Както и да разкажа историята, все ще липсват важни детайли. Фактите: разделихме се с бащата на детето преди 2 години и половина. Бащата е типичен български гражданин от селски тип, който отказа да еволюира въпреки години живот в чужбина, висше образование в чужбина и достатъчно добра среда. Той някак остана в Горно Нанадолнище по манталитет, при все доходи, образование и тн. Не е лош характер. Или поне не докато не се разделихме? Също така съм почти напълно убедена, че има някаква форма на аутизъм. Комуникативните и социални умения са под всякаква критика.
Детето е бижу - умен, чувствителен, любвеобвилен, разбран ... 9 годишен младеж. Има си неговите странности (и диагноза аутизъм официално, но от години правим терапия, която много му помогна и се справя прекрасно и в социален контекст, и в училище).
Когато се разделихме, решението беше да гледаме детето 50-50%. На теория, за мен е важно детето да има добър контакт с баща си. Израстнала съм със смотан такъв и не исках да лишавам детето от баща, а и се надявах, че като не съм наоколо, все пак баща му ще вземе да се организира малко и да се позаинтересува малко повече от детето, и участва малко по-активно в живота му. Все пак, мислех си аз, няма как иначе.
Ето ни 2г и половина по-късно, не само че не се позаинтересува, ами виждам, че нещата и не отиват хич на хубаво. Детето все по-рядко иска да ходи при баща си. Чувам разни оплаквания и истории, които ми говорят, че бащата неглижира детето (емоционално, а може би и физически). Всеки път се опитвам да дам обяснение на детето защо баща му е постъпил по някакъв тъп начин или защо е казал нещо също толкова тъпо. Един вид, давам уж различна гледна точка на детето и гледам да не злепоставям бащата. Само че вътрешно се ядосвам, че въобще го правя, когато дори за детето е ясно, че не е окей...
За 2 години и половина той не се появи на нито една родителска среща, нито на срещите с терапевтите (2 пъти годишно), нито на училищните празненства, нито на хоби концертите и представления. Не знаел кога били. От училище му звъняха 3 пъти да го канят на родителска среща, нямал време. Комуникацията с мен когато трябва да се координира график, промени или летни лагери и т.н. е почти невъзможна. Отговаря с една дума или не отговаря въобще със седмици. Новата любов се дразнела като пиша, да не съм го безпокояла.
Това, което ми преля чашата тази седмица, е че оставил детето само да се прибере от училище в 16ч (което не е проблем), но му казал, че той ще се прибере вкъщи в 21ч вечерта. Но в 21ч се обадил и му казал, че към 22ч щял да се прибере. Детето звъни на мен в паника – гладен (оставен без храна) и изморен. Няма да описвам в детайли телефонните разговори и разправиите, които последваха. Прибрах детето и му казах, че като не може – или не иска – да го гледа, аз ще го гледам с удоволствие постоянно. Той дума не дава да се издума, за по-малко от 50%.
Днес бащата се обажда на детето и му казва "Ти защо избяга оня ден от мен?" "Гладен ли беше?" "Аз щях да се върна, трябваше да изчакаш малко". Еми, честно, съжалявам, че не извиках полиция, преди да го прибера вкъщи. Тези въпроси - вменявайки вина на 9! годишно дете, че не е стояло достатъчно дълго гладно и само, че да може безработния (отскоро уволнен) баща да си развява каквото и да било по нощите, ми говори, че няма да се оправим с говорене.
Знам, че няма как да ми дадете много конкретни съвети за юридическата страна (живеем в чужбина). Но всякакви съвети за това как да предпазя детето от драмите, които ще последват? Как да подходя с бившия? Досега все с разбиране и търпение, а той ми се качва на главата и злоупотребява с търпението ми. Чувствам се като пълен глупак да пращам детето при родител, който го неглижира. Но се чувствам и също толкова виновна, че връзката баща - син почти сигурно ще се развали. Общо взето май имам нужда да чуя, че аз съм за бой да оставя детето при баща си всяка седмица.
Детето е бижу - умен, чувствителен, любвеобвилен, разбран ... 9 годишен младеж. Има си неговите странности (и диагноза аутизъм официално, но от години правим терапия, която много му помогна и се справя прекрасно и в социален контекст, и в училище).
Когато се разделихме, решението беше да гледаме детето 50-50%. На теория, за мен е важно детето да има добър контакт с баща си. Израстнала съм със смотан такъв и не исках да лишавам детето от баща, а и се надявах, че като не съм наоколо, все пак баща му ще вземе да се организира малко и да се позаинтересува малко повече от детето, и участва малко по-активно в живота му. Все пак, мислех си аз, няма как иначе.
Ето ни 2г и половина по-късно, не само че не се позаинтересува, ами виждам, че нещата и не отиват хич на хубаво. Детето все по-рядко иска да ходи при баща си. Чувам разни оплаквания и истории, които ми говорят, че бащата неглижира детето (емоционално, а може би и физически). Всеки път се опитвам да дам обяснение на детето защо баща му е постъпил по някакъв тъп начин или защо е казал нещо също толкова тъпо. Един вид, давам уж различна гледна точка на детето и гледам да не злепоставям бащата. Само че вътрешно се ядосвам, че въобще го правя, когато дори за детето е ясно, че не е окей...
За 2 години и половина той не се появи на нито една родителска среща, нито на срещите с терапевтите (2 пъти годишно), нито на училищните празненства, нито на хоби концертите и представления. Не знаел кога били. От училище му звъняха 3 пъти да го канят на родителска среща, нямал време. Комуникацията с мен когато трябва да се координира график, промени или летни лагери и т.н. е почти невъзможна. Отговаря с една дума или не отговаря въобще със седмици. Новата любов се дразнела като пиша, да не съм го безпокояла.
Това, което ми преля чашата тази седмица, е че оставил детето само да се прибере от училище в 16ч (което не е проблем), но му казал, че той ще се прибере вкъщи в 21ч вечерта. Но в 21ч се обадил и му казал, че към 22ч щял да се прибере. Детето звъни на мен в паника – гладен (оставен без храна) и изморен. Няма да описвам в детайли телефонните разговори и разправиите, които последваха. Прибрах детето и му казах, че като не може – или не иска – да го гледа, аз ще го гледам с удоволствие постоянно. Той дума не дава да се издума, за по-малко от 50%.
Днес бащата се обажда на детето и му казва "Ти защо избяга оня ден от мен?" "Гладен ли беше?" "Аз щях да се върна, трябваше да изчакаш малко". Еми, честно, съжалявам, че не извиках полиция, преди да го прибера вкъщи. Тези въпроси - вменявайки вина на 9! годишно дете, че не е стояло достатъчно дълго гладно и само, че да може безработния (отскоро уволнен) баща да си развява каквото и да било по нощите, ми говори, че няма да се оправим с говорене.
Знам, че няма как да ми дадете много конкретни съвети за юридическата страна (живеем в чужбина). Но всякакви съвети за това как да предпазя детето от драмите, които ще последват? Как да подходя с бившия? Досега все с разбиране и търпение, а той ми се качва на главата и злоупотребява с търпението ми. Чувствам се като пълен глупак да пращам детето при родител, който го неглижира. Но се чувствам и също толкова виновна, че връзката баща - син почти сигурно ще се развали. Общо взето май имам нужда да чуя, че аз съм за бой да оставя детето при баща си всяка седмица.
