Моята радост сега е Моя мъка!

Мила Иги толкова често си мисля за теб и ми липсваш страшно много Не ме бива много в думите...на дела съм по-силна
Знай, че съм до теб, със теб и когато имаш нужда от приятелско рамо...дори само да поплачеш на него съм на среща.
Скърбя заедно с теб. Знам, че от това не ти олеква. Болката винаги ще я има...празното място също. Те не отминават...просто се научаваме да живеем с тях.
Целувам те приятелко
За милото ти братче - нека почива в мир.

Мила Иги, разбирам твоята мъка, защото съвсем скоро - на 4 юни загубих сина си при катастрофа...Той беше само на 23...
Чувствам се ужасно... Боли,боли, много боли...Душата и сърцето ми са съсипани... Търся сили да продължавам да живея заради другия ми син, майка ми и сестра ми....  Повтарям си , че той вече е вътре в мен и заради него трябва да се боря- така от тук нататък ще живеем двамата , завинаги ще бъде в мен , ЗАВИНАГИ !!! Има ужасни моменти на пареща болка, на сълзи и на лудост... Разбирам те и съм заедно с тебе !!!
Прегръщам те силно,миличка !!!

Опитвам се да ви пиша, а ръцете ми треперят над клавиатурата, де да можех с тази сила, която ми идва дори и за малко от думите ви, да променям съдбата, живота....... Но това е невъзможно........
Той ми беше голямо другарче, обичаше ме черна, бяла, зла, добра, слаба, дебела, приятна, сърдита, на празник засмяно ми се обаждаше и намирах пристан в дома му при нужда... Сега ми е трудно, и съм съгласна до края на дните ми да не ми говори ако трябва, но да го има... На всичко съм съгласна, но да го чувам как се смее...
Благодаря ви, че ми пишете, така тихата лудост, която обикаля около мен, не  успява да ме стигне все още...

Мила,  Мама Иги! Много съжалявам за огромната  загуба, която трябва да преживееш. Преди вече 5 години загубих баща си, беше страшно имаше моменти в които си мислех,че ще умра от болка. Болката ми поотшумя,макар като се сетя за тогавашния кошмар пак усещам тази почти физическа болка .Тази пареща болка вече е безкрайна тъга, особено когато си мисля ,че милия ми баша дори не можа да види първота си внучка, да се порадва малко на  живота без да му тежат хиляди отговорности.И след всички 5години аз все още не признава, че го няма ,сърце не ми дава да кажа лека му пръст. Предполагам,че и ти дълго че се луташ, като всички ни преживели подобен кошмар. Ще отричаш, че ти е непоносимо, ще се залъгваш,че е жив и така тази препарираща те болка се превръща в огромна тъга. Всеки намира утеха някак, много е жестоко в един миг живота се преобръща и става кошмар.Знам, че няма смисъл да те утешавам, затова просто споделям с теб моята мъка.  Жалко за малкото ти братче, надявам се да са на по- добро място.

Mama Igi след много време човек някак се примирява със загубата и се научава да живее с болката вътре в себе си, без тя да приема застрашителни размери. Но още е много рано, трябва  време първо да осъзнаем напълно какво се е случило, някак мозъкът да го асимилира и повярва, че нещастието ни е сполетяло.
Спомням си, че когато загубих първото си дете / в далечната 2002 г. / отначало бях като в някаква пълна мъгла, сякаш светът беше извън мен и не ме касаеше. Бях се затворила в своята си черупка и не исках да мисля ... На моменти болката така ме връхлиташе, че единственото, което можех е да плача ... После спрях да се съпротивлявам на случилото се, признах пред себе си, че е станало, че е безвъзвратно. Много ме болеше от това, че най-близките ми хора не искаха да се говори за случилото се, сякаш така всичко си беше наред, като не се споменаваше. Сега осъзнавам, че им е било ужасно конфузно и не са знаели какво да ми кажат, най-вероятно.
Някак ми стана малко по-лесно като приех в себе си, за себе си загубата. Винаги ще боли, това е неизличим отпечатък, но някак се примирих и спрях да се боря с болката. С времето тя затихва и се скрива на дълбоко, но винаги е там, част от същността ми.

Най-искрени съболезнования за братчето ти.

Мила мама Иги, още преди два дена прочетох темата ти, а не намерих сили да пиша. Просто, защото нямам думите... Дори не знам  колко безумно страшно е. Знам как боли да загубиш очаквана свидна рожба. Знам как тогава няма сила, която може да донесе успокоение. Вероятно и с теб е така сега. Но Хера е казала нещо много вярно - времето не лекува, но с него се научаваме да живеем с болката и с липсата на онези, напуснали земята така преждевремнно. Вероятно това сега звучи клиширано и лишено от смисъл. Разбирам... преди време така звучеше и на мен. Ще цитирам себе си от една друга тема -на нас ни остава вярата и надеждата, че животът не свършва тук на земята със смъртта на физическите ни тела. Знам, че тази надежда не прави болката по-поносима.Просто е светлинка в тунела на скръбта и отчаянието. Исках да ти вдъхна сили, а май не се получи...

поклон пред паметта ти, Роко

Знам мили момичета, разбирам го с всичките си клетки, всичко това, което ми пишете и ми ставате толкова близки и съм благодарна, че сте с мен, но цялото ми същество после се обръща и крещи, че не иска, че не може, че няма как да е така, че живота не е това, което беше, че слънцето свети различно, че надеждата и вярата ми е различна, аз не знам къде е Роко, не мога и да си го представя, въпреки че винаги съм имала голямо въображение, само разбирам едно, че го няма тук, до нас, че не мога да го гушна, да го погаля, да му кажа, колко е красив и умен, и че винаги ще съм до него и с него, каквото и да се случва... Чуствам че сега едва ли не го предавам с това, което ме мъчи и искам, с това което говоря, той не би бил доволен, ако вижда, че така се жалвам, че искам да е тук обратно... Предполагам би се притеснил, че пред всички съм оголила душата си, и го коментирам. И сигурно в същото време не би ме упрекнал, такъв си беше. Чета думите ви, те ме правят силна, макар и за не дълго, после моите мисли пак ме налягат, но искам да ви уверя в едно, не съм спряла да се боря, не съм легнала и завайкала, просто понякога така ме връхлита, като днес липсата му, че скърцам със зъби и много странно, тихичко издавам някакви звуци, не са вик, не са вой, нещо средно, после тръсвам глава и пак наново с всичко, което ме заобикаля. Вие знаете за какво говоря, много от вас живеят като мен и семейството ми...
svetlana_78 дано си права, че са някъде там... и са щастливи...
Lady Incandescent за това се боря в момента, да повярвам и приема до някъде, че нещастието вече върви ръка за ръка с мен, него го няма...
ХАТИ и аз мисля, че така ще се чуствам дълго време още, ако въобще някога го преодолея...
mpetkova толкова топли и силни думи, но както и някой тук писа, физическия контакт е страшно нужен... Това че не можем да си говорим и споделяме също. Тъжно ми е, прекалено все още.
На всяка от вас искам да кажа нещо мило и топло, да и благодаря лично и да съм до нея, за да помогна, както вие на мене. Да гушна mimaan, isepise, Хера, reni _805, Amar, cher, ХАТИ и всички други и да забравим мъката и болката, а тях да ги има, до нас и завинаги... (по детски наивно....)

Минаха още едни събота и неделя без него, дали още дълго ще успявам да се заблудя, че е работил, че е бил зает и няма време......... винаги съм била силна, сега не искам, искам да се срина, а нещо в мен не ми разрешава, не ми дава.... Омръзна ми да съм силната, държащата се, борещата се, уморих се!

Mama Igi много е трудно,много боли,много е тежко.
Точно в този момент те разбирам до болка.
И на мене ми писна да бъда силна и аз искам да плача и крещя.
Но поне пред дечицата си трябва да се опитаме да се усмихваме,макар да не ние до усмивки.
 -те много силно

Разбирам те. Мислила съм за това. Не си позволяваме да бъдем слаби по няколко причини:
- да не нараним допълнително хората около нас, защото и те страдат по свой си начин, да не засилим допълнително тяхната болка и мъка, дори ако може да им бъдем опора;
- защото другите под другите не визирам роднини и хора, които са пряко засегнати от загубата ни така са свикнали да ни виждат - знаят, че сме силни и очакват да бъдем такива винаги;
-защото редовно това ни се повтаря - ТРЯБВА да бъдеш силна!

А всъщност тона е най-неправилният съвет, който някой може да даде. Да ти казва, че ТРЯБВА! Тъкмо обратното - не трябва. Силата не е в това да стискаме зъби, да се опитваме да не плачем, за да не разстройваме другите, да не говорим много за загубата и за чувствата си. Личният ми опит и наблюденията ми тук са доказателството, че човек трябва да си позволи да бъде слаб. Да поплаче, да покрещи, да поругае съдбата или ако има друг виновен, да напише писмо на отишлия си човек дори, да говори с него на глас,да говори за него с обкръжаващите го. Защото ако всичко това бъде подтиснато под наставлението да бъдем силни, всъщност все едно запечатваме вулкан - лавата ще се насъбере и ще избухне с още по-страшна сила. Човек трябва да си позволи да изживее мъката, да мине през нея, за да я приеме. За да приеме, че колкото и страшно да звучи загубата е факт и някакси трябва да продължиш живота си с нея. Но за да можеш да продължиш първо трябва да го изживееш. Не бива да подтискаш чувствата си. Някъде Лилибон беше пуснала една статия относно етапите, през които минаваме, когато загубим любимо същество. Ще го потърся и ще пусна линк.

Прегръщам те силно! И се извинявам ако думите ми звучат твърде директно. Само споделям своя опит.

П.С. Намерих го - http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=97323.75

Иги, мила,  Поплачи си, как иначе можеш да понесеш тая болка?

Той винаги ще е в съседната стая, нейде наблизо и съвсем малко няма да достига да го видиш, да го усетиш. Ще се научиш да го обичаш, без да го прегръщаш и да си го спомняш, без да плачеш. Но още е твърде рано, дупката в гърдите - твърде огромна. Прегръщам те силно!

Бях на един семинар в събота и водещият каза, че на погребение никой не плаче за покойника, всичките му близки всъщност плачат за себе си. И ако се вслуша човек, наистина е така - "Защо ме остави?" "Какво ще правя без теб?" Иги, той е добре, просто няма как да е зле. Тежко и тъжно ви е на вас, защото сте го изгубили. Тежко и страшно е да си представяте живота без неговата подкрепа и усмивка. Но той все пак е с вас, защото продължава да живее в сърцата и в спомените ви. Той винаги ще е твоето малко, любимо братче.

Почивай в мир, Роко! 

Аз плаках, разстройвах се от най-дребни неща, и сега мисля, че продължавам да го правя... Но не и през деня, тогава гледам да съм друга, заради един чифт детски очи, които не спират да ме следят, на големия ми син, той е на 6, но всичко това много го разтресе, направи го разсеян и плачлив. Не искам да досрутвам света в който си живее, искам да му го изградя отново, за да се чуства закрилен, стабилен, недосегаем, поне още няколко детски години, защото той и така много рано порасна, а сега съвсем. Видя реалността, но си е мъничък.
исеписе  !
svetlana_78, не си груба, никак даже, мисля, че думите ти са страхотни и че ми дават допълнителна увереност, че не откачам, че ще продължа, и че просто ми е много, много, много мъчнооо! Толкова го обичам и искам просто да мога да го гушна!  
Лилибон, ти си написала моите думи, наистина повечето плачем за нас, дори и моя въпрос: Как ще се науча да живея без теб? е също такъв, давам си сметка за всичко това, но жаля и за него, за това, което няма да преживее с нас, няма да се посмее на племенниците си, те продължават да правят същите бели, да го търсят, за да ги прави с тях, както преди,... но това е положението, него го няма!

Mama Igi, няма думи, които да намалят болката ти . . . искрено съжалявам 
 

Иги, толкова пъти исках да ти напиша нещо, и толкова пъти се спирах... Загубата на толкова близък човек е нещо толкова жестоко, за жалост и аз се докоснах до това... Денят в който ти пиша, не е случаен...днес трябваше да имам рожденник в нас, на 10 години... И никога няма да съм същата... Искам само да те прегърна и да ти кажа, че те разбирам какво преживяваш в този момент, и че искам някак да ти помогна. И това, че времето лекува не е вярно, просто свикваш да живееш със загубата... Не искам да те разстройвам допълнително, само искам да ти кажа, да си изживееш мъката, но да не се откъсваш от действителността, опитай се да мислиш за него, като че ли той е там на по-хубаво място, и един ден пак ще бъдете заедно. Няма логика, няма справедливост в страданието и в загубата! Не се и опитвай да си същата, просто се опитай да живееш заради семейството си, заради децата си, защото те искат мама да е щастлива! И повярвай ми, това че се усмихваш или празнуваш, няма да натъжи братчето ти, напротив! Той повече от всички иска да те вижда усмихната! Той винаги ще си остане твоя любим брат!

Здравей Мартинче! Съжалявам, че и ти имаш тъжен ден, моя беше вчера, станаха 2 месеца от както го няма, и няма кой да ми се засмее на вратата, и да ме погледне с любими и обичащи ме очи... Исках да ти кажа, че и аз те прегръщам, и си мисля, че времето само увеличава истината, която ще се сгромоляса отгоре ми всеки момент, знам че го няма, знам че няма да го видя така, както ми се иска в момента, но въпреки това очите ми не спират да го търсят все още и ръцете ми не спират да го чакат. Надявам се да е истина, че са на добро и красиво място, и пак ще сме заедно, иначе всичко се обезмисля. Прегръщам те и аз, и само мога да кажа, че съм била богата да го имам и да изживея част от живота си с него. Ще е трудно от тука нататък, но трябва да се науча и заради него, и заедно с него в сърцето да се справям.