Нито болниците са равномерно разпределени, нито персонала.
В няколко големи градове са концентрирани болници, много лечебни заведения, които поемат пациентите от половин България.
И това като онова - като не ви харесва да се лекувате у нас, ходете в чужбина.
Но колко хора могат да си го позволят? От село Долно Нанагорнище да пътуват до София, Пловдив, Варна, Бургас, Плевен? Не само финансово, но и физически?
За СП да не говорим, за мен от там трябва да се започне, именно от СП, и не само филиалите, а и от София - двумилионен град с 10-12 екипа на дежурство е безумие, дори повече от безумие.
Това е от ФВ, много се публикува тези дни, но тази “изповед“ си заслужава да се прочете.
В няколко големи градове са концентрирани болници, много лечебни заведения, които поемат пациентите от половин България.
И това като онова - като не ви харесва да се лекувате у нас, ходете в чужбина.
Но колко хора могат да си го позволят? От село Долно Нанагорнище да пътуват до София, Пловдив, Варна, Бургас, Плевен? Не само финансово, но и физически?
За СП да не говорим, за мен от там трябва да се започне, именно от СП, и не само филиалите, а и от София - двумилионен град с 10-12 екипа на дежурство е безумие, дори повече от безумие.
Това е от ФВ, много се публикува тези дни, но тази “изповед“ си заслужава да се прочете.
Скрит текст:
Съжалявам, мислих премислях, но не издържах и имам какво да кажа.
г-н Йорданов,
Когато Вие сте правили шоу, ние бяхме на дежурство. Аз съм един от онези „специализанти“, за които се изказахте с такава лесна и цинична лекота. Завърших медицина не защото някой ми е платил пътя, а защото съм работил всеки възможен час между лекциите си.
Работих в спешна помощ.
Работих в медицински център.
Работих и в спорта и по домовете на хората за които и до днес няма домашна грижа.
Работих и тогава когато никой не мислеше за тях като за хора, а ги смятаха като черни чували за трупове в национален ефир…
Три работни места – за да си платя наема, учебниците, таксите, храната за да не падна физически по време на държавните изпити, които за ваша информация са 5 на брой.
И не съм изключение.
Повечето мои колеги изживяха същото – с нощни смени и изпити по дисциплини с учебници по над 1000 страници. И половината от нас – въпреки всичко – останахме тук. Да лекуваме. Да се борим. Да поемаме отговорност, която надхвърля годините ни с години.
Специализантите в България не живеят – те оцеляват. За 2000 лв. заплата, от които 1000 отиват за наем. Останалото – за транспорт, храна, едно евтино кафе от автомата и надежда, за по-добри години.
Работим извънредно. Втори договор. Трети договор. Нощни смени. 24-часови дежурства, в които решаваме съдбите на нашите баби и дядовци, майки и бащи. Вземаме решения които пряко касаят животите им, а ако сгрешим следва смърт.
За да ви обрисувам картинката ще ви разкажа за Центъра по спешна помощ в София, за когото мога с дни да Ви разказвам. В него излизат на дежурство 10 екипа за 2 милиона души, а трябва да са поне 65 екипа.
И в тези екипи има специализанти, лекари които работят без почивка и без сигурност. С кръв по ръцете и в очите не от злоба, а от умора. Те работят в същия град, където ватманът получава с 50% по-висока заплата от тях, които реанимират възрастни и деца и не могат да си позволят да отидат на курс и осъвременят реанимацията си защото курсът е 600€, представяте ли си? Може би един ваш обяд струва тяхното обучение…
Говоря за този град в който сирената на линейката е не символ на надежда, а е ехото на пренебрежението на не една две институции.
Едва ли можете да ме разберете.
Не сте държал човек за ръка, докато умира.
Не сте чул писъка на майка, нямате и представа как мъже ридаят като малки деца. Не знаете кръвта как мирише, как остава в носа за часове, как се перат дрехи по които има примес на кръв и мозък след 36 часа без сън.
Затова, когато пак решите да говорите за „специализанти“, по-добре ме потърсете, елате с мен за едно дежурство в линейка или в болница. Ще е без сценарий или както може би сте свикнал “на живо”. На място без осветление. Само Вие, болен човек и времето, което ни стига – или не.
Тогава ще разберете.
Че 500 долара не купуват съвест.
Че лекарят не се измерва в пари, а в смелост.
И че в тази страна все още има такива, които се борят и с болести с пренебрежението на такива като Вас.
Подпис, един обикновен лекар.
г-н Йорданов,
Когато Вие сте правили шоу, ние бяхме на дежурство. Аз съм един от онези „специализанти“, за които се изказахте с такава лесна и цинична лекота. Завърших медицина не защото някой ми е платил пътя, а защото съм работил всеки възможен час между лекциите си.
Работих в спешна помощ.
Работих в медицински център.
Работих и в спорта и по домовете на хората за които и до днес няма домашна грижа.
Работих и тогава когато никой не мислеше за тях като за хора, а ги смятаха като черни чували за трупове в национален ефир…
Три работни места – за да си платя наема, учебниците, таксите, храната за да не падна физически по време на държавните изпити, които за ваша информация са 5 на брой.
И не съм изключение.
Повечето мои колеги изживяха същото – с нощни смени и изпити по дисциплини с учебници по над 1000 страници. И половината от нас – въпреки всичко – останахме тук. Да лекуваме. Да се борим. Да поемаме отговорност, която надхвърля годините ни с години.
Специализантите в България не живеят – те оцеляват. За 2000 лв. заплата, от които 1000 отиват за наем. Останалото – за транспорт, храна, едно евтино кафе от автомата и надежда, за по-добри години.
Работим извънредно. Втори договор. Трети договор. Нощни смени. 24-часови дежурства, в които решаваме съдбите на нашите баби и дядовци, майки и бащи. Вземаме решения които пряко касаят животите им, а ако сгрешим следва смърт.
За да ви обрисувам картинката ще ви разкажа за Центъра по спешна помощ в София, за когото мога с дни да Ви разказвам. В него излизат на дежурство 10 екипа за 2 милиона души, а трябва да са поне 65 екипа.
И в тези екипи има специализанти, лекари които работят без почивка и без сигурност. С кръв по ръцете и в очите не от злоба, а от умора. Те работят в същия град, където ватманът получава с 50% по-висока заплата от тях, които реанимират възрастни и деца и не могат да си позволят да отидат на курс и осъвременят реанимацията си защото курсът е 600€, представяте ли си? Може би един ваш обяд струва тяхното обучение…
Говоря за този град в който сирената на линейката е не символ на надежда, а е ехото на пренебрежението на не една две институции.
Едва ли можете да ме разберете.
Не сте държал човек за ръка, докато умира.
Не сте чул писъка на майка, нямате и представа как мъже ридаят като малки деца. Не знаете кръвта как мирише, как остава в носа за часове, как се перат дрехи по които има примес на кръв и мозък след 36 часа без сън.
Затова, когато пак решите да говорите за „специализанти“, по-добре ме потърсете, елате с мен за едно дежурство в линейка или в болница. Ще е без сценарий или както може би сте свикнал “на живо”. На място без осветление. Само Вие, болен човек и времето, което ни стига – или не.
Тогава ще разберете.
Че 500 долара не купуват съвест.
Че лекарят не се измерва в пари, а в смелост.
И че в тази страна все още има такива, които се борят и с болести с пренебрежението на такива като Вас.
Подпис, един обикновен лекар.
