Искам да попитам някой дали се е сблъсквал с подобно чувство на моето и как се справихте?
Родих бебето си преди 5 месеца, нормално раждане, но малко по-рано от термина- в 36 г.с.
Първия ден не ми го дадоха, за да е на затопляне и кислород в палатка. На следващия ден, когато го донесоха се опитвах да го сложа на гърда, отказваше, пробвах с протектори, цедях се, но не се получаваше.Междувременно си ядеше АМ в болницата…
След изписването трудностите се задълбочиха, така и не успях да я свикна на гърда, с протектори сучеше, но и АМ давах, не мога да кажа, че имах много кърма, цедях около 100мл за целия ден и то само от едната гърда, другата на помпа изобщо не пускаше.. Посети ме консултант по кърмене вкъщи и с нея за момента успях да сложа бебето на гърда, но след това пак си пищеше и отказваше… Броени пъти съм успявала да я кърмя от гърда, или с протектори.
И така до 4-ти месец, когато кърмата ми значително намаля и цедях нищожно малко за целия ден. Не исках да спирам и да се отказвам, бях се вглъбила в мисълта да дам най-доброто на детето си. Аз самата съм кърмено дете над една година, моя близка приятелка кърми успешно и двете си деца и това ме подтисна доста…
И досега искам да й давам кърма, но виждам, че няма как. Изпитвам вина и голямо чувство за неуспех и провал…