Първо да отговоря на Vera - освен всички други притеснения относно успеха на операцията, един от основните ми страхове беше за това как психически детето ще понесе всичко. Детенце е на 3 години и хем всичко разбира, хем още не може да си обясни и осъзнае някои неща. Аз предпочетох да не й обяснявам предварително, че отиваме в болница при докторите и че ще й преглаждат ръката, пък за подробности от рода на боцкане и т.н въобще не сме си позволявали и с баща й пред нея да коментираме. На момента й казвах нещо и то не пълната истина, защото в противен случай тя започва предварително да плаче и да се тръшка. Казах й че ще гостуваме на едни каки и това ще бъде нашата стая, в която ще спим, ще се храним, ще играем - това обяснявах като ни приемаха в болницата. Разбира се тя беше като изплашено зверче и още първия ден не даде да я измерат на кг и ръст - затръшка се, рева, но и сестрите като видяха и разбраха че е наплашена не настояха и ми дадоха кантара в стаята по- късно да я измеря. Като й слагаха абокат на ръката - понеже там си говорех със сестри и доктори на английски и тя не разбираше какво си говорим и какво ще трябва да правим - та направо в манипулационната, ама бързо, сложихме я да легне, а тя вече реве. Аз вече я успокоявах само, казах й че трябва да сложим едно комарче на ръчичката и през цялото време съм над главата й, с едната ръка държа я крака я ръце, с другата я галя и повтарях няма нищо, всичко е наред, всичко ще мине, ето готово. Единствената ми мисъл и цел беше да съм спокойна и да й вдъхвам спокойствие - все едно всичко което се случва е в реда на нещата. Мисля че това имаше значение и ефект. Сестрите ми предложиха да излезна от стаята докато трае слагането на абоката, но аз сметнах че за детето ще е по-добре да съм с нея. Някои казват, че пред майките повече се лигавят, а като са сами се държали по-добре. Дори и да е така, според мен това е защото без родителя детето изпада в още по-голям стрес и виждайки че близкия човек не е до него то не смее и да плаче дори, един вид не очаква утеха от чуждите хора които го бодат, а и мама я няма за да го утеши. Това за мен е един вид изоставяне. Когато съм с детето аз преживявам с него без да го показвам и най-важната ми задача е да го утеша, да му вдъхвам спокойствие. Така колкото и да плаче, след това преодолява този момент по-лесно защото чувства някаква защита в мен. Аз й казвах след това, че това комарче /абоката/ трябва да стои за да се оправи ръчичката, да оздравее и да стане като на мама ръчичката. Показвах й на другите деца и бебета в отделението че имат и те комарчета и им са превързани ръцете и не плачат или малко плачат. Изключително съм благодарна на целия персонал в детско отделение - бяха много толерантни и внимателни, дори намираха време да играят с нея, за да се отпусне. Никога не насилваха нещата, там където е възможно разбира се. Тя си прие болничната стая като наш дом. Вече като слизахме за операция в предоперационна зала, там появата на анестиолозите с шапки - това за нея бяха докотрите. Подхождах по същия начин - говорих й нещо успокоително докато чакаме. Много държах и настоях пред докторите, дори им досаждах може би с молбата да бъда до нея до момента в който заспи. Съобразиха се с мойто настояване и постъпиха така:отивахме в предоперационна зала, чакахме 5-10 мин и идваше анестезиолога със сестрата и й вкарваха в абоката лекарство за заспиване и за секунди вече беше заспала. После вече аз се дърпам, те я взимат и бързо я пренасят в операционната, където вече поддържат анестезията с маска, но вече е заспала. Мога да правя сравнение и с първата операция когато беше само на 1 год. Тогава я взеха от мен в съзнание и я вкараха в операционната пак ревяща и са й сложили направо маската. Месеци след това на сън риташе с крачета в леглото, точно като както е ритала като са й слагали анестезията. Затова сега много държах да съм с нея докато заспи и мисля че съм била права - за сега не забелязвам нищо обезпокояващо и съня й е добър и просто по- леко го преодолява. Може и да не съм права, но за себе си и за детето си го чувствам така. Пак се отплеснах и изпаднах в подробности, но се надявам да съм била полезна с опита ни до тук.
ШУ, аз знам че много често синдактилията и полидактилията вървят като придружаващи малформации на други синдроми, които пък са свързани с увреждания на вътрешни органи, а понякога и с умственото развитие на детето. Но тази взаимовръзка не е задължителна. В много от случаите синдактилията е изолирана т.е. само тя е малформацията без да има друг синдром или увреждания. Това ми го казаха неонатолозите още като се роди Дара и естествено веднага след раждането й направиха подробни изследвания на мозък и всички вътрешни органи. Слава богу казаха, че всичко е наред. Така че, не се притеснявай щом до сега нещата са нормални, значи ще се съсредоточите само върху ръчичката. При вас как са нещата - ще правите ли операция?
Noni, да ти е жив и здрав сина и още много, много да те радва и още повече той да се радва на живота. Черпя се с бонбони всеки път като влезна в страницата, а къде без подарък на РД - затова скромно но от сърце ви подарявам моите най-добри чувства и пожелания
Saly, надявам се вие да сте се възстановили напълно и да сте забравили вече за операцията.
Чоа и пишете