Подтикната от една друга тема, в която се говори за завистта на другите към нас, което е опияняващо, признавам, пускам тази огледална- целяща да си зададем неудобните въпроси.
Смятам, че завистта е част човешката природа и нищо човешко не ми/ни е чуждо. И ако не системно, то на много се е случвало да завидят за нещо. Ако и вие смятате така, ще се радвам да обсъдим и да се получи интересна дискусия.
Давам няколко аспекта, за които аз лично се сетих, докато четях споделянията и докато разсъждавах по темата, но тя не е рамкирана и всеки може да сподели какво мисли. Единствената ми молба е хората, които винаги на 100% са добри, честни и не завиждат, да не я оливат с хули и съдене.
Храни ли дефицити завистта или е нужда и копнеж в дадена ситуация, непреработени съзидателно?
Проектира ли се завистта- т.е. хората, които смятат, че най- много им завиждат, всъщност завиждат?
Толкова мръсна дума ли е, че се отрича с много повече хъс от алчността, похотта и останалите смъртни грехове, или просто удря повече по егото?
Тук намесвам малко и Данте, при когото завистта от лошо чувство, че другите имат, се предефинира като „радост, че някой нещо няма или е загубил“.
За да не съм голословна и да дам смелост/тласък – случвало ми се е да се радвам, че някой е загубил нещо (не някого), когато съм сметнала, че е проявявал самонадеяност. Ще допълвам при други хрумвания.
Завиждали ли сте на някого някога и отразява ли предметът на завист вашите ценности или просто така?
Смятам, че завистта е част човешката природа и нищо човешко не ми/ни е чуждо. И ако не системно, то на много се е случвало да завидят за нещо. Ако и вие смятате така, ще се радвам да обсъдим и да се получи интересна дискусия.
Давам няколко аспекта, за които аз лично се сетих, докато четях споделянията и докато разсъждавах по темата, но тя не е рамкирана и всеки може да сподели какво мисли. Единствената ми молба е хората, които винаги на 100% са добри, честни и не завиждат, да не я оливат с хули и съдене.
Храни ли дефицити завистта или е нужда и копнеж в дадена ситуация, непреработени съзидателно?
Проектира ли се завистта- т.е. хората, които смятат, че най- много им завиждат, всъщност завиждат?
Толкова мръсна дума ли е, че се отрича с много повече хъс от алчността, похотта и останалите смъртни грехове, или просто удря повече по егото?
Тук намесвам малко и Данте, при когото завистта от лошо чувство, че другите имат, се предефинира като „радост, че някой нещо няма или е загубил“.
За да не съм голословна и да дам смелост/тласък – случвало ми се е да се радвам, че някой е загубил нещо (не някого), когато съм сметнала, че е проявявал самонадеяност. Ще допълвам при други хрумвания.
Завиждали ли сте на някого някога и отразява ли предметът на завист вашите ценности или просто така?
