Аз ще я продължа, за сега не съм се отказала още. 
- Публикувана: 27 юли 2025, 19:44 ч.
- Последно мнение: 15 ноем. 2025, 22:30 ч.
В момента чета... 96
От Кабашлиев съм чела "Жажда", "Хавра" и "18 % сиво". "Хавра" става и ми хареса повече от "18 % сиво". "Жажда ми се стори недовършен някакс и.
Ето какво съм писала в книжния клуб когато дискутирахме "18 % сиво":
Както казва героят Зак, в главата му е "лютеница" и не може да реши дали да пише комедия или трагедия. В главата на автора е било също лютеница и не е знаел дали пише любовна драма, криминале, или пък нещо по-комично. Резултатът не е впечатляващ. Романът би ме грабнал с болката на героя заради Стела, но действията му не са на човек, който страда въпреки безкрайно многото думи за страдание. Самата връзка между Зак и Стела не е описана убедително. Кратките им разговори от сорта "Ще те снимам" и "Не ме снимай" не са достатъчни. Би ме грабнал с темата за имиграцията. Но и тук ми е трудно да симпатизирам на Зак, който има морална атака за слоновете в Африка (напълно разбираемо), но няма никакъв проблем да фалшифицира диплома и да лъже системно.
И, наистина, авторът би могъл да каже всичко важно без героят му да пренася чувал с марихуана през Щатите. Това пък за какво беше?
Бих могла да простя лютеницата, ако не бяха вулгарните сцени и цинизмите. Бяха ненужни. Не допринесоха към романа, но оставиха горчив привкус. Не бих препоръчала този роман на приятел. "Хавра", който четох по-рано, не е шедьовър в никакъв случай, но е по-четим от този роман.
Прочетох "Американска херцогиня" на К. Харпър и книгата ми хареса повече отколкото очаквах. Понякога този вид историческа художествена проза може да залитне в чит лик посока. Тук няма такива прекалени елементи. Историята на Консуело Вандербилт е проучена добре. Тази жена е родена в невероятно богатство и привилегии. Въпреки блясъка в който е израстнала и образование, е изпратена срещу волята й да бъде dollar bride за титлата на херцогиня. Да, интересно беше да се прочете за срещите й с реални исторически фигури (двама крале и кралици, както и Уинстън Чърчил). Чърчил, който е новият й братовчед по мъжка линия, остава добър приятел до края.
Но животът й не е само блясък. Посвещава се на редица каузи, работи за да позволи на жените в Англия и САЩ да гласуват, и дори пише статии за тези теми. Успява да остане скромна, да придобие сила от всичко преживяно и да има смелост да търси щастие дори когато обществото би я заклеймило.
Историята й няма нищо общо с някои самозабравили се случайни модерни херцогини (няма да споменавам имена).
Нещо интересно, което научих: Консуело е измислила термина "the heir and the spare" в този му вид (наследникът и резервата) поне според книгата.
Ето какво съм писала в книжния клуб когато дискутирахме "18 % сиво":
Както казва героят Зак, в главата му е "лютеница" и не може да реши дали да пише комедия или трагедия. В главата на автора е било също лютеница и не е знаел дали пише любовна драма, криминале, или пък нещо по-комично. Резултатът не е впечатляващ. Романът би ме грабнал с болката на героя заради Стела, но действията му не са на човек, който страда въпреки безкрайно многото думи за страдание. Самата връзка между Зак и Стела не е описана убедително. Кратките им разговори от сорта "Ще те снимам" и "Не ме снимай" не са достатъчни. Би ме грабнал с темата за имиграцията. Но и тук ми е трудно да симпатизирам на Зак, който има морална атака за слоновете в Африка (напълно разбираемо), но няма никакъв проблем да фалшифицира диплома и да лъже системно.
И, наистина, авторът би могъл да каже всичко важно без героят му да пренася чувал с марихуана през Щатите. Това пък за какво беше?
Бих могла да простя лютеницата, ако не бяха вулгарните сцени и цинизмите. Бяха ненужни. Не допринесоха към романа, но оставиха горчив привкус. Не бих препоръчала този роман на приятел. "Хавра", който четох по-рано, не е шедьовър в никакъв случай, но е по-четим от този роман.
Прочетох "Американска херцогиня" на К. Харпър и книгата ми хареса повече отколкото очаквах. Понякога този вид историческа художествена проза може да залитне в чит лик посока. Тук няма такива прекалени елементи. Историята на Консуело Вандербилт е проучена добре. Тази жена е родена в невероятно богатство и привилегии. Въпреки блясъка в който е израстнала и образование, е изпратена срещу волята й да бъде dollar bride за титлата на херцогиня. Да, интересно беше да се прочете за срещите й с реални исторически фигури (двама крале и кралици, както и Уинстън Чърчил). Чърчил, който е новият й братовчед по мъжка линия, остава добър приятел до края.
Но животът й не е само блясък. Посвещава се на редица каузи, работи за да позволи на жените в Англия и САЩ да гласуват, и дори пише статии за тези теми. Успява да остане скромна, да придобие сила от всичко преживяно и да има смелост да търси щастие дори когато обществото би я заклеймило.
Историята й няма нищо общо с някои самозабравили се случайни модерни херцогини (няма да споменавам имена).
Нещо интересно, което научих: Консуело е измислила термина "the heir and the spare" в този му вид (наследникът и резервата) поне според книгата.
Влизам, за да си поправя мнението за “Случаят “Аляска Сандърс” на Дикел. Тъй като съм в средата на книгата, не смятам да я зарязвам (поне засега, ще видим по-нататък дали ще изтърпя, тъй като съм човек, който би оставил книга, която не му е интересна, въпреки че не е прочетена), книгата е пълна с излишни диалози и описания. За трилър съвсееем спокойно можеше да се побере в рамките на 300-400 страници, ако продължава да се точи така, не бих дала шанс и на другите му книги.
В библиотеката попаднах на "Книгата на вратите" на Гарет Браун. Взех я заради красивото оформление, няма да лъжа. Очаквах някаква запленяваща, фантастична история, но останах доста разочарована. Може би просто не съм чела толкова истории от жанра, но някак си не успях да повярвам в историята, все едно четох фен фикшън. Оценката й беше доста висока и коментарите положителни, но ...нямаше я магията между нас.
Сега си довършвам "Преобразени от времето" от поредицата "Аз, вещицата". Тази е доста по-интересна и за два дена навъртях над 200 страници. Не си падам по ненужно разтеглени поредици, които от трилогия стават тетралогия и т.н. Имало и пета книга, прясно излезнала. Но жената умее да пише увлекателно.
Сега си довършвам "Преобразени от времето" от поредицата "Аз, вещицата". Тази е доста по-интересна и за два дена навъртях над 200 страници. Не си падам по ненужно разтеглени поредици, които от трилогия стават тетралогия и т.н. Имало и пета книга, прясно излезнала. Но жената умее да пише увлекателно.
Приключих "Tomorrow, and Tomorrow, and Tomorrow" ("Нашето вечно утре") и вече донякъде разбирам защо е толкова популярна. Очаквах, че всички подробности около създаването на игри може да ми бъдат леко излишни, но авторката успешно прави препратки към реалния живот дори и в тези моменти. Сейди ми бе леко дразнещ образ, някак си не видях особено израстване при нея, донякъде и при Сам. Но все пак "синдромът на геймъра", за който не веднъж се споменава, при тях е налице до самият край и очакваш да видиш reality check-а. За съжаление или пък не, в живота не можеш просто да изтриеш всичко дотук и да започнеш съвсем отначало. Искаше ми се да има по-детайлно развитие при образа на Маркс. Моята оценка е 4/5.
"Целуни момичетата" - чел съм я някога: приятна и сносна кримка, щом я помня като остатък от впечатления.
Има и стар звезден филм по романа (Патерсън си е сценарист) - с Морган Фрийман и Ашли Джъд (1997 - проверих сега за годината). И дори продължение - Завръщането на паяка (2001).
Свърших "Смърт в Корнуол" (Д.Силва, на хартия, за реставратора-шпионин Алон): хареса ми. Продължавам да се чудя дали не съм чел поне още нещо от серията, чак не ми се вярва. Все пак, малко претенциозно и снобско ми идва разположението във фабулата на всичките тия световни топ шпиони от къде ли не, които вече са галеристи, реставратори, куратори в арта. Оправдава обаче максимата, че бивши шпиони няма.
В момента чета на хартия (много дебела, тежка и чисто физически неудобна за четене) "На прага на времето" на К.Маричков (светла му памет!). Въпреки, че е съвсем в моите занимания и амплоа, засега са ми по-интересни историческите коментари и самата история на рода му от двете страни. С тъга си мисля, че с кончината и на онези, по-млади от мен с не повече от 10-15 г. (като родове и като памет - каквито и да сме иначе) в тая територия няма да остане никакъв истински елит - интелектуален, прогресивно-буржоазен, космополитен, сътворил и оставил нещо след себе си.
Има и стар звезден филм по романа (Патерсън си е сценарист) - с Морган Фрийман и Ашли Джъд (1997 - проверих сега за годината). И дори продължение - Завръщането на паяка (2001).
Свърших "Смърт в Корнуол" (Д.Силва, на хартия, за реставратора-шпионин Алон): хареса ми. Продължавам да се чудя дали не съм чел поне още нещо от серията, чак не ми се вярва. Все пак, малко претенциозно и снобско ми идва разположението във фабулата на всичките тия световни топ шпиони от къде ли не, които вече са галеристи, реставратори, куратори в арта. Оправдава обаче максимата, че бивши шпиони няма.
В момента чета на хартия (много дебела, тежка и чисто физически неудобна за четене) "На прага на времето" на К.Маричков (светла му памет!). Въпреки, че е съвсем в моите занимания и амплоа, засега са ми по-интересни историческите коментари и самата история на рода му от двете страни. С тъга си мисля, че с кончината и на онези, по-млади от мен с не повече от 10-15 г. (като родове и като памет - каквито и да сме иначе) в тая територия няма да остане никакъв истински елит - интелектуален, прогресивно-буржоазен, космополитен, сътворил и оставил нещо след себе си.
"Силна е нощта" - Делфин дьо Виган...
С изключително противоречиви чувства съм по отношение на тази книга.
Дори не знам дали я "препоръчвам" в истинския смисъл на думата...
Факт е, че Делфин дьо Виган е изключително талантлива писателка!
Факт е, че я прочетох до края, а по принцип нямам скрупули да оставям книги недочетени.
Ако решите да я прочетете, то това е изцяло на ваша отговорност
Ето и цялото ми ревю:
С изключително противоречиви чувства съм по отношение на тази книга.
Дори не знам дали я "препоръчвам" в истинския смисъл на думата...
Факт е, че Делфин дьо Виган е изключително талантлива писателка!
Факт е, че я прочетох до края, а по принцип нямам скрупули да оставям книги недочетени.
Ако решите да я прочетете, то това е изцяло на ваша отговорност
Ето и цялото ми ревю:
Скрит текст:
"Всеки пази от събитията в семейната история свой собствен спомен"
***
"Достатъчно ли се боиш, за да си мълчиш?"
***
"Никога не съм се интересувала истински от психогенеалогията, нито от повтарящите се явления, предавани от едно поколение на друго, които вълнуват някои от приятелите ми. Не знам как тези неща (инцестът, мъртвите деца, самоубийството, лудостта) се предават.
Факт е, че те преминават през семействата като безмилостни проклятия и оставят следи, които устояват на времето и на отричането."
***
Уф!! С въздишка на облекчение изплувах някакси от тази история, която се оказа подобна на тресавище. Четеш, четеш и все по-надълбоко затъваш в неща, които не си сигурен дали искаш да четеш...
Един роман за мрака в човешката душа. Написан в стила на мемоарната литература, той е една дълга и мъчителна изповед, пълна с недоизказаности, съмнителни впечатления и огромно количество противоречиви спомени. Цялостното ми усещане от книгата е за тягостност, за нещо абнормално, което вероятно се е случвало, но което не става и напълно ясно.
Да, до голяма степен напомня "Стъкленият замък" на Джанет Уолс, но дисфункционалното семейство Поарие не носи усещането за лекота и безгрижие на битието, каквото чувство имах докато четях Замъка. По-скоро ми напомняше като усещане за "Малък живот" на Ханя Янагихара. Безгрижието в "Силна е нощта" е измамно, мъчително и мрачно. То е плод на наркоманска дилюзия и на сериозни психични състояния.
Книга, изпълнена с много смърт, много мъка, разбити животи, самоубийства, отклонения от най-различен вид. И, смея да кажа, с голяма липса на любов.
Не знам дали мога да препоръчам тази книга е истинския смисъл на думата. Факт е, че я прочетох до края, което само по себе си е постижение (по принцип оставям скучните за мен книги недочетени и без угризения). Преживях я, изстрадах я...
Макар че до края така и не разбрах с какво или защо е "силна" нощта ..
***
"Достатъчно ли се боиш, за да си мълчиш?"
***
"Никога не съм се интересувала истински от психогенеалогията, нито от повтарящите се явления, предавани от едно поколение на друго, които вълнуват някои от приятелите ми. Не знам как тези неща (инцестът, мъртвите деца, самоубийството, лудостта) се предават.
Факт е, че те преминават през семействата като безмилостни проклятия и оставят следи, които устояват на времето и на отричането."
***
Уф!! С въздишка на облекчение изплувах някакси от тази история, която се оказа подобна на тресавище. Четеш, четеш и все по-надълбоко затъваш в неща, които не си сигурен дали искаш да четеш...
Един роман за мрака в човешката душа. Написан в стила на мемоарната литература, той е една дълга и мъчителна изповед, пълна с недоизказаности, съмнителни впечатления и огромно количество противоречиви спомени. Цялостното ми усещане от книгата е за тягостност, за нещо абнормално, което вероятно се е случвало, но което не става и напълно ясно.
Да, до голяма степен напомня "Стъкленият замък" на Джанет Уолс, но дисфункционалното семейство Поарие не носи усещането за лекота и безгрижие на битието, каквото чувство имах докато четях Замъка. По-скоро ми напомняше като усещане за "Малък живот" на Ханя Янагихара. Безгрижието в "Силна е нощта" е измамно, мъчително и мрачно. То е плод на наркоманска дилюзия и на сериозни психични състояния.
Книга, изпълнена с много смърт, много мъка, разбити животи, самоубийства, отклонения от най-различен вид. И, смея да кажа, с голяма липса на любов.
Не знам дали мога да препоръчам тази книга е истинския смисъл на думата. Факт е, че я прочетох до края, което само по себе си е постижение (по принцип оставям скучните за мен книги недочетени и без угризения). Преживях я, изстрадах я...
Макар че до края така и не разбрах с какво или защо е "силна" нощта ..
HappyMijjj, аз харесвам Делфин дьо Виган, много силно и въздействащо пише! От книгите, преведени на български, не съм чела само "Звездните деца". Тежко четиво са, напълно бих разбрала, ако човек се откаже да я чете.
Аз чета в момента "Тези, които останаха и онези, които заминаха" от Паринуш Сании. Историята се върти около едно семейство, което отива на гости при роднините си в чужбина. След първоначалната еуфория и размяната на новини и клюки на повърхността започват да излизат стари спорове, вражди, обвинения и т.н. Харесва ми, има и хумористични моменти, само диалозите са твърде дълги и отегчителни на моменти. Определено отстъпва на "Моята орис", но все пак е интересна като отражение на съвсем различна култура.
Аз чета в момента "Тези, които останаха и онези, които заминаха" от Паринуш Сании. Историята се върти около едно семейство, което отива на гости при роднините си в чужбина. След първоначалната еуфория и размяната на новини и клюки на повърхността започват да излизат стари спорове, вражди, обвинения и т.н. Харесва ми, има и хумористични моменти, само диалозите са твърде дълги и отегчителни на моменти. Определено отстъпва на "Моята орис", но все пак е интересна като отражение на съвсем различна култура.
Прочетох за един ден "Контури на един живот" от Яп Робен. Авторът ми направи впечатление още с предишния си роман "Летният брат". Млада жена преживява бурна любовна връзка с женен мъж в началото на 60-те години на миналия век. Романтичното увлечение се превръща в кошмар, когато тя забременява и бива подложена на големи унижения заради консервативните религиозни нрави. Едва в края на живота си тя се осмелява да потърси истината за това какво се е случило с бебето ѝ. Чрез нейната история Яп Робен възкресява съдбите на множество жени в Нидерландия между 50-те и 80-те години, чиито извънбрачни деца са били насилствено отнети още при раждането. Авторът споделя, че след излизането на книгата е получил стотици писма от читателки с подобни истории, които му благодарят, че е дал глас на тяхната травма. Оценка 4.5/5.