Моята радост сега е Моя мъка!

О,скъпа,аз изпитвам същото и съм убеден,че всеки човек загубил любимото си същество испада в подобно състояние. Ние,които обичаме силно неще излезнем от това състояние,то ще ни съпътства до края на днитени.Искренни съболезнования! Нека БОГ Ви дава утеха и сили,макар, че всички имаме нужда от това!Тази рана в сърцата ни, не се ликува.

Не съм писала отдавна, не защото нямам какво, а защото не искам да ставам досадна, с едно и също. Нещата някак се промениха, но пустотата в душата ми се увеличава всеки ден, все повече и повече... Днес прочетох нещо жестоко във форума, в една тема в която една жена се оплакваше, че всичко и изглежда безразлично, без да има сериозни проблеми които да я хвърлят в депресията в която е, бяха я посъветвали много неща, и бяха и писали и това, че има много по-страшни неща, които да те карат да се чустваш по този начин, а друг потребител беше написал, че такива като нас (преживели загуба или имащи деца с увреждания - аз имам две) едва ли не са за съжаление, и съчуствие, и още род подобни неща.... аз изпитах болка...изпитах и обида...Но после се замислих, какво ли значение има, него го няма, колкото ще да се чуствам обидена и нещастна от нечии глупави думи, това няма да помогне на моята безнадеждност. Трудно ми е да се справям без него, защото знам, че няма на кого да разчитам по същия начин....защото само той издържаше търпеливо и мълчаливо моето мрънкане и какво ли още не...но всичко това звучи егоистично, истината е, че трябва да тъжа за неговия млад живот, за неговите добри ръчици, за неговите топли и красиви очи, за неговат обич и към децата ми, които във всеки подобен мъж търсят него. И така ме боли, че малкото ми момче ме пита: Как изглеждаше вуйчо, не си спомням мамо... От това ме боли... Колко е тъжно, никой няма да го помни след мен...той не можа да има мечтаното детенце, тогава трябва ли да смятам, че живота му е бил за нищо? Тези мисли ме морят денонощно, колко сме мънички и незначителни, никой няма да тъгува и да ни търси...знам ли, глупости са, но ме тормозят.
След 2 дена ще станат 2 години, а живота ми е непълноценен, и труден... и все повече ме въвлича в някакви безумни и мрачни мигове. Дали съм лоша, като приписвам всичко на тази загуба? Незнам силна ли съм или само се правя вече. Не искам да съм силна, искам да имам брат, да му се сърдя, защото ме е забравил и не идва толкова често..само това искам. Обичам те любими братко, съжалявам че бях толкова лоша сестра и продължавам да бъда такава. Гушкам те много! И не разбирам, толкова време мина, прости ми най сетне ако нещо съм сгрешила и ела в съня ми, искам да те видя, искам да ми замирише на теб. До този миг не ми се случи това...

Иги, съжалявам, че се чувстваш така! Не се самоизмъчвай, моля те!

Питам се - трябва ли някой да ни помни? Това не е ли пак проява на его? Живеем не за да ни помнят, просто живеем. Опитай и ти просто да живееш, пък който запомнил, запомнил, няма да се тръшкаме заради чуждата къса памет, я? 

Ели, не искам да те лъжа, мрачно ми е, дали е тази депресия, която не ме пуска вече втора година, или просто мъката, или неувереността ми по много причини. Права си за помненето, наистина не държа за себе си, за него ми е мъчно, че няма да мога да помилвам никога вече нещо негово, нещо продължило след него, разбираш ме....И ми омръзна да слушам думата "я се стегни", от какво обаче, дали наистина съм се предала? Его, ех его, напусни тази моя тема, все около себе си го въртя и суча...

Иги, разбирам те, така добре те разбирам... Не си намерила покой още. Аз дълго, дълго време се чувствах некадърница и неудачница, защото не съм могла да спася детето си.

Да, вероятно наистина са се комбинирали много неща. То не ти е едно на главата. Само дето, докато ни е черен живота и ни е мъчно за нас самите, както и за любимите хора, дето не са с нас, наистина забравяме да живеем и я караме по инерция. И после ни става мъчно и за живота, който не сме водили. Не знам... Дано намериш нещо скоро, което да те вдигне на крака и да се почувстваш по-добре. Депресията е отвратителен начин за прекарване на времето, не я препоръчвам никому. 

Момичета, просто трябва да си прегърнем мъката ... и така да продължим...  

Трудно е , боли, нечовешко е....

Иги, разбирам те напълно, когато хората се изказват по този начин и се чувстваш като лошият пример- "виж ги тези ........или онези.........- да си пием и ядем, че........и т.н.",Сърцето кърви, навеждам глава и си казвам дали Господ не спаси  детето ми от това да го чуе за себе си, толкова много боли и е страшно, толкова време без него ,сякаш не е било за другите, но ние знаем и помним и много ни боли и винаги ще е така. Хората имат къса памет, но и ние сме били щастливи, когато някоя майка е плакала или сестра и баща и брат, както аз сега като видя дете на годините на Роси
и полудявам, така сигурно някоя майка е гледала него, и ние сме казвали"Много жалко и пр.", но просто не сме знаели колко много боли, а и страхът от това е много силен.Носиш си чувството за вина и за това, че си родила детето си , както казваш "с увреждане" . Това се трупа с годините.Сега осъзнавам колко ме е разрушила тази трупана с годините вина, и срам и болка и мъка, сега се питам кога съм била истинска с детето си и дали той е усещал жестокият ми страх. Но не бях и информирана достатъчно.Дали това ми попречи накрая да реагирам адекватно и да го спася , защото то се трупа и коварно яде от психиката ти и те прави неспособен да мислиш трезво над нещата. И аз се чувствам много по-зле с времето, отчаяна, безнадеждна, за сила изобщо не говорим.......Поста ми ще стане безкраен , безсмислен и отегчителен, както винаги. Ако искаш ми пиши на лични. Имаме нужда да пишем поне, извинявам се че пиша , но аз мисля ,че в нашето "общество " нищо не се прави за хората, които имат деца с увреждания,за хората загубили деца - освен да ни сочат ,трагедиите се замитат "под килима", а това са неща , от които
никой не е застрахован.
Не си била лоша сестра, били сте много близки, свързани души не си и сега лоша, слаби сме и се самосъжаляваме, защото пред смъртта сме безсилни, защото незнаем дали има нещо след това,защото останахме след тях, защото съществуваме.....спирам защото няма край.......

  За Роко

на всички  !