Проблеми малки и големи с нашите деца

Калинка, аз имам подобни притеснения, защото след няколко години смятам да опитам все пак да забременея още веднъж и точно това ме притеснява, че ми се струва егоистично. Така че напълно те разбирам. Трудно ми е да го обясня, ще опитам по-късно.

МММда, с риск да бъда ръфана за пореден път, ще споделя и аз мнението си:

Не мога да разбера това изречение "изтръгнато" - носи смисъла на насилствено отнемане на детето от родителя, който го желае. "За да запълни" пък носи смисъла на - "с цел да запълни".  Аз също не смятам, че деца се създават и изозоставят с цел да се продължи нечия чужда история. Откровено казано не мисля, че биологичните родители имат определени цели в главите си.

В никакъв случай не критикувам превода - просто си разсъждавам. Иначе в повечето случаи, самата истина е, че осиновителите осиновяват за да отгледат дете, което сами не могат да създадат и в този смисъл - да те запълват празнина в живота си, обаче аз не виждам нищо осъдително в това.

От текста, аз разбирам следното и съм напълно съгласна с това: "Историята на детето не започва от момента на неговото осиновяване, адалеч преди това. Осиновителите трябва да приемат този факт с разбиране и да помогнат на децата си да узнаят и приемат цялата си история"

Наскоро го разбрах, но ще го споделя - няма защо да изпитваш вина, ти нямаш вина за това, че то е станало нещастно, това че ти си го осиновила няма нищо общо с първоначалното му изоставяне - дали ти щеше да го осиновиш или не, то така или иначе е било изоставено, така че няма защо да се чувстваш виновна - ти можеш единствено да му дадеш любов, не можеш да изтриеш мъката му, но можеш да разбереш, че тя няма нищо общо с теб.
Ох, дано съм се изразила правилно и се извинявам, че давам съвети без опит още.

И понеже кукуяка се включи - момичета, не знам верния отговор на въпроса със забременяването - аз доста се тормозя от много неща, а темата с излизането от коремчето на мама направо ме тресна в земята, още не мога да я осъзная и не знам какво ще направя.

Ще ми се и аз да попитам нещо - Исак определено отказва да се идентифицира със .... себе си. Хм, какво значи това - гледа се в огледалото или на снимка от фотоапарата, казва - това е мама, това е тате, това е кучето, но като го питаш "А това кой е?" за него или мълчи или казва Пепи  . Отделно определено отказва да каже, как се казва, въпреки че знае много добре. Някой може ли да ми даде някакво обяснение, моля.

Мила Теа, безкрайно ти благодаря за времето и усилията, които си отделила за да преведеш и публикуваш тези ценни откъси.  Обещавам да си направя специална папка с твоите публикации, за да ми бъдат под ръка при необходимост, защото при всеки прочит откривам, че има неща които не съм доразбрала при предишния.

Исках това да е причината, навивах се, че само това е причината, обаче...днес като го взимах, госпожата ми каза, че всички деца питали "Кога ще ме вземе мама", само моето съкровище питало - "Мама ще ме вземе ли"
Не съм параноичка, но.... 
Надявам се и Теа да се включи по темата, безценна ни е тя - да е жива и здрава.   

Галче, мила, надявам се Милен скоро да свикне с промяната от лятото и да не се страхува, защото мама ще е винаги до него!

Така... Знаех си Чудех се снощи, докато превеждах текста, дали да не пропусна тази част с "разкъсаните лични истории", но в крайна сметка реших да оставя всичко по начина, по който авторката го е написала.

Ето текста на английски, превеждала съм по смисъл, исках снощи да ви пусна цялата част. "Lift out" преведох "изтръгвам", без да проверявам думата в речници - сега си направих труда и отново бих го оставила като "изтръгвам" - scoop, scoop up, scoop out, take up, remove, take away, withdraw, remove something as by lifting, pushing, or taking off.

"The adopted child's narrative is broken when he is lifted out of his own genetic and historic family line to fix the break in the adoptive parents' narrative"

"In the closed adoption system, the continuity of the adoptive parents' narrative is made possible by the discontinuity of the child's narrative."

Галя, поведението на Милен е абсолютно нормално - адаптивна реакция спрямо промяната в начаин на живот. Досега постоянно с мама, сега отново на детска ясла/градина, без мама. Не само осиновените деца минават през тези етапи, най-често именно след лятото или кратките ваканции, когато са били вкъщи, а не в градината. И двете крайности, да не ти позволява да го докосваш, както и да не се отделя от теб, са свързани с привързаността (погледни сайта, от който калинка64 беше превела статията миналата седмица).Привързаността, несигурността, страха от изоставяне се изживяват отново и отново от детето всеки път, когато то попадне в ситуация, която напомня по някакъв начин първичната... (рана)...

Възможен е регрес, тоест появата на тези толкова кошмарни писъци през нощта. Следи Милен - до няколко дни или ще се адаптира, или ще се влоши. Обръщай му повече внимание, говори му много, обяснявай му всичко - въпреки че си мислиш, че не те разбира, просто обяснявай. И пиши как сте

Ами, наистина интуиция, търпение и безкрайно много любов са ключовите думи...

Осиновените деца имат нужда от безкрайно много любов... Любов, изаразявана във всичките й форми, по начини, по които едно дете би разбрало, усетило и ПОВЯРВАЛО, че е обичано... Въпреки провокациите му към теб, въпреки агресията, въпреки всичките негови си детски опити да ти покаже какво се случва с него.

"А тогава коя е твоята мама?" Непосилен въпрос за едно дете на 3 години и половина... заедно сте само година... Детето ти едва ли знае пълният смисъл на думата "мама", за да може да осъзнае разликата между мама Ами и другата мама. Това, че ти е казал, че ще отиде при нея, казано през неговия детски свят, не означава това, което ти, зрялата жена четеш в думите му.

Не го питай дали те обича. Той сам ще ти го каже. Разбира се, че те обича. Детското "не", "не те обичам", "мразя те" са спонтанен израз на силните емоции, бушуващи в малкия им, понякога толкова объркан свят.

Майчината любов е безусловна. И безкрайна... Обичай го, казвай му го, показвай му го - постоянно, отново и отново.

Галя и ние бяхме така и втората година само намалихме силата на рева,продължителността на сбугуване сутрин в детската и месеците на тези сцени.Първата година бяха 3 месеца,втората 1 месец,последната през седмица с израза-Днес може ли да не ходя?
Сега от понеделник ще видим как ще е и при нас.
Определено ние бяхме най-големия саир в детската сутрин,но с времето всичко намалява.
И аз все си виках може да е подсъзнателно чувството за страх от ново изоставяне.Незная какво е,но е трудно и за тях и за нас.Ще го преодолеем и тоз период от растенето нс нашите деца,само да сме по-търпеливи.

За мен не е проблем това, че не са расли в моето коремче. Аз не мисля за жената, която ги е родила като за тяхна майка, защото аз съм единствената майка за нащите деца, а тя е жената, която ги е родила. Защото Бог така е решил. Аз не смятам, че моята история е разкъсана, защото се чувствам цялостна, истинска и щастлива. И мисля, че децата ни чувстват това и го "попиват".Тяхната история не започва с нас. Те си имат своята история - Докторката и лелките, които са сменяли памперсите, сърничката, на която се радвахме заедно, красивото място, където ни чакаха, най-страхотния вуйчо,които също ги чакаше, и на който Вики ужасно много прилича...
За мен обяснението, защото Бог така е решил е достатъчно. Щом Бог е решил - коя съм аз да задавам въпроси - той знае кое е най-доброто за мен и децата ми.
Докато у нас вървеше ремонта децата бяха на село при баба си. Наложило се да изпратят един съсед при Бог и моите тригодишни юнаци са присъсствали на мероприятието. Ако майка ми ме беше попитала дали да ги вземе с нея на погребението щях да се разпищя от ужас. Децата ми разказаха за мероприятието с толкова естествени думи, как всички много плачели, за сандъка, за дупката и май съм благодарна на майка си. Аз не бих ги взела със себе си на погребение,защото моята реакция е нереална - смъртта е част от живота, тя е нещо естедтвено. Това да те роди друга жена и да те отгледа майка ти също е част от живота, следователно е нещо естествено. Може би живота ми на село, сред естествените неща ме прави толкова спокоен и естествен човек, може би обясненията на баба, че Бог така е решил правят нещата толкова прости и ясни. Хората получават своята история от Бог, носят своята карма, независимо от това къде, как и защо са родени. Дано Бог ми даде мъдрост, за да предам точно тази проста житейска философия на децата си.

Ами, аз лично не смятам, че възпитанието на дете, преминало през процедурата осиновяване трябва да е по-различно. Аз съм против разказването на приказки за нещастни животинки без истински родители. Нашите деца винаги са имали истински родители, само че се е наложило да ни чакат при сърничката. Това е нашата приказка и тя е истинска. Аз се осланям на майчиния си инстинкт. Имам документ за психолог, но много от написаните в дебелите книги неща не важат за мен, защото съм живяла в своя свят, коренно различен от света на хората написали тези книги. За мен лично много повече "работи" източната философия, за мъжа ми предполагам "работи" нещо друго, децата ми са толкова различни, за тях сега се уча какво точно "работи". Не съм по даването на съвети, просто споделям как аз се справям - чета, което се вписва в моята житейска философия си го слагам в ума, а останалото просто съм го прочела. Имахме си проблем с атрибута - прочетох всичко. Лекуваме си с риванолче възпалената чура - чучура, разбрахме се, че мръсотията прави рани и проблема от миналата седмица е минало.
Тече, всичко тече....

Това е чудесно, к.димитрова, твоята интуиция ти подсказва, че пътя към децата ти е този. Напълно възможно е това, което казваш - ние, в градовете сме загубили връзката с природата и по-простите решения. За жалост, децата ни живеят в същата среда и по някакъв начин, тяхното съзнание също се предопределя от механиките на града, на индустриалното, на комерсиалното.

Мечтая и реално искам да променя това. Убедена съм, че тази среда само донатоварва децата ни. Дай, Боже, скоро да успея да променя средата.

Но без да искам да спорим кой прав, кой крив, трябва да ти кажа, че Теа ми върна вярата в психолозите.
Може би, защото тя самата не се опира само на науката и сухото знание, а и на голяма доза човечност и интуиция.
На няколко пъти ми се случва да се почувствам безпомощна, неспособна да се справя с това, което се случва с дъщеря ми и тогава простичките съвети на Теа, о чудо, решаваха като с магическа пръчка "трагедията"...Тя твърди, че моята интуиция работи безотказно, а аз съм убедена, че понякога ние сме така решени да направим децата си щастливи, че ни убягват най-простите отговори. Мисля, че специалист като нея, може и да не е отговора на всички въпроси касаещи децата ни, но пък колко е хубаво да ги има, когато ние стигнем до онази критична точка - чувството, че не се справяме.
Нали не сме забравили, че и ние сме хора със слабостите си, нашите емоции не са затворени под ключ, докато всичко това се случва. Подтискането им също не е решение, говоря за себе си.
Най-лошо се пада от високо.
Когато си мисля, че съм постигнала всичко, което може да мечтае една майка и то така бързо, може да се случи, детето ми да направи един колосален скок назад (и се случва), а усещането, че всичко е било напразно, може да смазва! Поне за себе си, аз имам нужда някой да ме увери, че не е така, да ме подсети, макар и индиректно, колко много сме постигнали, за да намеря в утрешния ден сили - да започнем почти отначало.

И аз вярвам в Нечия пръст. Не може да е иначе. Но Този е решил също за някои, да минат през повече изпитания. Казано е: Бог не ти дава решението, а избора да решиш.
Не съм крайно вярваща в нищо конкретно. От годините залитане по онази или тази религия и философия, разбрах, че в дъното стои едно и също.
Дали Бог обича повече тези, които наказва или имаме карма за изчистване, или това са просто уроците, които са ни отредени...няма значение.
Има ни, тук сме, детето ми носи в себе си и радост и болка, аз също. И двете се учим на нещо голямо и красиво една от друга. Понякога боли, тогава търсим пътища.

Иначе за "коремчетата"...май си интерпретирала неправилно. Не ние, а децата ни искат да се родят от нашите коремчета. Това разбира се не може да се случи, но малчуганите са дарени с нещо, което ние вече сме позабравили. Психолозите го наричат "магическо мислене". Та нима не мога да сторя една магия!?  Може би по една щипка "Питър Пан" в цялата гозба от тълкувания, тактики и стратегически действия, ако не реши всичко, то поне, може да ни доближи повече до фантастичния свят на децата ни!

Мамо Галя, конкретно на Ирина, която едвам дочака последните дни за детската градина (новата й харесва много!) и въпреки това, само ден след това не гореше от ентусиазъм, всеки път повтарям едно и също, дори по няколко пъти. Децата нямат представа какво значи "в пет часа" или "след обяд", или "по-рано", "по-късно". Казвам й, че като се наиграят хубаво, после хапнат, после спинкат, после станат и закусят, след ей толкова малко (показвам й нокътя на кутрето ми), мама идва и се прибираме у дома!

За по-ранното прибиране, тя сама ме е подсещала с думите „ще ме вземеш първа, нали?”. Всеки ден й давам ориентири кога ще дойда и, че задължително ще дойда!

Случва се да ми каже сама, а не лелите, че е плакала, защото й е било мъчно. Обикновено не я парирам със „защо?”, а й казвам, че и на мен ми е било мъчно. Следва обичайният разговор: А ти плака ли за мен?
Понякога казвам, че съвсем малко и тогава тя започва да ме успокоява, че няма защо, че нали ще се видим вечерта или пък, ако кажа пък „не, защото ме беше срам да не ме видят колегите”, тя ми обяснява как да го правя тайно, в шепи, хем да си поплача, хем да не ми се смеят…
На сутринта всичко се повтаря по схемата. Кога ще я взема, че ще ми липсва, но се радвам, че там може да играе с децата, докато аз изкарвам парички.
При нас засега работи. Понякога ми дава сигнали за по-голяма тревожност и тогава се старая да я взимам максимално рано като отново обяснявам детайлно кога точно: „хапвате, лягате да поспите, ставате и мама идва”.

Казвам й също, че децата отиват там, само за да си играят с други деца, докато родителите им правят всички скучни и неизбежни неща, но всички се прибират вечер у дома, при мама и татко. Тя го знае, но има нужда да го чува непрекъснато и аз повтарям.

DarZaMen обяснявам до скъсване, изтъквам положителните неща на градината, обаче как да му обясня че има място, където ще е по весело, отколкото с мен, като няма такова.
Много хвалебствено от моя страна звучи, но наистина с мен са нонстоп игри и забавления. Ходим на различни места, играем, всъщност вината си е моя - вместо да го строя да си играе и да си върша домакинската работа, аз си играя с него, пък по нощите чистя и готвя. Ето сега пагубния резултат от това мое поведение.
От яслата винаги го взимах пръв, сега в детската е пак от първите - просто стоя и гледам часовника.
Но и днес, за кой ли пореден път пита - ти защо не ме взимаш мен. Не помага обяснението че щом е с мен у дома, значи съм го взела.

Теа, благодаря ти за включването. Следя отблизо поведението му и разбира се ще пиша накъдето и да върви. Аз по принцип никога не съм го подценявала и винаги му говоря и обяснявам всичко - не се и съмнявам че ме разбира. Ох, дано поне писъците да не се върнат, че беше страшно. За сега сме на етап залепване, а не отблъскване, така че има надежда да е безписъчна адаптацията.
Ще видим - от утре пак започва градината, след два почивни дни. 

Благодаря на всички за подкрепата