Животът извън обектива

Моят телефон е препълнен със снимки. По-голямата част от годината прекарвам в чужбина и много пътувам, та селфита щракам навсякъде, за да показвам на възрастните ми роднини - родители, баби и дядовци (докато бяха живи), които не са имали възможността да видят толкова от света. През снимките моето щастие и вълнение се пренася и в тях, а усмивките им, когато им показвам къде съм била и какво съм правила, са безценни.

Имам много снимки на семейството и приятелите си, които често си гледам, когато ми домъчнее. Така се разви животът ми, че срещам и се сприятелявам с много хора, които едва ли отново ще видя, така че обичам и тях да снимам, за да не останат след време просто бледи силуети от младостта ми.

И всяка дреболия, която ми се стори красива, снимам - детска рисунка с тебешир по тротоара, облак с формата на пате, всички квартални котки и тн. Има толкова красота в света около нас, която искам да забележа и запомня. Настроила съм телефона да ми показва случайни снимки от галерията и им се радвам, но не публикувам по мрежите. Вярвам, че животът си заслужава да се запечата и запомни и през обикновените и безсъбитийни моменти и съм щастлива, че живея във време, в което технологиите ми позволяват да "документирам" света около мен.

Обичах да снимам преди селфиманията и смарт телефоните. Сега снимам по-рядко, предимно децата. Като бях малка гледах с удоволствие албумите на баба, снимки от нейната младост, родители, деца и внуци. Сега съм ги пренесла у нас и ги показвам на децата. Купихме си принтер за снимки вкъщи и почнахме да принтираме снимки с децата, че да имат нещо на хартия, това остава в крайна сметка, другото е МВ плява.

Няма нищо лошо в снимането, за мен смешното е - да се снимам, за да се покажа. Някои хора развиха паталогична необходимост, да живеят за да се показват, зер хората си нямат друга работа, освен да се занимават с тях.

Не е скачане. Аз лично не виждам смисъла. Знам как изглеждам. И огледала имам. Пък защо ми е след време да гледам себе си или да завещая лика си на внуците. Дори и това да ми е целта, имам хубав портрет, който наистина ще наследят, но той има и художествена стойност.

Снимам всичко което харесвам - семейството ми, приятелите, себе си, места, домашните любимци, храната ако е добре презентирана. Разбира се, че не всичко е публикувано онлайн. Разни лели с изплезени езици и дъкфейсове просто не ми излизат в нюзфийда (всяка флатформа си има опция за скриване на постове от дадени лица) .

Връщам се да гледам стари снимки, най- много на детето, но също от пътувания и други преживявания. Да, съжалявала съм не веднъж за неща, които не съм снимала и, че твърде малко съм снимала. В същото време снимам все по- малко и понякога се отвращавам от снимане. Не искам живота ми да преминава в снимане, да не виждам и да не преживявам нищо, защото съм била заета да снимам. Ненавиждам опашките за снимане пред различни туристически обекти. Ненавиждам разправиите и дори скандали за снимки - "махни се от тук, влизаш ми в кадъра",  "изчакай, защото снимам", "не виждаш ли, че снимам, защо се буташ пред мен" и така нататък. Неприятно ми е да стоя и да чакам всички, с които пътувам да се наснимат на определено място и чак тогава да продължим пътя си. Още по- неприятно ми е да ме карат да щракам 40 пъти някой, на някакво тъпо място,  докато се хареса. Определено чувствам, че тъпото снимане измества фокуса на целия живот.

Много приятна тема. Даже важна бих казала в тези времена, в които живеем. И аз много съм се чудела какво е да не можеш да преживееш нещо ако не го снимаш, да не можеш да се насладиш на момента. Ужас направо.

Странни са ми хора, които цупят устнички пред телефоните си. Племеницата на мъжа ми например е супер красиво момиче. Естествена красота, няма нужда от грим, маркови дрехи, прически. Обаче е на 25 и явно поколението си е такова... нон стоп цупи устнички на телефона си и тя. И го гледа хитро. Защото да, точно така  изглежда отстрани човек, който си прави селфи и не знае, че го някой го гледа. Не го разбирам, тя конкретно сигурно и рошава сутрин след събуждане ще си е хубава и без да цупи джучки.
Майка ѝ същата работа. Жена на 55+ също цупи устни и явно отработва строгия надменен поглед " аз съм майката на красавицата".

Дъщеря на моя колежка, инак много приятна личност, е с по няколко публикации на седмица, в които акцент са всеки път различни цветове рокли. Явно има слабост към това и пазарува изобилно. Снимки задължително с мъжа и двете деца. Може да греша, но сякаш прозира едно невербално "Вижте ни колко сме щастливи". Хубаво семейство са, децата са милички. Но... абе де да знам... не са ли чували оная стара приказка "Щастието обича тишината"?

Странни са ми и разни хора, които джъткат по целия свят, но 90% от снимките им от различните краища на света са... пак с тях, а мястото е фон. Както и да го осукваме не ме напуска усещането, че някои си обикалят не за да видят, а за да ГИ видят. Тъпо.

Преди няколко дни Фейсбук ми предлага хора, които познавам. Виждам профила на съпруга на мой бегъл познат. Не зная на колко години е точно, но преполагаемо около 60. Поглеждам профилната снимка и от там ме гледа максимум 45 годишна жена с надути устни, опериран нос (беше с гърбица преди). Добре, превъртя ли светът вече? Няма лошо да се грижи човек за себе си. Но на 60?... Дайте малко по-сериозно с ценностната система.

Или пък хората са постигнали всичко, което искат и не им остава друго освен да снимат изобилно устните, роклите, чаветата или успешното си подмладяване?... Изброените неща са разбираеми и човешки, когато не са на селфи - всеки иска да е млад, здрав, децата му да растат щастливи. Но когато стават така нареченото "стори" ми е чиста проба бутафория.

Има и такива във социалните мрежи, които ми допадат. Мой познат от IT в банка реши да стане учител. Явно винаги е искал. Сега често се снима с учениците. Не виждам поза в снимките му. Качил е много килограми, но очевидно няма намерение да се снима под точно определен ъгъл така щото да не личи.
Харесвам и такива, които снимат разцъфнало храстче в двора си или случайно срещнат таралеж. А ги познавам, зная, че си изглеждат нормално, чудесно.

Все си мисля, че сме на този свят за да усетим други неща, не да се издавим в тщеславие.

Никога не съм си правила селфи, защото никога не съм имала смартфон. (Излъгах, преди няколко години, когато дъщеря ми се изпедепца в тая работа, си направихме няколко заедно с нейния.)
Иначе обичам фотографията, най-вече природа, архитектура, градска среда, хора. Снимам главно по време на пътуванията си с голям фотоапарат с обективи; но понякога и в София.
Споделям част от снимките в затворен профил и в специализирани групи/форуми за пътешествия, тук също.
Ще ми се да имаше около мен някой друг, който умее да снима добре, защото нямам много свои снимки нито от аналоговата, нито от дигиталната епоха. Но каквото - такова

Не снимам никога нищо. Понякога си казвам, че трябва все нещо да запечата, за да остане. Решила съм твърдо да се снимам, защото последната ми снимка е отпреди 10 години сигурно, да види дали ще го направя.

Не съм против селфитата. Просто са за моя лична употреба. Не да ги качвам някъде.
Но ако се снимаме няколко човека, предпочитам друг да ни снима, а не селфи. На селфи излизат разни разкривени физиономии.

Разкривени са от една ръка разстояние. С пръчка се получава много по-добре.

И друго искам да кажа за снимките, което лично за мен е признак на мега простотия - снимането на собствените телеса пред  паметник на национален герой. Паметник на Христо Ботев и бам - отпред  3 баби, да се знае и да се помни кога са ходили във Враца или Калофер и са се увековечили пред символите  на града. Ами снимай си паметника, балкана зад него, пък като толкова искаш да се знае, че си била във Враца, иди пред светещия надпис "❤️ Враца" и там се снимай за фейса. Що за грандомания да се изтипосаш до националния герой???

Аз не разбирам снимането на ежедневни дейности и обикновени хора. Живеете в един град, излизате на кафе, снимате се и разпращаш/качваш, вместо да си говориш с човека. Разбирам чичо от Америка да се е прибрал и да създавате спомени, но за нещо, което правиш от Н години и ще продължиш да правиш Н години… това въобще не се прави за бабите или роднини на другия край на света.
Другото, което не разбирам - позирането. Отиваш на събитие, искаш да увековечиш посещението, дотук добре… и се почва - Иванчо, Марийке, я се обърнете да ви снимам на фона. Абе, джанъм, аз шоуто ли да гледам съм дошла, или албума да ти запълвам? Особено за деца ми е много грозно - детето се загледало, мама подвиква за снимка и то се обръща и показва хищническа усмивка, защото е научено да позира. Даже ми се струва, че това младо поколение, дето сега го одумват всички как само се щрака, беше научено точно от родителите си да позира пред семейния фотоапарат. И като се появиха персоналните смартфони с камера, позирането просто избухна.

Може и да има нещо вярно. И все пак по-скоро самите социални мрежи го научиха. Върви едно всемирно изглупяване на населението. Дирижирано от медии. Вижте предаванията, които из целия свят са еднакви - така наречените формати. Пей с мен, оцелявай, клюкарствай, Биг брадър, двойници... лайна. Трябва да е тъпо, зависимо, лесно манипулируемо.

Офф е, но това са лични избори и за съжаление личен капацитет. Та и с медиите така.

Преди снимах повече, основно по пътувания и предимно пейзажи, забележителности, архитектура. Тук-там по някоя снимка и на семейството. После си правех папки на компютъра и ги качвах там. Рядко ги разглеждам.
Много рядко качвам в социалните мрежи, то аз ползвам само ФБ, при това спорадично. Много рядко публикувам нещо там.
Напоследък снимам рядко, предпочитам просто да гледам и да се наслаждавам. Селфита рядко си правя, никога не ги публикувам. Не съм особено фотогенична и като цяло избягвам да се снимам. Е, понякога на някое пътуване се щракваме със семейството, но снимките са ни за лична употреба.
Не съм почитател на този ексхибиционизъм, който цари из социалните мрежи. Не изпитвам нужда да снимам всеки детайл от живота и ежедневието си, че и да го изтипосвам публично.
Понякога с компания, ако сме на някой концерт или фестивал, може да се снимаме и да се отбележим във фейса, което е по-скоро продиктувано от положителните емоции, ей така за веселбата.
Храна, софри, тоалети и разни ежедневни ситуации не снимам. Дори много мразя като седнем някъде в заведение с компания, да започне едно снимане, едно позиране.... Имам една такава приятелка,  все иска да си правим снимки, а аз все гледам да не влизам в кадър😁