Исках да се включа в темата за Нети - гледах интервюто с Мон Дьо след като четох темата тук. Изумена съм от някои коментари колко била неблагодарна... Толкова повърхностни изказвания имаше.
Нети звучи изключително обрано, разумно и позитивно по отношение на осиновителите си. Не чух крайности, не чух нищо грозно от нея. Като цяло я харесвам, защото е осъзната и работи над себе си. Обмисля какво казва, доста земна и въпреки трудния си път е успяла да съхрани в себе си искра, която се усеща.
Не бих си позволила да съдя Нети, нито друг осиновен - да бъдеш изоставен и цял живот да имаш терзанията кой си (нещо, което тя доста добре обясни), е голяма лична трагедия и тя е успяла все пак да премине през нея по градивен начин. Не мога да си представя дори колко е трудно това. Тя осъзнава дори позицията на родителите си, защо не са искали да ѝ кажат. Не е лесно, мисля, извървиш пътя до това осъзнаване и приемане, с всички чувства, които вървят паралелно. Не виждам нищо ненормално в търсенето ѝ и в нуждата да сглоби пъзела си.
Преди да й дадем медал за храброст, да не забравяме все пак, че е била на 44 (четиридесет и четири) години когато разбира, че е осиновена. Каква трагедия, какви трудности. С Дони и дъщеря до себе си.
Това, че е имала някакви съмнения през живота си не е никаква драма. Всяка тийнеджърка, която не иска да пише домашни или да си стои в къщи след вечерния час си мисли, че е осиновена. Даже се надява да е така, за да може да тресне вратата в лицето на родителите си и да прави каквото си иска.
