Шофьорски и пешеходни истории

Есен, слънцето вече към седем е ниско. Прибирам се от не помня откъде и леко свален гард къде от умора, къде от мързел. Първа кола на ляв завой на светофар. Пътят минава покрай парк, след завоя пак продължава покрай парка, почти веднага след завоя има автобусна спирка, пред спирката има спряла полицейска кола, след спирката пресечка в дясно и веднага след пресечката има пешеходна пътека. Тръгвам аз като опитно рацерче, но веднага след завоя слънцето ми блесва в очите и хвърля сянка доста така, че неприятно покрива пътеката и на практика все едно е пуснато перде пред нея. Отнел съм газта и приближавам като дебна момента в който сянката падне и върху мен за да видя ясно какво става на пешеходната. Виждам двама възрастни пешеходци които бавно пресичат и съответно натискам спирачката рязко, защото още нямам ориентация за разстоянието. Съответно гумите изсвирват, колата застива на метър и половина от пътеката и поне два метра от пешеходците.
В този момент дядото, хваща бастуна като тояга и тръгва към мен като ядосано жестикулира и размахва бастуна. Намалявам радиото и чувам "ще ни убиеш бе идиот". Спокойно си подавам главата и му казвам, "нали спрях, гледай колко разстояние има", но онзи вече близо продължава, "идиот с идиот, жена ми така се уплаши, как може да караш така". Аз по принцип съм от много спокоен шофьор, но нещо реших да си позагладя мозъка и "учтиво" да му обясня, че в сянката няма как да го видя по-рано. Ахаааа да отворя врата и виждам как полицейската кола бавно ме отминава в дясно, полицаят ухилен ми прави с ръка жест "Крооотко, кротко! Снижи". Спря пред пътеката и каза нещо на дядото, който веднага размисли, върна се при жена си и продължиха да вървят.