Бихте ли заделяли и заделяте ли пари за "старини"?

Не съм съгласна с тази твоя теория. Ние хората имаме нужда от уроците на живота. Един от тях е да се научим сами да градим, за да го оценяваме, пазим и развиваме. Най-важното, че ставаме по-силни и от всякаква ситуация можем със собствени сили да излезем. Имах състудентка, която живееше при родителите си и не можеше да се пребори с много неща от живота. Всичко й беше осигурено, нямаше никакви задължения освен да учи и да завърши (когато може). Изпадна в емоционални проблеми. Тръгна на терапия, където я посъветваха да се изнесе на квартира и да не взима никакви пари от родителите си. В началото й беше много трудно, защото я бяха посъветвали дори и една лъжица да не взима от никого, а всичко сама. Първите месеци имаше пари за едно легло и храна. Нищо друго нямаше в стаята й. Видя, че така не може и се стегна: тръгна да търси работа. И тъй-като учеше можеше само определени часове да работи и нямаше много средства. Но започна да си купува лека-полека неща, да им се радва, да се стреми към повече. Не я бях виждала няколко месеца и когато я срещнах видях съвсем друга личност. Търсеше редовна работа, завършваше и много от емоционалните проблеми бяха в миналото. Беше много горда от себе си, че се е справила с всичко. И това в богата Холандия.

Мисълта ми е, че съм се нагледала там (а и тук) на хора с проблеми, защото родителите са им дали всичко. Силата на борбеност е в пъти по-малка от тези, които сами е трябвало да се справят. Разбира се, хубаво е да осигуриш детето си (ако мислиш, че така е редно), но е много по-важно децата да се научат да бъдат уверени и борбени. Във всяка една ситуация. Моите наблюдения са, че ние българите (голяма част) изживяваме паданията много тежко, именно защото родителите много помагат.

Ето това е истината...  Мъжът ми помага на майка си, която е работила и е внасяла огромни суми в пенсионния фонд, а получава 200 лв пенсия. Всичко излиза от нашия бюджет. Не се оплаквам, разбира се... ако моите родители имат нужда аз също ще помагам и то не по "задължение". Но всичко това ме кара да се замисля как да освободя детето си от всичко това. Сега не ни тежи, справяме се, но не знам след време дали няма да тежим ние на детето си. Освен това аз съм разбран човек, както и мъжът ми. Ами ако дъщеря ми попадне на човек, който ще й мърмори, или ще трябва да избира дали да нахрани децата си и себе си, или нас... или... много са или-тата 

Бих, трябва и много бих искала, но в момента тук не ми е въможно.
Затова стягам куфарите за чужбина.
Страхувам се да остарея в БГ.

А аз ще си позволя да не се съглася с тази теория, защото съм живото доказателство, че тя невинаги е вярна 
Изобщо, хората са твърде различни като съчетание от характер и дадено от родителите възпитание, за да можем да ги разделим на две групи, и всеки категорично и еднозначно да попадне в едната - или родителите ти те осигуряват, и ставаш пълен нехранимайко/ в най-добрия случай страдаш от емоционални проблеми, или не получаваш нищо от родителите ти, и автоматично това те прави борбен и уверен.. Хората като приятелката, която описваш, за мен са по-скоро изключение - повечето деца, получили подкрепа /не само материална/ от родителите си, стават уверени в себе си и следват добрия пример, получен в семейството.

Аз не си заделям пари за старини. Имаме малко пари в една банка, ако не дай си боже ни се случи нещо, но повече не заделяме.  Живея на принципа, че утре може и да ме няма и каквото заделим го оползотворяваме както ни харесва. Е, може би един ден като ми се роди дете ще започна да мисля по различен начин.

За момента имам други грижи и разходи, заделям пари, но отиват в друга насока, т.е. не са за старини. Определено ме е страх да остарея в БГ и се замислям за алтернативи под всякаква форма.

Kalinka, аз съм се справила доста успешно с всичко. Намирам, че това е не защото, а въпреки, че родителите ми избраха да се дистанцират и никога да не помогнат, въпреки че имат възможност. Техният принцип е, че на лошите деца не се дава нищо, защото ще го пропилеят, а на добрите - защото сами ще си го изкарат.   Така са си решили, няма лошо. Но аз не споделям това мнение и не искам да се държа така с децата си, колкото и европейско да е това и колкото и да ги научи да се справят с живота. Нека имат основните материални неща от родителите си, пък в живота проблемите никога не свършват така или иначе за съжаление   Въобще аз се справих без помощ с цената на доста труд и неспиране да работя от 18 годишна насам, нещо, което мисля да спестя на децата си, поемайки риска да ги разглезя безобразно или каквото и да е там. Човек има нужда от помощ, когато е на 18 - 25 години. Сега съм на 35, отдавна нямам нужда от никаква помощ и вече е съвсем нормално околните да се опират на мен. Но да се оправяш сам като млад не е супер лесно, колкото и да е постижимо и възможно (то като нямаш друг вариант, какво ти остава, освен да си успешен - не знам )

Не мога да заделя, живея ден за ден.А ми се иска да можех.