Проблеми малки и големи с нашите деца

Мисля, че си уважила правото на първото си дете, да прави каквото прецени със своята история.
Може би, затова си се съгласила.

Да, и наруших правото на втората да научи по нормален начин също нещо за себе си....

Аист,

Имам почит и респект към жените, загубили дете, и към теб в това число.
Този респект е единственото, което ме спира да коментирам израза "оакване", употребен от теб по повод на дългогодишното ми искрено, отговорно  и точно писане по темата.
По същата причина не коментирам директно и нещата, които споделяш за двете деца, които отглеждаш - биологично и осиновено.

Sway,

В момента, в който разбереш не само какво значат, а и колко градивни са думите ми, може би би била готова да окажеш реална помощ на участниците в разказаната от теб история.
Възрастните едно десетилетие обилно са подхранвали тлееща инфекция .... в отношенията.
А теб като те слушам и като виждам, че не си в състояние да поровиш и да попрочетеш, да се ориентираш в обстановката, че дори елементарни символи ти изглеждат безумни и нищо незначещи, направо ми домъчнява.

Калина,

Много съм ти признателна за добрата дума.
Понякога невежеството е действено и агресивно.
А добрата дума от мама като теб е дваж по-мила и дава опора.

 
 

И още нещо , макар да не е съществено, не съм в този форум в ролята на загубила дете, макар, че споменавам понякога...

За това доколко "истината" на  едното дете касае другото...ами доколкото член на семейството  е част от друг член на семейството.За мен всичко, което касае  моите майка , баща, брат, сестра, касае и мен, доколкото те са част от мен.

Мираета, тона, не това , което казваш е онова със "о"-то, съжалявам, и аз съм така понякога....с думите.За мами и деца тук е важно не какво точно, много важно е как се казва,иначе тава онова нещо.

ПП Аз знам за повече мами от форума с две деца като моите, защо ли пишем само аз и Фоксче предимно? 

За да се опиташ да обясниш грешката си на друг, а особено на човек чието доверие си изгубил, първо трябва честно да я признаеш и обясниш на себе си.
"Страх ме беше от.... и направих грешка - скрих, излъгах..."

Освен мълчанието има и трети вариант - "Много те обичам, затова не исках да ти причиня болка....", което от човека срещу нас се възприема като: "Ако трябва пак ще те излъжа, защото много те обичам и не искам да ти причинявам болка". И връщането на доверието става почти невъзможно. Това съм го изпитала на собствения си гръб.

А поста на Мираета лично аз го възприех като вопъл на детето: "Стига сте разнищвали вашите болки! Опитайте се да чуете мен и тогава ще можете да ми помогнете градивно!"

Понеже темата е за "проблеми малки и големи с нашите деца"  се питам и още нещо. Защо мненията на пораснали осиновени деца помагат, но не винаги, а  по-скоро става ?
Обяснението което давам за себе си е- докато не пишат тук и нашите конкретни деца или майките на пишещите тук деца, винаги ще има момент на идентификация по форумски - т. е. те се поставят на мястото на нашите деца , без даже да сме се срещали, ние - на мястото на техните майки, без да ги познаваме.
И това е лудост, колкото и общи неща да ни свързват.

За себе си стигнах до извода, че аз няма как да разбера болката на детето си. Просто няма КАК. Това е и идеята ми, че осиновяването не се изучава, а се преживява. Мога да се опитам да си представя, мога чисто интелектуално да оценявам дефицити, но не мога да почувствам опустошението. То си е тяхно лично преживяване.
"Мразя думата осиновяване" - ми каза сина ми преди няколко дни. Защо я мрази? Защото за осиновяване се говори шепнешком, като за нещо ненормално? Защото за това се лъже? Защото това е срамна тайна, която най-скъпия ти човек скрива по всички възможни начини?

Съгласна съм с теб, наистина можем да се опитаме, но не можем да усетим неговата болка,  по начина по който то я чувства, така както не можем да разберем какво е да си болен от неизлечима болест например, ако самите ние не сме го изпитали...... можем да съчувстваме, можем да дарим децата си с много любов, можем да бъдем до тях.........
Днес ми стана много болно за моето дете, попита ме за телефона на "леличката"  /не съм споменавала никога тази дума говорейки за нея, той сам си я кръсти така/ попитах го защо му е ,той само каза - "мамо ти познаваш ли я", аз отвърнах че не я познавам, но ако той иска някой ден да я види, когато порасне ще му помогна, тогава той само каза "искам да я намеря за да й се скарам" докривя ми, какво ли става в неговата душичка, колко ли го боли......

В този форум, освен, че зад всеки ник има поне няколко истории и съдби, белязани с болка, висока степен на ранимост и емоционалност, сме станали и бетер експертите... (ще пропусна веселата намигаща иконка, че някак неудачна иде по последната тема). Подлагаме на дисекция всяка дума, всеки израз. Ей, това е едното нещо, която отличава осиновяването от това да родиш дете.

Няма да философствам. На чужд гръб е прекалено лесно, а аз точно тази ситуация не я познавам.
Но как бих обяснила на детето си "Защо?"
Ще опитам:
Защото исках да ти кажа, но все отлагах. Обичам те, а знаех, че тази истина ще те нарани и ще те боли. Не исках да те боли, затова все не намирах кураж.
Но сега разбирам, че няма как да ти спестя болката, а само ти причиних по-голяма.
Имаше право да го научиш от мен, а не от случайни хора. Това е твоята история.
Прости ми, че допуснах тази грешка.
Дори и да не ми вярваш сега, наистина те обичам повече от всичко на света.
Представям си донякъде какво изпитваш в този момент и имаш право... и т.н.

Надали е възможно безоблачните дни да се върнат с един разговор.
Та дори и нашите деца, които знаят отдавна истината за себе си, отработват с години гнева си, болката си... Объркват се, губят се, премълчават, плачат, заличават, крещят, сънуват кошмари...
Ние също не винаги сме най-правилните родители.
Понякога е невъзможно да се дистанцираш, да престанеш да бъдеш просто мама и да се нахлузиш престилката на "специалиста по души".
Но опитваме, нали?

Тези родители също ще опитат.
И макар и да сгрешат думите, все си мисля, че не това е най-важното, защото децата безпогрешно усещат, когато сме искрени с тях или пък не...

Мираета,
Не мисля, че си ме разбрала.
Ти ми каза полезни неща. Да, това е вярно. Всъщност май няма човек от този и от другия форум от чието мнение да не съм извлякла нещо полезно.
Но не искам да ми се приписват мнения/намерения/действия. Tи го направи. Не желая да се оправдавам, че 'ама не е вярно...' пред когото и да било най-малко пред някого когото не познавам и който не познава мен дори и на един процент...


И ето пак го направи Как разбра, че не съм го направила ? Че не ровя, не чета и не се ориентирам. Ти просто го решаваш и отсичаш, че е така. Ами... добре.
Аз не съм казала, че си "нищо незнаеща".
Не мисля така.
Не съм казала, че говориш безумно.
Не мисля така.

Помолих за помощ и я получих. Казаното от теб също ми беше от помощ. Е, поне това отнасящо се за детето и за конкретния случай, а не личностните ми характеристики...

Искам да благодаря на всеки включил се по моя зададен въпрос. На всеки. Без изключение.

Утре ще разговаряме с майката на детето. Не с детето, с майка й. Ще пиша евентуално след това...

Благодаря ви!

Всъщност самата Sway  е още дете. Или, хайде, за да не ми се обиди... със сигурност е едно младо момиче и чете във форума поне от три години. Приблизително преди толкова време ми писа за първи път.
Пиша това, защото е поразително какво объркване могат да породят думите.

И защото, чак сега си обяснявам откъде идваше този неин интерес...

Sway, стискам палци и не се колебайте, ако детето се затваря все повече, потърсете помощ при подходящ специалист.

Извън въпроса, който се разисква, искам да ти кажа, Дар, че много, много се радвам че имаш време отново да пишеш. От известно време се опитвам да формулирам точно този израз в главата си - направила си го много точно.

Вероятно - щото и нас ни подлагат на дисекция 

Темата, която повече ме вълнува в момента  ... Думата ми е за т.нар. attachment disorder, както и да се превежда коректно на български.
Наскоро бях шокирана от споделеното от една майка, че почти тригодишната й дъщеря още страда от проблеми с такъв произход. А детето е осиновено на шест месеца. Ясно ми е, че така или иначе, в началото между нас връзка не същестува и тя трябва да се създаде и това отнема време. И при нас беше така. Просто никога не съм мислила за това като за диагноза. Още повече, че не го свързвах с толкова малки деца. Оказва се обаче, че всички деца, били в институция от четвъртия месец натататък могат да са засегнати в по-голяма или по-малка степен и че хората си го наричат с този термин. И че последиците от от това отнемат години, за да се преодолеят напълно при осиновените като бебета, а при осиновените като по-големи не е сигурно, че могат да се изличат напълно ...

За двете години заедно сме изградили много стабилна връзка вече и определено вече сме свързани и изпитваме и изразяваме взаимни насрещни чувства на привързаност и любов. Изграждали сме връзката в голяма степен интуитивно и не съм се замисляла за теоретичната страна на въпроса. И сега съм шокирана малко. Най-вече защото осъзнах, че пътят до идеалното не е извървян. И че сигурно част от проблемите, които имаме, вероятно се дължат на съществувалия, а дали и не съществува и още, attachment disorder. А дали виждам всички проблеми и дали не изпускам нещо, което да има последици за детето в бъдеще?

Съзнавам, че сигурно звуча като онзи герой на Джером-Джером, който попаднал на медицинска енциклопедия и със съжаление установил, че не страда само от възпаление на капачката на коляното ...
Но се притеснявам, още повече, че определено ме смущават някои неща, чувствам се изморена да ги боря, а не мога да ги победя ... Примерно това, че ни е трудно да вървим ръка за ръка по улиците, въпреки че имаме вече победи в тая насока, а и е особено щастлива да ни хване, когато излизаме семейно. Особено ме притеснява това, че е способна от малка, а и все още да се отдалечи много от мен тичайки, без да има страх от открити пространства, хора, прави го в магазини между рафтовете ... вярно, напоследък някак се оглежда дали съм и зад гърба и виждам, че вече живее с увереността, че накъдето и да се завее, аз съм отзад на две крачки (което е и истина, де, мога ли да я оставя). Доскоро беше много дружелюбна с всички наоколо по автобусите, в магазините, по улицата, редовно се заиграва с някой, който й обърне внимание и определено й беше приятно да е център на внимание и обект на комплименти. Това в степен доста повече от масовия случай дете. Напоследък гледам обаче, че недоволства и коментира с неприязън, когато някой и се усмихва, дразни се. В детската градина се адаптира приемливо, плака доста време сутрин, иска и аз да оставам там, но като цяло намери утеха в учителката и сега са голяма любов и гушкане ... чак ревнувам малко, а и те са мили много, но чак такава любвеобилност от другите деца не забелязвам ... Същевременно, там научава и прави неща, които аз когато съм се опитвала да постигна вкъщи, съм се проваляла ... Отделно от това, излиза, че проблеми като избирателното слушане (аз й говоря, все едно на стената приказвам обаче, никаква реакция), както и желанието за свръх независимост и самостоятелност (което при нея си е налице отявлено) се свързват с това ...

Не знам в действителност това проблеми с такъв произход ли са или са си просто проблеми на растежа, или просто аз не въдворявам успешно дисиплина и някъде греша ... Отдавала съм описаните проблеми на това, че донякъде я глезя и не съм супер строга, на възрастта, на характера й ... Никога преди не ми беше хрумвало, че имат тази връзка, най-вече защото имам усещането, че имаме изградена привързаност. Тя вече може да си изразява с думи някои от чувствата си и го прави, гушкаме се много, като цяло се води детето, макар и с не малко театър от моя страна, но на моменти е перфектна направо, почти се отучи да играе сама, иска да го прави с мен все по-често, правим с удоволствие много неща заедно, проговори и почна да споделя помалко помалко от ежедневието си без мен, пази ме от опасности (според нея) и много ме ревнува от други деца, че и от баща си напоследък ... от друга страна, макар и изморително за мен, не мислех, че е лошо детето да е оправно и самостоятелно и с независим дух и силен характер ... Същевременно ме е страх, че съм допуснала грешки, недооценявайки наличието на този фактор, примерно аз възприемам дъщеря ми като много адаптивно дете, което добре понася промени, че и доста промени й сервирахме, но казват, че промените са много лошо нещо при attachment disorder и че тази адаптивност всъщност е симптом за друго ... излиза, че може би собственоръчно съм й навредила или поне съм забавила и затруднила някои неща ...

Та, така, обърках се. Не знам къде съм. Сигурно защото като на всяка годишнина човек спонтанно прави равносметка. Ако имаме проблеми с връзката между нас, пък съвсем не му виждам времето и мястото за подпочване на други теми, свързани с осиновяването като коремчето, другата жена/мама, различните и т.н., не че тя проявява някакъв изявен интерес към коремите все още де ...
Искаше ми се да си сверя часовника, при вас как е с привързаността или пък с дисциплината, знам ли ... Искаше ми се и да попитам, ако някой се е интересувал по-задълбочено от мен от проблемите на attachment disorder, доколко те имат място и какъв опит имате в това отношение. Само да уточня, за какво дете говоря - тя е почти на три и е вкъщи от десетмесечна.

По-късно ще се опитам да преведа и да постна това, което ми писа една от американките по темата ...

Ох, как да те успокоя...Аз самата, срам, не срам научих за това едва преди няколко години. И си дадох сметка за важността на тези шест месеца в институция , когато се изграждат умения за привързаност. Част от психлозите в България не го приемат. Но за мен беше обяснение за много необясними неща.Не съм мислила това преодолява ли се или не, просто разбрах, че съм била неука за това.
Иначе и аз се радвах повече, отколкото притеснявах на нейната много ранна самостоятелност, оправност,контактност...Докато не се случи срив в системата . Започна малко преди да навърши 14 години. Доста по късно разбрах, че  е възможно да е от това.
Не се случва, вероятно, при всички в такива тежки форми, но мисля, че трудностите в пубертета при нашите деца са и от това.
 

ПП Ще се радвам ако попреведеш нещо.