Теорията на привързаността (Bowlby; Bartholomew & Horowitz) описва възрастни, които искат връзка, но деактивират близостта: държат контрол над времето/ достъпа, дават минимални сигнали, избягват конкретни ангажименти, стават „топло–студени“, особено след по-интимни моменти. Това е защитен механизъм срещу уязвимост и емоционална зависимост.
Изглежда, имаме желание и дори търсене на близост - напр. поради страх от самота и/ или желание за харесване, за привличане, а от друга страна силен страх от близост/ уязвимост. За такъв човек страхът от близостта е по-силен от страха от изоставянето/ раздялата. Доколкото разбирам, това е така, защото ако болката/ изоставянето настъпят - а те се считат за почти сигурни, вероятно на база предишни травми или болка от изоставяне/ раздели - то по-добре е да е без влагане на чувства, а с поддържане на хлад и дистанция - така няма да боли.
Такива хора включват силни защитни реакции/ механизми при опит за по-голямо сближаване или за повече взаимност, реципрочност и т.н.
Срещали ли сте такива хора и какво мислите - колко може да се общува с тях, има ли шансове да свалят защитната си маска и при какви обстоятелства, колко търпение изискват и заслужава ли си, има ли реални успехи/ нормализация в отношенията с хората със страхово-избягващ стил на привъразност?
Благодаря!