Случвало ли ви се е да надраснете средата си?

Мисля, че авторката се е сблъскала с малко проблеми и вече хората около нея й се виждат същите, а тя е променена, защото й се е наложило да порасне.

Наред с психическите проблеми, не ми се струва съвсем нормално човек да се вземе за чаак толкова голямата работа, та да спре да контактува с хората, с които е израсъл. Да не бъркаме грандоманията с истинското порастване и израстване.

Аз не контактувам с част от приятелките ми от едно време, но не е защото аз или някоя от тях са се взели за голямата работа. Пътищата ни се разделиха, темите се смениха и по съвсем естествен път постепенно прекъснахме контактите. Не таим лоши чувства, не се имаме за повече една от друга.

Това са естествени неща, рядко си с някой до живот приятел и в това няма нищо лошо или ненормално. Пътищата, интересите, местоположението се променя, влизат нови хора в живота ни и не е въпроса да се скараш с някого, естествено отдръпване и запазване на хубавите спомени.

Не знам. Аз много пъти съм се замисляла, че много близки приятели няма какво да ги раздели, въпреки, че постоянно го виждам при моите родители например. И когато бях по-малка все я питах майка ми, чудех се как така с години си близък с някой, а изведнъж се разделяте и вече не общувате.
И то без да сте се карали, или нещо такова.
Тя все ми казваше, всеки си хваща пътя, всеки си има негов живот.
Аз малко наивно може би подхождам, ама не я разбирам тая приказка "пътищата ни се разделиха".
Поначало винаги съм смятала, че ако един човек ти е приятел, ако искаш и имаш желание ще го търсиш, ще се виждате, ако ти е важен ще намериш начин да се виждате.
После, в годините взеха да изпадат един по един, много близки приятелки. С никоя не съм се карала. Така и не разбрах защо се отдалечихме. Понякога ми е много мъчно.
Търсила съм ги, пишем си понякога, но не се виждаме. Аз приемам нещата така вече -който има желание ще намери начин.
И повече не се насилвам да търся никого и усиля не полагам.
Останаха ми няколко приятели от ученическите години и детството и това са.
Като гледам какво става, то и кумове и кумци се изпокарват, братя и сестри, хората така се озлобиха, че хич вече на нищо не се учудвам.
Много време с допитвах да си обясня причините затова, но изглежда просто такъв е животът.
Наддаването е друго обаче. Ако не се чувстваш ок с тези хора, ако те не харесват в какво си се превърнала за какво ще стоиш с тях? Тя авторката не даде и много подробности, с какво толкова е променена.
Тези неща наистина са нормални, но са болезнени. Поне за мен бяха. Понякога още се сещам за някои мигове, за годините, които сме преживели с тези момичета и ми става мъчно и носталгично.
Ама това е, живот. Промяната е най-сигурното нещо.

Аз пък съм си запазила приятелствата просто се виждаме веднъж на 100 години защото натурално всеки си живее неговия живот. Не вих казала че съм над раснала тези хора просто съм станала възрастен самостоятелен човек.
Може да надраснеш връзка - започваш с даден мъж той обаче в даден момент ти омалява или ти му омаляваш и така вече имаш нужда от друг човек. Звучи гадно но го има това. Примерно той е автомонтьор а ти си завършила висше докато сте били женени, и съответно твоята среда се изменя и той не може да се впише в средата ти вече.