Здравейте. Накратко, за да не ви отегчавам. В отношения с мъжа ми съм от малко под 10 години, от няколко години сме женени. Нямаме деца. И двамата сме над 30год. В началото и двамата мечтаехме да работим от вкъщи, в някое безлюдно село, не искахме нито брак, нито деца (той има дете от предишна връзка, с което аз все още не се познавам, въпреки че не аз съм причината за раздялата с майката на детето му), но в последствие при мен нещата се промениха. След първите години сладък свободен от ангажименти живот, поисках да позная сладостта от пълноценния семеен живот - закупуване на кола, по-голямо жилище (той вече има малък апартамент), създаване на деца. Своевременно съм обсъждала с него всяка моя променила се нагласа към живота, като той е твърдял, че е на моята вълна.
НО - например той не е шофьор и отлагахме колата за след изкарването му на книжка. След 5 год увещания, че ей сега тия дни записва курсове каза, че всъщност не иска да е шофьор. Аз го приех. Но след време разбрах, че за мен това е мъжка роля в семейството и да бъда човека с книжка означава да тичам по сервизи и т.н. - роля, която аз не желая. Информирах го обаче не 5 години, а 4 дни след моето осъзнаване. И тук въпроса е не само в колата и книжката, мисля че разбирате.
Друг момент - водим сериозен първи разговор за апартамент - каква квадратура искаме, горе долу до колко пари можем да си позволим кредит и т.н. Като за първи разговор нахвърляхме някои параметри, ясно беше, че ще има още разговори по темата - все пак е жилище, не коледна елха. Познайте дали втория разговор беше с мен? Ами - не, не беше. Беше с родителите му, което доста ме засегна. За мен това беше началото на онзи период, за който и двамата се съгласихме, че сме готови - към пълноценния семеен живот, с всички благини и трудности. Очаквах това да е процес, през който да преминем заедно.
Отделно - от както работя, моето семейство по никакъв начин не се бърка във финансите ми, докато неговите родители постоянно са готови да помогнат, което мен ме дразни. Дразни, защото ние и двамата работим, имаме добри доходи, позволяваме си почивки. Аз искам да изпитам удовлетворението от това да си похарча парите, изкарани с труд, за удоволствие, за което съм мечтала. Не искам да ми идват на готово нещата. За мен в живота удоволствията и забавленията (визирам основно почивките, които правим) трябва сам да си ги обезпечава човек. А и всичко останало. За мен така се изгражда характер, увереност в себе си и т.н. Докато мъжа ми не е така. Той няма против тази финансова помощ. И мен това още повече ме дразни.
Да не споменавам, че дори наскоро семейството му пое финансово мой личен празник, който би трябвало ако не аз, то поне мъжа ми да плати.
Е, това е накратко.
Предварително да кажа - благ и добър човек е. Уважава ме, аз започвам да се усещам обаче, че започвам по-малко да го уважавам. Обичаме се. Не пие, не изневерява, работи здраво. Не е седнал да работи на минимална заплата, защото знае, че има кой да помогне, напротив. В момента сме на етап временна раздяла.
Въпроса е - Аз ли нещо не съм в час? Правилна ли е моята преценка и позиция - че човек трябва да е самостоятелен и колко точно, дори когато има някой, който да му помага?
Моля ви да споделите вашите гледни точки и личен опит.
НО - например той не е шофьор и отлагахме колата за след изкарването му на книжка. След 5 год увещания, че ей сега тия дни записва курсове каза, че всъщност не иска да е шофьор. Аз го приех. Но след време разбрах, че за мен това е мъжка роля в семейството и да бъда човека с книжка означава да тичам по сервизи и т.н. - роля, която аз не желая. Информирах го обаче не 5 години, а 4 дни след моето осъзнаване. И тук въпроса е не само в колата и книжката, мисля че разбирате.
Друг момент - водим сериозен първи разговор за апартамент - каква квадратура искаме, горе долу до колко пари можем да си позволим кредит и т.н. Като за първи разговор нахвърляхме някои параметри, ясно беше, че ще има още разговори по темата - все пак е жилище, не коледна елха. Познайте дали втория разговор беше с мен? Ами - не, не беше. Беше с родителите му, което доста ме засегна. За мен това беше началото на онзи период, за който и двамата се съгласихме, че сме готови - към пълноценния семеен живот, с всички благини и трудности. Очаквах това да е процес, през който да преминем заедно.
Отделно - от както работя, моето семейство по никакъв начин не се бърка във финансите ми, докато неговите родители постоянно са готови да помогнат, което мен ме дразни. Дразни, защото ние и двамата работим, имаме добри доходи, позволяваме си почивки. Аз искам да изпитам удовлетворението от това да си похарча парите, изкарани с труд, за удоволствие, за което съм мечтала. Не искам да ми идват на готово нещата. За мен в живота удоволствията и забавленията (визирам основно почивките, които правим) трябва сам да си ги обезпечава човек. А и всичко останало. За мен така се изгражда характер, увереност в себе си и т.н. Докато мъжа ми не е така. Той няма против тази финансова помощ. И мен това още повече ме дразни.
Да не споменавам, че дори наскоро семейството му пое финансово мой личен празник, който би трябвало ако не аз, то поне мъжа ми да плати.
Е, това е накратко.
Предварително да кажа - благ и добър човек е. Уважава ме, аз започвам да се усещам обаче, че започвам по-малко да го уважавам. Обичаме се. Не пие, не изневерява, работи здраво. Не е седнал да работи на минимална заплата, защото знае, че има кой да помогне, напротив. В момента сме на етап временна раздяла.
Въпроса е - Аз ли нещо не съм в час? Правилна ли е моята преценка и позиция - че човек трябва да е самостоятелен и колко точно, дори когато има някой, който да му помага?
Моля ви да споделите вашите гледни точки и личен опит.
