За прословутите граници в отношенията ни с хората

За незачитане на границите ни сме си виновни ние. Хората са всякакви- от такива, без възпитание до супер арогантни и самонадеяни. Аз съм имала много размити граници в годините, но с натрупването на опит, разбрах, че пристъпването на моите граници ме натоварва излишно. В професионалната ми сфера отдавна всичко е под контрол. Последно имаше опит за една изцепка на изключително невъзпитана селянка, която бързо я сложих на място. Правя го грубо и безкомпромисно, с една дума й взех страха. Но, положението ми го позволява.
Не така седят нещата в роднински ми отношения. Там, все още не съм успяла, дразня се, мисля ги, анализирам ги.
Но, това, което работи при мен- търпя прекрачване на границите до 3 пъти, после избухвам, обяснявам директно какво поведение не приемам и налагам пълен игнор. Оказва се, че завистта е водещото при повечето. Отвратително, но факт. Аз съм оперирана от това долно чувство, но страничен приятел ми го обясни като причина за действията им и ми просветна.
Та в годините, натрупвайки опит, оставаш с малък, много тесен кръг приятели/роднини, с които доказано се чувстваш комфортно и с удоволствие разширяваш границите си, само за тях.

С хигиена на контактите, когато е възможно. Нахалните хора не разбират от дума, проверено многократно. В годините е имало много какво да искат от мен и съм се учудвала до каква степен хората са невъобразимо, потресаващо нахални до наглост. Отдавна съм приела, че ще съм с имидж на човек с лош характер, егоист и скандалджия, и режа през кръста, директно. "Ама може ли..., удобно ли е", не не може и не е удобно. Не знам, заета съм, не ми се слуша, не е твоя работа и прочее, до грубост понякога. То не се издържа иначе.

Моите граници са размити; смятам това най-вече за недостатък на родителското възпитание. Особено баща ми постоянно казвал „ти си момиче, не можеш така с хората“, „няма страшно, трябва да се помага на хората“ и т.н. Разбирам, че той е отгледан по такъв начин, че да е по-лесно за възрастните да го управляват в голямо семейство. Но сега трябва да се превъзпитам, за да не пламна с пасивна агресия към другите. За щастие съпругът ми знае как да затвори устата на хората за две секунди и има от кого да се уча

При мен се получи някъде около и след 20-тата годишнина, когато отидох да живея за по-дълъг период от време в Германия. Тук се научих да казвам нещата директно. Много често оставям и хората да поставят границите в отношенията ни. Какво имам предвид? - понасям шеги, обиди, всякакви действия без проблем. Но когато някой прави нещо, той слага граници в отношенията ни. Т.е. ако ми каже, че съм грозен, значи е нормално да си казваме, че сме грозни и в някакъв момент в бъдеще може и аз да му кажа, че е грозен. И предупреждавам хората на момента, в който ми кажат, че съм грозен (използвам го само за пример), че те поставят границата или стандарта в отношенията ни в момента. Обикновено това действа като доста добре възпираща мярка. Близка роднина (от нежния пол) на съпругата ми и каза по време на бременността, че лицето и е подпухнало и е се е отпуснала. И като цяло редовно говори такива неща на други хора. Самата роднина обаче е със същите качества, без да е бременна. И и отговорих, че същото важи и за нея, но без да е бременна. От тогава, вече близо 4 години, поне в мое присъствие всяка дума по отношение на други хора е много премерена.
И също, както и по-горе писаха - хигиена на контактите. Когато някой не иска да спазви границите в отношенията ни, просто прекратяваме отношенията. Естествено с родители, тъща, тъст и т.н. е по-сложно, но пък те с времето са научили, че границите ми не трябва да се преминават.
Много е важно същото да важи и за обратната посока. Аз, естествено, няма как да знам къде са на другия човек границите. Затова съм приел тактиката да не преминавам граници, които не искам да бъдат преминати при мен.
А защо имах проблеми преди 20-тата си годишнина? = Защото от най-рано възраст във възпитанието (най-вече от разни баби и т.н.) ми се обясняваше: "Това е майка ти, не можеш да и отговаряш така", "На баба така не се говори, ще се обиди". И то тези неща съм ги чувал за ситуации, когато кажа, че примерно не ми харесва манждата на баба или не искам да облека определен пуловер (който тя е купила).
Тъщата се опитваше в началото да ми говори на мен така: "Аз съм по-голяма от теб, не може да ми отговаряш", "Аз съм отгледала две деца, ще слушате как да си гледате детето" - там ми беше много важно бързо и ясно да сложа граници, за да не ескалират с времето нещата.
И майка ми и тъщата се пробват така да говорят (очевидно модел на поведение просто) на 2,5 годишния ми син. Когато са прави (от моята субективна гледна точка), му обяснявам защо не се прави така. Но когато, като в горния случай, не иска да облече подаръка от баба или пък каже, че не му се яде повече и те почнат с "Аз съм ти баба, трябва да слушаш какво ти казвам", тогава гледам да го подкрепя, без да нарушавам авторитета на бабата, все пак. Но има ситуации, в които детето е право, а бабите от бабешки инат искат да стане на тяхното, тогава задължително го подкрепям, за да не е след време и той да не може да слага граници.

Колкото и да звучи примитивно, за себе си съм установила, че без значение кой колко е интелигентен или не, за поставяне на граници работи само "озъбване". Особено в професионална среда.
Иначе, всеки, без значение кой и какво е, в един момент ти се качва на главата.
Къде с досаждане, къде с използване, къде с неглижиране, къде с незачитане на лично пространство или нездраво любопитство.
Ставам избухлива, рязка, казвам директно. Лично за мен това е отличен начин за защита и поставяне на бариера. Грам не ме вълнува кой какво си мислел за мен или щял да си помисли. Важно ми е аз да си съхраня душевния покой и дзен.

Според мен поставянето на граници идва с опита и годините.
При мен трудностите са били от неумението да казвам "не". През годините съм се поставяла сама в ситуации, в които някой ми иска услуга - на мен ми е неудобно да откажа и след това се ядосвам 5 дена и се дразня, че човекът е имал дързостта да ме помоли нещо. В един момент осъзнах, че проблемът е 100% в мен.

Поставяйки граници всъщност подобряваме отношенията си с хората в дългосрочен план. Може да ни е неудобно на момента, но казвайки на майка си, например "хей, не ми се обаждай всеки ден без предупреждение" дългосрочно водим по-приятни разговори, вместо да си мълчим и вътрешно да се ядосваме.

Според мен лично "избухване" не помага, защото не изглеждаме сериозно, изпускайки си нервите, и отсрещната страна си казва "а, тази е нестабилна"...спокойно, сериозно и директно работи много по-добре за мен. А ако отстрещната страна го прави нарочно им доставяме удоволствието да видят, че са ни жегнали.

Когато имаш уверено и стабилно поведение перманентно, реакция такава не променя впечатлението за теб, а показва, че не трябва да се минават границите ти.
Всеки е свободен да мисли каквото реши, според капацитета си.

И аз съм с правилото за трите пъти - един път - може да съм се объркала, нещо да сме се разминали в комуникацията.
Втори път - започва да ми се изяснява картинката.
Трети път - показвам зъби. Не викам, не избухвам, просто казвам кое е ок и кое не е ок за мен.

С годините започнах да не обръщам внимание на нищо. Казвам само ами нищо, махам с ръка и все тая. Преди се нервирах а сега въобще не ми пука. Който както иска да се държи, той си носи кръста и съвестта си. Да ви кажа олекна ми, преди все се нервирах и така аз се тровех заради чужди хора и невъспитани идиоти.
Сега просто махам с ръка и е така все едно нищо не е станало. Видях, че никой не мога да превъзпитам, всички си имат техните чепки за изглаждане и така. Но в никакъв случай не търпя клюкари, засловения, несправедливост и грубост. Ако някой е толкова чак смел срещу мен, бързо го скастрям.

И аз не обръщам внимание на много неща, от които се нервирах като млада. Обаче като някой ми бръкне в графика и парите, подскачам яко.

Животът учи.

Не съм имала особен проблем с приятели, познати и колеги. Даже с тях доста лесно успявам да поставя границите. Като цяло и не съм обидчив човек, но хоро на главата не давам да ми играят.

Но с роднините имах проблем. Понеже ако са ти колеги, познати, лесно можеш да ги резнеш, ако средата е токсична и работа се сменя. Обаче семейството не е точно така.

И не говоря за трета братовчедка и на леля ми зълвин син. Положението с майка ми и брат ми стана критично и в един момент други близки също почнаха да взимат инициатива да се помиряваме. Първо поставих граница като казах, че не знаят през какво минавам и че не искам да имат такива опити. И най-големият проблем - този с майка ми.

Там сама не успях дълго време да поставя граница в отношенията ни. Дори преди да се изпокарам с брат си, тя очакваше неща от мен - да я обгрижвам, да й обръщам прекомерно внимание, да я изслушвам по три часа дневно, да се грижа за нейното щастие, такива неща. И като искаше нещо всеки път реагирах като се чувствах длъжна да й го осигуря (не тълкувайте като материални неща).

Ии след работа с психолог успявам. Не бих казала, че съм успяла напълно да оправя отношенията ни, но граница има.

Мисля, че е важно да осъзнаваме нашите желания и пориви, не да се водим от чуждите, било то да става дума за човек като майка.

Не бива да приоритизираме грешно. Ако близък човек се обади в спешна нужда тогава е редно да реагираме.
Ако е за неспешно - припомняме си, че границите не се прескачат за щяло и нещяло.

Също така “ама аз съм ти майка/брат/баща/сестра” не е оправдание някой да ни играе хоро на главата и да търпим. Ако искаш са си ми близък, взаимно ще се уважаваме. Ако не, можеш спокойно да продължиш живота си и без да комуникираш с мен. Оправданието “аз съм ти майка” не е довод да ти търпя простотиите.

Тези неща са важни да си ги напомняме в ситуации, в които трябва да реагираме.

И друго важно - реагирайте на ситуации, не на хора. Като някой обиди, засегне или каже нещо, реагирайте на момента. Не го оставяйте за после да ви човърка, защото се трупа неприязън. Една ситуация е добре да се изясни на момента.


Това, че някой е роднина, не е довод да ви тъпче, изисква и изцежда.

Граници се отстояват, поставянето им няма значение ако не можеш да ги защитиш. Вече дали с думи, намеци или псувни зависи от отсрещната страна

Общо взето мога да обобщя под спазването и отстояването на граници - това да поставям на първо място обещанията пред себе си, просто да са като закон, който трябва да спазвам. Примерно съм си обещала да не търпя да ме обиждат, омаловажават, да се възползват от мен и т.н. В зависимост дали ми е важен или близък  човека прекрачил границите ми - или му обяснявам/показвам категорично какво няма да допусна, или просто го игнорирам и спирам комуникацията с него, без излишни обяснения.