Работата - само място за доходи или място на което да ходиш с желание

Откакто работя не съм спирала вече 10 г. Като напускам си взимам остатъка от отпуската по време на предизвестието и директно после почвам на новото място. Нямам дупки в стажа. Само веднъж имах 1 седмица между старото и новото място и направо не можех да повярвам колко време е това. Хубаво, че моя приятелка си дойде от чужбина за 2-3 месеца и тя като никога. Съответно се виждах с нея понеже си бяхме свободни електрони. Свърших неща, които отлагах във времето заради липса на свободни дни извън уикендите.

Представям си да работя още много за напред, да съм жива и здрава, да изкарвам пари и да ми върви. Не обичам хора, които лентяйстват или само се оплакват. Моля да не се припознавате, не е насочено това към вас. Просто има хора, на които генерално не им се работи и всяка работа е ужас. Искам да стартирам нещо свое и явно известно време ще съм на две работи. Това много ме вълнува, надявам се на 60+ да не работя много, но и да не съм се отказала тотално.

Имам колежка, която се пенсионира преди два месеца. Сега се връща да работи почасово защото ежедневието вкъщи я побърква. Евала, за което НО (едно голямо "но") трябва да си физически здрав, за подобно нещо.
На предишната ми месторабота шефа ми излезе принудително в пенсия на 40 и няколко години защото си беше разбил тялото от работа. Аз вървя по неговият път - определено на 63 няма да подскачам да се връщам обратно на работа

Аз винаги съм била на мнение, че където и да съм, каквото и да правя - трябва да се чувствам добре.
Била съм на монотонна работа с чуден колектив и работно време, но на ниска заплата.
Била съм в международна фирма, за повече пари, но средата бе място на змии.
Ами опитах и търпях, именно защото “навсякъде е така.” Само, че аз си имам свое разбиране за нещата и винаги си го преследвам.
Смятам себе си за сговорчив и отстъпчив човек, но каквито и пари да ми дават, каквито и придобивки да имам, колкото и да ми харесва работата - не мога да вирея в токсична среда. Сред хора, занимаващи се с клюки, интриги, нагаждачество и грубо навлизане в личното пространство и живот. На такива хора обикновено нищо не им се казва, защото “те са там преди теб”.
Смятам, че човек трябва да се стреми към баланс- ясно е, че всеки в дадена посока прави компромис.
 Веднъж усетя ли, че отивам с нежелание /ама не от онова, както когато си дни преди отпуска/ - това обикновено значи, че е края за мен там.
Важно ми е отношението на ръководството, работата, заплатата, колегите. Всичко.
В крайна сметка контактът с хората, е неизбежен. Трябва да се разбираме и уважаваме. Там сме всеки ден по цял ден. За мен важи приказката “с отношение ме печелиш, с отношение ме губиш.”
Не е нормално да лягам със сълзи и да ставам с подути очи и топка в корема. От отвратителност.
Нека всеки търси своята златна среда, има я. Човек също се променя и т.нар компромиси, в един момент спират да бъдат такива. Те са просто част от без друго сложното ежедневие и живот, който всички гоним.

Така е, Ариел, зависи и от работата. Моят баща имаше бизнес, но свързан с много физически труд. И накрая се поболя и години наред беше с телк, след като затвори бизнеса. То и това не е живот, да ти изпие силите и здравето… някъде трябва човек да намира баланса.

Ами.....да, ходя с нежелание, а топката в стомаха е постоянна.
За мен работа е важна част от живота ни, и в нея трябва да срещаме мотив да я вършим, който да не е само и единствено финансов.
Може да не съм права....така го усещам!

Абсолютно! Това казвам и аз.
Въпреки, че преди да напусна предната си работа, всичките ми близки ме заклеймиха като капризна и неориентирана. Какво съм очаквала, като навсякъде щяло да бъде едно и също, че това е място за пари, а не за семейна обстановка и че на никой не му дреме за другия.
Факт. И на мен не ми дреме, и аз работя за пари, но съм винаги човек с останалите. Щом мога аз, могат и другите.
Познаваш ли себе си и възможностите си, познаваш ли си принципите и ако си готов да ги следваш - до последно имаш моралното право да търсиш най-доброто за себе си. Просто то е субективно понятие.

Така пък най-обичам. Хора, които не знаят колко страдам и как се чувствам, да ме затрупват с критики и кусури.

На мен хората, които лентяйстват и се оплакват не ми пречат, това си е техен избор, стига да не ми дават непоискани съвети. Колко било хубаво да си изкарам зимата в къщи, как съм щяла да си ходя на екскурзии с дъщеря ми, ако стоя на борсата, колко съм била глупава, че не искам да изкарам поне една борса и да вземам пари без да работя. Вместо като споделя, че бих искала да нямам голяма дупка между старата и новата работа да ме окуражат, че ще стане, че мога, те ми дават непоискани акъли. Имам близки, които си стояха в работоспособна възраст дълго вкъщи и им се отрази зле и в здравословно отношение, разбиха си психиката и затова имам някакъв страх да не се случи същото и с мен.

 Никога не проектирай собствените си виждания за живот върху другите. От много години работя в Германия. Всеки отива на работа и после се прибира. Никой не "гради контакти" на работа. Единствено шефовете ми са се интересували от мен като човек и личност (и то от страх да не напусна).

Toxic.f,
Стана ми любопитно, колко време и рАботи след токсичната успя да намериш по-приятно място, където се чувстваш по-добре?

Аз за себе си мога да кажа, че средата ми е много важна. Работих години с хора, които бяха расисти и интриганти. Поради различни причини не можех да напусна. Накрая получих Бърн аут, по едно време на мен и на няколко колежки ни беше хрумнало дори да си счупим някой пръст, за да стоим поне 2 месеца в болнични.
Сега видях същите симптоми при ММ. Той се разбираше с колегите, но пък шефът му ги тормозеше. Едно постоянно начукване на канчето, стресиране да работиш по-бързо, пък това не се прави така, пък онова той го може по-добре. ММ издържа много дълго, а аз виждах как не може да спи, става раздразнителен и депресивен. Все му казвах да търси друга работа. Накрая се осмели и си намери за 2 дена. Връчи му на този предизвестието, а той каза, че не разбира защо. Предложи му повече пари, за да го задържи, но парите не са всичко. От 1 седмица е на новото място и засега никой не му се е бъркал как работи, нито е правил забележки. Стискам му палци този път да си е намерил мястото, защото аз най-добре знам как отровната среда може да те съсипе.

А какво е било естеството на работа, довело до бърн аут? Стана ми интересно просто.

Тогава бях фризьорка (после учих друго). Нямахме право да седнем, трябваше във всяка свободна минута да чистим. Една дългогодишна казарма.

Ясно... аз с тази забрана да се седне в магазин за дрехи в мола, си докарах зверски проблеми с гърба и кръста на 23 години. И цял живот ще се мъча с това... дори в склада нямаше масичка със стол, сакън да не влезеш и да седнеш за 2 минути. Седяхме по земята като някакви животни. Ако можех да върна времето, не бих седяла и ден. Щях да ям само хляб пред това сега всеки ден да не  мога да дишам от болка в гърба.