медицинска интервенция или нещо друго, и това да е нейният начин на защитна реакция.

Можете да се свържете с мен на 0888584041, ако искате да поговорим.

Поздрави,

Надя

Здравейте,

това е често срещана реакция у малките деца. На тази възраст те нямат възможност да се изразят както ние. Те не могат да говорят или имат много ограничен речников запас, с който не могат да обяснят своите емоции. Това, което преживяват обикновено, е безсилие - че не могат да контролират нещата около себе си и често се чувстват неразбрани. Представете си колко много неща искат да пипнат и направят по свой начин, а ние ги предпазваме и често не им позволяваме да правят неща, които мислим, че ще ги наранят. От тази позиция, в която са те, напълно естествено идват тези реакции, с които изразяват себе си и несъгласието си. Просто все още нямат друг вариант, освен плач, ходене, посягане...

Разбира се, ние би следвало да ги приучаваме постепенно да съумяват да изразяват емоциите си по здравословен начин. Когато детето посегне като реакция на нещо, можем да му кажем: "Виждам, че си ядосан, не ти харесва това, което те моля да направиш. Разбирам, че искаш да играем сега. Сега си ми ядосан, понеже те каня да обядваш, а ти би искал да продължиш играта, така ли е?".  Идеята тук е да изразите с думи емоциите, които усещате, че вероятно детето изпитва. Да ги изкажете вие. Да почувства, че го разбирате. Да стоите с него в тази емоция и да не го корите за нея. После може да продължите: "Виждам, че ти е неприятно. Хайде да направим така - хапваме и после ще поиграем още 10 минути (нищо че не разбират колко дълго е това) и даже ще си пуснем и любимата ти музика, докато играем? Искаш ли?". Идеята тук е след като сте чули и усетили неговите емоции, изказали сте ги, дали сте му пространство да ги изрази по негов начин и сте му показали, че е ок да бъде ядосан, да му дадете перспектива, че може да получи това, от което има нужда, просто ще е след известно време. Ако удря и посяга, винаги реагирайте и слагайте граници на това, казвайки: "Моля те да не ме удряш. Разбирам, че си ми ядосан, нали така? Искаш да ми кажеш, че се ядосваш, задето прибрах топката сега, така ли е? Когато си ядосан, виждам, че ти искаш да ме удариш. Но ние не удряме другите хора, защото това причинява болка. Може би искаш да ми причиниш болка? Това ми е много неприятно и те моля да не го правиш.Имаш ли нужда от нещо, с което мога да ти помогна?".
Тук е важно да разберем - ок е децата да изпитват гняв, не е ок да го изразяват по начин, който наранява. Това е посланието и към тях. Бих препоръчала да не му държите ръцете - това пак е равно на насилие (а Вие се опитвате да го научите да не проявява насилие.) Отдръпнете се, за да не Ви удря, не го удряйте, не му дръжте ръцете, това ще го накара да е още по-ядосан. Кажете му, че разбирате тъгата и гнева му, гушнете го, когато позволява. Опитайте се след тази ситуация да смените фокуса му на внимание с нещо приятно.

Децата ни разбират, те усещат нещата, които се опитваме да им кажем, когато е по подходящ начин. Това е уважителното родителство, на което обучавам родители. Те ще ни уважават, когато ние  проявяваме уважение към нуждите и емоциите им. Има много техники, които могат да се прилагат в такива ситуации. Ако желаете, можем да коментираме лично. Да си родител е нещо, на което всички ние се учим в движение. Чудесно е, че търсите подкрепа.

Поздрави,
Надя

Здравейте, не знам до колко е за тук този въпрос, но  все пак ще попитам. Имам малко момиченце на 2г. и 9 месеца, което от няколко нощи (не всяка) на сън пищи, че се е напишкало. Детето все още е с памперс за нощният си сън. Дали това е някакъв знак от нея, че сега е момента да се махне?
С по-голямата ми дъщеря го махнах от раз когато стана на 3г.