Моята радост сега е Моя мъка!

Мила Иги,
знам как се чувстваш ...
ТРЯБВА ДА НАМЕРИМ СИЛИ-незнам, обаче от къде ...
Прегръщам те силно!

Мила мама Иги, плача заедно с теб и искрено ти съчуствам!
Времето не лекува, само притъпява болката.
Искам само да ти кажа няколко важни неща, които мен спасиха от бездната на отчаянието и пълното отрицание на всичко живо, весело и щастливо!

Помисли си какво ще каже Роко, ако те види потънала в печал, отчаяна, обезверена, апатична. Твоят брат, твоят Роко сигурно не би искал да страдаш! сигурна съм, че никога не би си помислил той да те нарани, той да бъде причина за сълзите ти!
ужасно е несправедливо, но нещо друго решава кой колко дълго да живее. Моята Сара - 16 дни, баба ми 93 години, твоят Роко... И никога не е достатъчно. Така е. Няма отговор на въпроса защо това нещо ни праща близките- да ги обичаме, да се грижат за нас, после ни ги отнема и на нас ни е безкрайно тежко... липсват ни, дори и моето момиченце, което не успях да опозная.

Животът е такъв, приеми го! ти си силна, без значение дали ти е омръзнало или не! Научи се да живееш с настоящето, да вярваш в бъдещето. Миналото ни е важно, заради красивите мигове, които сме имали. Заради невероятните хора, които сме срещнали. Заради уроците, които сме научили. Само, че не живеем с него.
Сигурна съм, че около теб сега има усмивки, които чакат да ги погледнеш само, един знак да им дадеш, за да разцъфнат! Не ги обричай на тъга, не ги удавай в твоите сълзи!
желая ти  СИЛА да продължиш напред!

Днес е 9 август, първия празник без моя свиден брат, ще има още много и аз ще се науча да се усмихвам по същия начин като преди, няма обаче да съм същата никога, разума ми разбира, той знае какво трябва да направя и как, но сърцето,.... сърцето, то не разбира и не се примирява. Моя малък син стана днес на 3 годинки, а вчера попита баща си дали днес Роко ще дойде и ще бъдем заедно, толкова е свикнал да е около нас и да чуства обичта му. Всъщност аз не показвам на децата си колко ми е тежко понякога, само вечер потичат сълзите ми, тихичко, без думи... В някои моменти, когато чувам прекрасна музика, или позната, която и той е обичал, сърцето ми спира и тихичко започва да говори, как го чака, как го иска, как е нужен, и как живота е друг, чужд, негостоприемен без него. Водим разговор с това мое сърце, как трябва да тръгне отново, и как трябва да се научи отново да обича, дваж пъти по-силно и заради него. Но все още съм загубена, все още ме няма, все още не искам и не правя планове за живота, все още не умея да се науча да живея без него. Искам, но не мога, надявам се, че спечеля борбата, и ще заживея и заради себе си, и заради Роко! Наистина съм сигурна, че той не е искал да ме нарани и да ми причини болка, и ме крепи мисълта, че все пак е знаел, колко много го обичам! Винаги ще те обичам Роко, винаги ще те чакам, каквото и да говоря, каквото и да правя от тук нататък, макар да знам, че е безмислено, по някакъв начин ще те чакам. И в съня си, и на яве, където и да дойдеш, аз ще съм тук и ще те чакам!

Mama Igi,моя син също не спира да пита за дядо си.И всеки път,когато попита,сърцето ми се раздира от болка,но и аз като теб се старая пред него да съм една,а вечер друга.
Много е тежко,много боли,но.......................................,това е,скапан живот
 -те силно
Почивай в мир Роко

Мама Иги  , много съжалявам за загубата ви , прегръщам те силно ....буца ми заседна в гърлото докато четях поста ти 
Почивай в мир Роко 

А според мен и на този етап не е и нужно. Пак ще кажа, с риск да се повторя - човек трябва да се остави известно време на мъката, да я изживее, за да може да продължи. Да приеме мисълта и да заживее с  нея. Но се иска време. Дай си го.
 Ако преди три години някой ми беше казал, че ще дойде ден, в който отново ще съм щастлива и ще се радвам на живота, щях да го заклеймя като безчувствен безумник, непознаващ мъката и болката на загубата. Тогава преживях един доста продължителен период, в който скръбта ме беше завладяла изцяло. Ставах и лягах с една-единствена мисъл. Днес все още нося спомена в сърцето си, но заедно с него се радвам на онова, с което Бог ме е дарил и определено мога да кажа, че съм щастлива. С цялата си душа желая и вярвам, че такъв ден ще настъпи и за теб. Прегръщам те силно! 

Моите съболезнования за тази непрежалима и голяма загуба 

Много съжалявам за загубата ти!
 Преди година загубих баща си и болката, празнотата бяха неописуеми.
 Нощем не можех да заспя. Толкова болка, мъка, обърканост-не се понася. Колко пъти се самообвинявах, колко нощи съм седяла в кревата с празен поглед и бушуващи мисли.
 Минах през отчаянието, гневът, мъката по него. Сега, след година, мога да кажа, че болката не е толкова силна и все пак е там-дълбоко скрита в душата ми.
 Тъжно е, че толкова млади хора си отиват от този живот. 

Мамо Иги, как си? Не сме те забравили - нито теб, нито мъката ти,нито братчето ти.

Мила Иги, колко изпитания! 
Искам да ти кажа една история, която и друг път съм разказвала, дано не се сърдиш, че те копирам, ето я:
Имало едно момиче, което растяло само и даже се научило да чете, за да не му е страшно докато мама и татко са на работа. Един ден то открило в шкафа красиви документи, в които пишело че се е родило бебе момче, и още едно, и още едно. Това момиче съм аз, а красивите документи са рождените свидетелства на моите трима братя, починали бебенца. Всеки от тях аз срещнах в живота си като един добър приятел, като подадена ръка в тежък миг, получих подкрепа и сила и затова вярвам, че и твоят брат ще бъде отново до теб, но ако скърбиш безутешно как ще разпознаеш знаците на душата. Вярвай мила, че той ще се върне и ще бъде до теб, дано!
Прегръщам те и много се надявам да намериш утеха, болката е огромна

Посяггах много пъти да ви пиша отново и отново, защото вие тук станахте моята утеха, но какво ли можеха да напишат тия мои нещастни пръсти, продължение на болката течаща от сърцето, едно и също, че ме боли, че ми липсва, че го няма и че всеки миг една страхотна усмивка грейва пред очите ми, каквото и да говоря и да правя, но тя ми причинява болка, защото е само спомен. Днес съм  до морето, тук трябваше да сме заедно с него, имах планове да сме тук всички, опитвам се да водя децата до плажа, да се смея, да ги науча да се запознават с нови дечица и да си изкарат добре, но ми е трудно, ако имаше как бих стояла апатично пред палатката, и бих чела една след друга книгите които нося, за да живея в друг живот и да не чувствам миговете минаващи над мен...Не с мен, не през мен, не участвайки в тях, а просто над мен.... Разбрах смешни неща за себе си, че съм обичала най-много буквичката Р, вие имате ли любима буквичка, аз незнаех че е тази моята... сега непрестанно я изтървам докато ви пиша, тя е неговата буквичка - Радослав, точно такъв и беше, даваше радост, беше леко с него, а аз просто го обичах повече от живота си, така както обичам моите малки момчета. Ето почнах да пиша пак хаотично.... Снощи се опитах да потанцувам, да развеселя моите момчета пред палатката... е получи се, те се смяха, правехме "глупости" както има казваме с малкото ми 3 годишно момченце.... смешни глуяпсти, но отстрани сигурно съм приличала на една луда стара жена, която се опитва да измами съдбата, времето, да забрави, да смята че има на кого да се обади и да разкаже за смешното и отсреща да чуе любимия глас. Намерих едно клипче в неговия телефон, записал е малкото ми момче как шофира наужким неговата кола, и му говори, вижда се само сянката му, е как ме хвана този глас за гърлото.... любим глас, мой глас, той е вече едно с мене, в мене... Объркана съм сега и така ви пиша, защото се разстроих, отново...но иначе съм жива, тук съм, продължавам, благодаря ви че не ме оставяте да забравя че и вас ви има някак си до мене... Минаха 3 месец, ходих при мама и тате, отбелязахме го, докато попа пееше си представях как търпеливо стои зад гърба ми, и чака да свърши всичко това, как ми казва :"тихо, изтрай още малко, после ще отидем да се разходим с децата..." И не плаках много, не успях да плача... А после, преди 2 дена сънувах... лош сън, от който се събудих разтреперана, че той е затворен някъде безвъзвратно, че не можем да му помогнем да излезе от там където е затворен...дали това е, за което пишат, че страдайки толкова много, ние му пречим да си тръгне свободен и лек... Аз се опитвам да не скърбя толкова силно и да не плача, на мама може би трябва да разкажа за съня... знам ли? Вие какво мислите?

именно - няма друга истина

Ще споделя моето мнение за сънищата. Смятам, че има такива, които наистина "говорят", но повечето ни сънища са провокирани от мъката, от мислите, които дори пред себе си не смеем да изречем, от страховете,от лутането между хиляди неизвестни и оставащи без отговор въпроси. И понеже всичко това колкото и да го подтискаме продължава да занимава подсъзнанието ни, то избива нанякъде. Намира си форма. В сънищата ни. Според мен човек има и вътрешен усет за това кой сън е плод на мислите и емоциите му, и кой е значещ, но за да можем да ги различим не трябва да сме под влияние на силни преживявания и чувства т.е. по-трудно е да различим едните от другите когато силно страдаме. Ти самата как усещаш нещата?

Прегръщам те!

Мила,Иги !
До болка ми е познато,това,което ти усещаш! Нощно време аз имам чувството,че мозъкът ми е разделен на две-едната заст въобще не спи, а другата произвежда сънища...всякакви...
ето едно мое стихотворение,което написах през нощта:

Прекършена е моята душа,
Очите ми – две дупки, пълни със вода солена…
В сърцето много обич и тъга и самота
И лудост дива тялото обвзема…

А мъката ми стихове реди
и лудостта ми думите намира.
И няма никога да е като преди
eдна душа във стихове умира…

Пргръщам те, миличка!

Иги, мисля, че правилно разсъждаваш, съгласна съм с всичко, което пишеш и за сънищата. Ти си имала щастието да общуваш с прекрасен човек, да го опознаеш, да имаш спомени, които да те топлят, пази ги - аз не съм имала този шанс, само знам, че ги е имало и са си отишли, за да оставят шанс за живот на мен /ако някой от тях беше оцелял мен нямаше да ме има-нашите са искали само едно дете/. Пиши, говори си с нас, споделения товар е по-лек!