В момента чета ... 92

Тази книга е книга изповед, за това, какво е да загубиш близък човек. Болката, скръбта, която никога не минава, която дори след години в някоя случка или спомен се промъква и ти ти причинява отново болка, заради липсата. Никога не ни се иска да пуснем хората, които обичаме. А що се отнася до родителите, нещо което аз знам за съжаление от първо лице, то точно както коментира автора сякаш губим опора и криле. Те знаят и най-доброто и най-лошото за нас. И да ги видиш как се смаляват от болест, как са безпомощни и засрамени от своята немощ също ранява. Но както те са били силни за нас, когато сме имали нужда така и ние трябва да се съберем и да бъдем силни за тях, да държим ръцете им, да им говорим, дори безсмислици. Сълзите пред тях нищо не помагат, защото им причиняват допълнителна болка. Знам какво е и да влизаш , за да видиш дали дишат още, да спиш на пресекулки, отчаяната нужда и безпомощност когато не можеш да направиш нищо, за да помогнеш, да облекчиш болката, сблъсъка с липсата на елементарна човечност и емпатия у докторите и институциите. Не знам дали се предпазват така или наистина е липса на елементарно поне възпитание, но е още по-болезнено такъв сблъсък.
Знаех какво ще бъде като прочетох тази книга. Но не съжалявам. Плаках много, но и се усмихвах много. И то точно заради това, с което авторът беше избрал да се измъкне на болката, а по-точно хубавите спомени. Споделените с нас читателите случки с баща му, показват точно обичта му, доверието, топлината съществуваща между тях. И точно така съм постъпвала и постъпвам и аз. Някой беше казал: "По-добре е да си обичал и загубил, отколкото никога да не си обичал" .
И това е абсолютната истина за мен. Спомените за това, че си бил обичан безкрайно те топлят и ти дават сила да продължиш напред.
Моите родители са ми дали обич. Аз давам това на света. И дори и шамарите от живота, макар да са ме направили по-предпазлива малко, все пак не са ме отказали от това да давам добро и обич. И няма да се спра и винаги ще съм благодарна за това, че съм ги имала, за обичта, подкрепата, уроците и топлината.
Тази книга е точно с такова послание за мен.  И се радвам, че я прочетох. Обичта, добротата не са даденост, не се знае колко врем ще ги имаме в живота си хората, които ни ги даряват и трябва винаги да ги ценим!

Толкова хубава и трогателна книга! Да, тя е любовна история и да има и моменти на клишета, но и е някак компенсираща с останалата част на фабулата. Точно така трябва да се пишат такива книги!  Първо ми хареса мястото на действие и как го описва авторката. Толкова образно беше. Все едно се разхождаш из Саваната в Африка. Животни. Място, което е едновременно безкрайно красиво и жестоко. Различни хора и обичаи.  Отделно главните герои се борят със своите демони заради загубата на близък човек от трагичен атентат. Понякога, а всъщност много честа, както ни показва авторката в тази книга всичко в живота е свързано и срещаш хора, които трябва да срещнеш и научаваш уроци, които ти помагат и те изграждат като човекът, който е писано да станеш, само да имаш сила да поемеш нататък.  Главните герои излизат извън зоната си на комфорт, заради спасяването на деца албиноси, това а и загубата на близък човек ги обединява. Научих толкова много неща за хората албиноси.  За преследването им, защото се вярва, че са магически и да пишеш кръвта им или да имаш някаква част от тялото им дава сила, успех и богатство.
Пътуването на героите ги изправя пред различни изпитания, както душевни, така и физически, а също така ги завежда на невероятни места.
Чрез книгата се срещнах с Масаите, за които съм чела и преди, но за които и  научих още някои нови неща.
И всички изпитания , които преживяха завършиха по толкова трогателен начин. Прекрасна книга!