Онлайн подкрепа от психолог - на вашите въпроси отговаря Яна Кирова

Здравейте! От миналата година имам проблем . Работя в много напрегната и стресова среда - училище . По време на смяна съм под постоянно напрежение . Имам две деца - на 11г и 4г ,като малкото ми момче има поведенчески проблеми т. е съм под постоянен стрес ,превключвайки от работа и вкъщи. Започнах да получавам паник атаки ,понякога мислейки ,че ще припадна на работа. Малкия ми син реве и прави истерии навън ,от стягане и неудобство понякога ,се зароди едно странно и много неприятно чувство - напрежение в слънчевия сплит,постоянна тревожност и все едно тялото ми е "на полусъединител" ,очаквайки нещо да се случи. Не приемам медикаменти,защото не искам да привиквам .Не знам ,какъв лекар да посетя .Това започва да пречи на ежедневните ми дейности ,като излизане ,работа и разговори . Изследвала съм Щ.Ж - там няма проблеми. Изключително емоционален човек съм ,но вече и хубаво и лошо, причинява тревога. Постоянно се притеснявам за неща ,които дори не са се случили. Може ли съвети как да се справя със ситуацията

Как да се науча да не завися от хорското мнение? Не мога да казвам "не".
Проблемът идва от семейството ми , винаги съм учена не какво на мен ми харесва да направя, а каквото е прието, защото хората иначе ще ни обсъждат. И до днес вървя и си мисля , че някой ме обсъжда.
И до днес когато избирам дрехи си мисля какво ще кажат близките ми за избора ми. Съжалявам за толкова неща в живота.
Навремето исках да живея в друг град, исках да уча друго, а майка ми ми начерта пътя. Сега съм нещастна но е вече късно за промяна. Когато дръзнах да се застъпя, все ме заплашваха, че ще ми спрат джобните и все спекулираха, че уж се разболяват или че нещо им има, за да ме задържат при тях. Инак ми внушаваха чувството на вина, че съм лоша дъщеря.Умирам така...помощ

Здравейте! Мъжа ми , работи от 18г във фирма , в която постоянно му казват , че ,, от него нищо не става, не се справя , няма да намери друга такава работа, къде ще намериш работа на такава заплата,,, има обиди дори , а той е на висок пост, постоянно му спират пари за глупости и неща независещи от него , просто за да намаляват заплатата му. Емоционално вече ми се струва сринат , повярвал им е ,аз отдавна казвам да си търси нова работа, да се преквалифицира и да започне друго , той ми казва ,че вече не може да учи , много забравя и вече нищо не помни, а преди учеше много лесно, сега всичко , което предложа , казва че няма да се справи, това са му набили в главата , че не може да се справи с нищо и той след 18г , започна да им вярва...аз не работя ,  имаме близнаци на 3г,имат здравословни проблеми, които не са кой знае колко сериозни , но за момента още не мога да ги пусна на ясла. И всичката финансова тежест , пада върху него , което е още по зле, отделно и за майка си се грижи, не е способна да се грижи сама за нея, а и не иска и отговорностите му стават много. Аз не харесвам  много майка му , но не го показвам , според мен има някакви нарцистични заложби тази жена, тя е на мнение , че той и е длъжен , длъжен е да прави всичко за нея , защото и е син и да откликва на всичките и желания, които понякога са супер егоистични. Тя не иска и не търси контакт с децата ни и това също му тежи, въобще не съм я виждала да им се радва, по скоро може да им се скара и то по такъв начин , че децата изпадат в истерии. Все по често виждам ,че е разстроен вечер , от събитията на работа или покрай майка му предполагам, не иска много да ми споделя, за да не ме натоварва. Кажете , как да го стимулирам, очевидно е в емоционална дупка , като му кажа , че той може да прави и работи всичко , което реши , той се разстройва дори , а попринцип не е такъв. Как да му помогна , да излезе от капана на тази фирма. Заедно сме от 18г , познаваме се до болка , минахме през много , но не съм го виждала в такива състояния. Ще съм много благодарна , ако отговорите! ❤️❤️

Здравейте и благодаря за откровено споделеното.

Описаното от Вас е мъчителна история на израстване и формиране на погрешни базови вярвания, че нямате право на собствен живот, на лично мнение и желания и в случай че са позволени, те са второстепенни. Това, както  сама разбирате, формира погрешното лично убеждение за "не съм достатъчно добра".
Искате помощ - ето с какво да започнете:
- конфронтирайте собствените си вярвания - "късно е за промяна" - според кого? А според мен? Имам ли личен опит за промяна, ако да, какъв беше резултатът? Ако нямам такъв, искам ли да опитам промяна и да формирам вярване, базирано на личен опит?
Винаги, когато се появи страхът от хорското мнение, реферирайте към себе си :
- Ами аз какво мисля за това?
- Искам ли го?
- Би ли ми харесало?
Това ще Ви помогне да формирате по-стабилна вътрешна преценка. Защо е важно ли? Хората около нас се променят, появяват се или изчезват. Единственият човек, с когото живеем от първия до последния си дъх, сме... Ние! Уважавайте тази личност, хранете я, обичайте я, следвайте я, опознайте я, доверете ѝ се!
Ако Ви е трудно и имате нужда от подкрепа - потърсете, ние психолозите сме за това. Не сте сама!

Здравейте,
Описаната от Вас ситуация никак не е лека. Вие двамата сте затворени в един дългогодишен цикъл на психологическо изтощение, манипулация и самопожертване, от който трудно се излиза. Винаги има начин. Възможна е промяна, но изисква стратегия, търпение и съюз между вас двамата. От думите Ви разбирам, че мъжът Ви се намира в състояние, близко до емоционално прегаряне (бърнаут) и придобита безпомощност. След години на систематично подкопаване на самочувствието му – от страна на работодатели, от майка му, а вероятно и от вътрешното му чувство за дълг. Някъде между всичко това той се е изгубил. Какво реално ще помогне:
Предложете му реална помощ за излизане от фирмата – на малки стъпки  и без натиск. /Позитивните утвърждения като: ти си силен, ще се справиш, в момент, в който той се чувства безпомощен, няма да помогнат/.
- Помогнете му да си направи CV или профил в LinkedIn;
- Изпратете му обяви за работа, които не изискват смяна на професията, но са в по-здравословна среда.
- Предложете му кариерен консултант или коуч – понякога разговор с външен човек прави чудеса.
Ако той не иска да се заеме с това, предложете му за начало просто да  разгледате обяви за работа, дори без натиск да кандидатства. Самото действие е терапевтично.
Поставете граници с майка му – или го окуражете да го направи. Помислете за външна помощ за нея (домашен асистент, дневен център и пр.). Ограничаване на контактите ѝ с децата.
Ако въпреки това забележите, че състоянието му се задълбочава, потърсете психолог или психотерапевт. Симптомите, които описвате при него – загуба на памет, отказ от всякаква нова възможност, дълбока умора – могат да говорят и за депресия или тревожно разстройство.
Винаги има начин. Надявам се тези идеи да са добро начало за положитеелна промяна!

Здравейте,

Вие не сте "просто емоционална" или "изтощена" — тялото и нервната Ви система буквално крещят за помощ. В състояние сте на постоянна тревога и свръхбудност, което е биологичен отговор на дълготраен стрес и е нужно незабавно да се погрижите за себе си! Ето как бих постъпила аз на Ваше място:
Посещение при специалист. Най-подходящите специалисти във Вашия случайса:
- Клиничен психолог / психотерапевт – това е първото място, където можете да говорите безопасно и да започнете процес на овладяване на тревожността;
- Психиатър – за да прецени нуждата от временна медикаментозна терапия. Тревожността Ви не е нещо, което можете да „изключите“ със сила на волята. Понякога медикаментът не е зависимост, а необходимо помощно средство, докато сама не си върнете опората. Модерните лекарства за тревожност (например SSRI) не водят до привикване или зависимост. Те не променят личността Ви – просто махат усещането, че сте в постоянно бедствие и се взимат за определен период от време.
Ежедневни телесни практики за регулация, като:
-Упражнение „Заземяване в тялото“ - 10 минути боса по тревата - вдишвайте дълбоко 4 секунди, задръжте за 2, издишайте бавно 6 секунди. Повторете 5 пъти. Докато дишате, вниманието  е само в дишането и тялото – не в мислите.
- Движение на тялото – всеки ден, дори 10 минути разходка, гимнастика или друго
- Масаж, когато се отпусне и релаксира мускулатурата, психиката я последва
- Медитации за тревожност – можете да ползвате безплатните приложения
Променете вътрешния си диалог - изисква последователно постоянство, за да развиете добра мисловна хигиена. Избираме мисли, които помагат и са пълноценни и обективни.

[/quote]
Сърдечно благодаря. Ще опитвам поетапно всичко! Стискайте палци да се справя.

Благодаря Ви за отговора, Яна!

Здравейте
Бихте ли ми помогнали. Аз съм тийнейджърка и искам да се боря със страховете си.
Боря се със страха от порастването доколкото мога.
Но понякога падам. И често разделите ме провокират да се чувствам зле.
Чувствам се някак си времето те кара да се разделяш с хората. Все си мисля колко хубаво беше миналият месец, миналата година. Не искам да живея в бъдещето, защото се страхувам от него. И от последиците, които може да донесе то (раздели), а знам, че то неизбежно идва....

Здравейте. Благодаря предварително, че ще се запознаете с моето състояние.
Не съм се чувствала никога така и може би това е новото за мен. Причината е смъртта на млад приятел. Той - беше( много ми е трудно в минало време) най- добрият човек. Не завиждаше, не обиждаше, Човек с голямо сърце и душа. Усещам, че аз не искам да повярвам и да приема истината. Не мога да го прежаля, не искам да пусна душата му, а знам, че трябва. Думите са малко, сълзите много. Постоянно мисля за него, не мога да спя, постоянно ми се плаче, дори и пред децата ми не мога да  се контролирам.  Как да се смира и да предам душата му на Господ. Все едно съм в няква дупка.

Мило момиче,
Разбирам страховете Ви и приветствам и подкрепям желанието Ви да се борите с тях!
Страхът е естествена човешка емоция, без която не бихме били живи. Но когато израстваме и сме отглеждани в страхове, това ограничава нашето развитие, а рискът от тревожност - тя е свързана със страха за бъдещето, и депресия - която е свързана със съжаления за миналото, е изключително висок.
Страховете, за които говорите, най-вероятно се дължат на много обгрижващ, протективен родител, стремящ се да предпази детето си от болка и страдание. Това е много ограничаващо, тъй като в живота има от всичко - и радост, и тъга, и болка, и страдание, и щастие. Разликата между болка и страдание е, че болката преминава, а страданието е избор.
Ще Ви дам следния пример - има една рядка, вродена аномалия, която се нарича аналгезия. При нея хората не могат да изпитват болка. На пръв поглед човек би бил щастлив да я има, но това съвсем не е така - например родителите на такива деца трябва да ги учат как да дъвчат, в противен случай има риск да наранят езика си и дори да сдъвчат част от него... Това, което искам да Ви кажа, е, че болката ни е нужна, за да ни запази живи, но не и погрешните вярвания, които се превръщат в самоограничаващи страхове. Представете си свят, в който всичко е идеално, розово - как бихте осъзнали, че светът е идеален и розов, ако не съществуваше черното или бялото, или синьото, с което да можете да сравните розовия свят. Нужен Ви е контраст.
Как ще се развивате и израствате, ако се вкопчвате в това, което сте имала - това би означавало, че ако с нищо не сте склонна да се разделите, няма да има пространство, в което да навлезе нещо ново и хубаво? С времето остава онова, което е истинско, затова не съжалявайте. Бъдете любопитна, мечтайте и сбъдвайте. Животът е толкова многообразен!

Здравейте,

Съжалявам за загубата Ви!
Това, което описвате, е скръб - дълбока и истинска болка от загубата на човек, който е бил толкова важен и скъп за Вас. И е напълно човешко и разбираемо да се чувствате така. Раздялата с някого не е акт, който трябва да стане веднага. Загубата преминава през  пет етапа:
  1. Отричане;
  2. Гняв;
  3. Пазарене;
  4. Депресия;
  5. Приемане.
Това е процес. Нужно Ви е време - дайте си го. Трудно Ви е да приемете станалото - това е първият етап на скръбта. Как да се смирите и да си помогнете да преминете през процеса?
Можете да му напишете писмо и да му кажете и благодарите за всичко, за което не Ви е стигнало времето и не сте могли. Можете да си направите някакъв малък ритуал, с който да се сбогувате с него /не да го забравите, оставаме завинаги свързани с хората, които обичаме/ - запалете свещ и се помолете за душата му с Ваши думи, не е задължително да е определена молитва. Обичта ще намери точните думи. И не се притеснявайте за децата. Скръбта и сълзите са част от живота, нека не се крием, когато ни боли. Обяснете им - така те ще са спокойни, и помнете - любовта остава, само и единствено тя!

Здрасти!Имам близък мъж в дълбока депресия. Гледам и виждам,че семейните отношения го подтиснат доста,но знам,че няма да зареже семейството си и,че обича половинката си.Водихме го на психолог,каза същото и изписа антидепресант.Няма ефект за момента.Ставя все по-зле ,защото и на работа не си върши задълженията.Твърди,че му има нещо и че си заминава. Може ли съвет какво да правим?Също какви изследвания може да пуснем,много отслабва...

Здравейте,
Съжалявам за Вашия близък, ако медикаментите не са помогнали досега, е добре да потърсите второ мнение или да помолите психиатъра да смени схема, дозировка или самия антидепресант. Невинаги може да се избере правилният антидепресант първоначално, поради тази причина психиатрите искат да наблюдават лечението с ежемесечни консултации. Ние, психолозите и терапевтите, не сме доктори и не можем да изписваме и препоръчваме медикаменти.
Тук подходът следва да е медикаменти + психотерапия, при която, ако човекът има желание да осъзнае какво го спъва, моделите си на взаимоотношения и само ако самият той желае да бъде насочен и подкрепен да ги промени. Това е негов личен избор.

Здравейте!
Аз съм на 31 г. и се тревожа, че животът ми не върви наникъде. Току-що се върнах от едноседмична лятна почивка с родителите си, като изпитвах смесени чувства - беше ми приятно и когато накрая те ме оставиха в града, в който живя и работя, ми беше мъчно за тях, но в същото време през почивката се чувствах като в капан, скучно ми беше, обвинявах се, че нямах достатъчно пари да отида сама на почивка и все мислех как вече е твърде късно да ходя с тях по почивки.
Сега се чувствам изхабена, не виждам никакъв смисъл в живота си, чувствам се изморена (не физически), дори нямам мотивация да си поръчам обяд. Мисля как не харесвам работата си, но нямам друг избор, колко съм самотна, как никога няма да имам връзка, защото не съм "цяла, завършена личност" и няма кой да изтърпи моята липса на смисъл и липса на вълнение. Като че ли и либидото ми не е същото, само си мисля как остарявам и не ставам за нищо. Като чуя, че някой се е оженил или му се е родило дете, изпитвам тъга... Нищо не ме радва. Дори се напрягам да излизам с приятелки, които също нямат половинка, защото почваме да си говорим как не се получава. Не искам да излизам с приятелки жени. Наскоро по случайност пътувах в една кола с три момчета, които отиваха на сватба и направо ми се искаше да кажа, "вземете ме и мен", "толкова много искам да се забавлявам в големи, смесени компании"... Изпитвам също носталгия по студентските си години, мисля какво е трябвало да направя тогава, как постоянно съм имала възможност за социални контакти, а сега всичко е различно - скучно, безсмислено, нищо не ми носи радост. Виждам как другите пътуват насам-натам, а мен дори това не ме вдъхновява. Не знам какво да правя. Ходя на терапия, но нямам пълно доверие на терапевта си. Заради почивката ми пропуснахме една седмица и сега се чувствам сякаш какъвто и да е прогрес е отишъл по дяволите. Дали това означава, че съм зависима от терапията, щом дори една пропусната седмица ми действа така? Започнах да мисля, че ми трябва кариерен консултант, но не мога да си позволя да ходя при няколко специалисти едновременно. Имах проблем с харченето на пари, натрупах дългове заради пазаруване на вещи, а когато спрях вещите, започнах да си правя консулатции с всякакви психолози, терапевти, психиатри, доктори и какви ли още не специалисти. Не мога отново да влизам в този цикъл и да давам големи суми...
Ако мога да опиша с метафора състоянието си... чувства се като инвалид, като човек в кома, някой на командно дишане, който просто съществува тялом, но вътре е застинал.
Също така, постоянно слушам подкасти с психолози, терапевти, чета кой какво е казал. Това едновременно ме наранява, защото се припознавам във всичко или изпитвам страх, че за мен няма надежда, или ме успокоява, защото сякаш така получвам някакво облекчение и глътка "надежда", че все пак може да се промени нещо някога, ако преодолея страховете си. Аз имам съсипващи страхове, от провал, от общуване, от хора с по-властен характер, от безпаричие, от това, че не мога да се справя сама в живота, от самота. Всичко това ми пречи да се радвам на живота, чувствам се сякаш моя живот не води до нищо, няма никаква полза от каквото и да било.