колко майки и бащи имат децата ни

Май съм го писала вече ... сина ми има толкова майки и бащи, колкото сам прецени. В моята глава аз съм му майка, жената, която го е родила също му е майка. Нямам проблем с думите (вече!)

Докато беше съмвесм мъничък винаге говорихме за жена, която го е родила. После един ден, той неочаквано за мен я нарече "първата ми майка" и за мен това си е съвсем ОК!

Затвърждава ми се убеждението, че това с двете майки си е проблем поравно и на децата и на родителите. Имам предвид, че засега, тъй като до към 7 годишна възраст децата са силно силно зависими от майките си и ги отразяват на 100 процента, понеже аз съм вътрешно стабилна по темата и Нико няма проблеми. Периодично се подсеща (най вече докато четем книжка или гледаме филмче)и пита, получава съответен отговор. На този етап вярвам, че няма спирка да ни попита каквото и да е и това ми е достатъчно. После ще му мисля

Наскоро гледах в известно предаване по немската телевизия разказа на една осиновена жена и майка на три (биологични) деца. Тя споделяше, че е имала много щастливо детство с родителите си, че биологичните никога не са били тема за нея, не е изпитвала желание да ги търси и т.н... Но в един момент, когато едно от децата и имало за домашно от училище задача - да изготви родословното си дърво, на нея някак си станало криво. Започнала да си мисли, кои родители трябва да запишат за "баба и дядо" на детето, а за "прабаба и прадядо"?... Питала се, с нея ли свършва родословното дърво на децата и... Това също е един аспект от темата за броя на родителите...

Аз не виждам проблем с родословното дърво. Ако детето иска да се открие дотолкова пред съучениците си, ще нарисуваме и двете неща - биологичното начало и нас. Той присъства в родословното дърво на семейството ни, не виждам защо и те да не присъстват в нашето. Пък думите са си думи. Проблем с тях нямам, просто виждането ми за родителство е такова, че аз съм майка на детето си. Ако детето ми реши да има две майки, ще има две майки. На мен ми е все тая. По-важно ми е , че ми има доверие и знае, че ще съм винаги до него.
Задълбваме се прекалено в думите. Или аз не разбирам добре идеята на темата. Пиша по въпроса "отричаме или не другото начало на децата си и приемаме ли важната роля на биологията в живота на децата ни".

Децата порастват и тези въпроси отиват назад в съзнанието и балансът се постига от само себе си.

Аз възприемам предмета на темата директно: "Колко майки и бащи имат децата ни"... И в тази връзка лично моят отговор е (както с родословното дърво): ние и биологичните родители/създатели/хора... Те не са маловажни, нито са много важни...  
 

Всъщност никога не съм имала проблем с родословното дърво, дори не съм се сещала да пиша друг освен родителите си, въпреки че знаех, че съм осиновена. Кофти ми беше когато трябваше да го кажа на една ендокриноложка  със студен поглед и още по студено изражение, която ме попита "Някакви наследствени заболявания?" И много трудно се снема анамнеза от такива като мен, защото всичко започва с нас, а трябва да лекуват точно нас. Ух, че объркано го написах, дано ме разберете!
Затова си мисля, че трябва да имаме повече информация за биото, не лична, но относно наследствените заболявания - просто е нужна. Ако щете вярвайте, но когато майка ми ми каза как се казва жената, която ме е родила, аз мигновено и забравих презимето и фамилията. И си мисля, че ако вместо това ми беше казала, че е страдала от това и това заболяване щеше да ми е много по-полезна. Пу, каква съм гаднярка,а

 

Хм, тази тема започва да ми прилича на една друга, която доведе до разкол и замиране на форума....

Същото и при нас, това с първата майка. Децата май се оказват по-мъдри от нас и си казват нещата много точно.

Колкото за другото разклонение на темата по отношение на родословното дърво, при нас си работи образът на ашладисването - едно клонче е присадено към нашето дърво и поема от него сокове, но си носи и нещо от другото дърво, първото.
Физическите прилики в нашия род, от една страна, и неприликата с децата, от друга, са толкова очебийни, че няма как да ги премълчаваме, без да ставаме лицемерни. А да говорим, че е само външност, а другото е единствено възпитание, е наивно.
Обаче този въпрос наистина сме го нищили... 

Жалко, ако наистина е така. Защо да се държим сякаш сме "от двете страни на барикадата", след като имаме общи неща, които са ни събрали в този форум... Изтрих от предишното си мнение онова, което би могло да "разбуни духовете", тъй като наистина нямам желание за такова нещо...  Да понауча нещо и да общувам със себеподобни – това е, което търся тук...

Относно родословното дърво. Случайно гледах споменатия разказ... – знаете, подобни неща не могат да минат покрай ушите/очите ни незабелязани...   Темата ми стана интересна и с кого да споделя, ако не с вас... Пък и определено ми се стори, че има връзка с въпроса за броя на родителите... След предаването със съпругът ми спонтанно си говорихме, че най-общо родословното дърво проследява биологичния произход на даден човек (индивид) и макар ние да сме родителите на дъщеря ни, няма как да сме част от нейното родословие… Мислехме си, обаче, че дори и то да започва от нея, няма да е чак толкова лошо, тъй като тя има много братя и сестри,... знае се, коя е биологичната и майка... Така или иначе много ми хареса идеята на Маймуна и останалите за "ашладисването".  Ние сме свързали съдбите си по един много дълбок, уникален и категоричен начин... А и родствените връзки не са само биологичните. Спомням си, че император Траян е бил осиновен и е бил достоен наследник на трона на Римската империя... (е, макар и тираничен спрямо християните по онова време...)

О, няма основания за сърдене и караници. Като чета, мисля, че споделяме много близки концепции, всъщност... Затова не се включих допълнително в изясняването на "казуса".

Във втори клас на няколко пъти в училище се нищи родословното дърво. Нашата учителка знае за осиновяването. Андрей не е пожелал да споделя в класа (въпреки че играе с децата активно, явно не ги чувства близки още, не му е уютно там  ).

Като правихме родословното дърво, отказа да включва който и да е друг освен сегашното му семейство. Но старателно в графа "татко" включи сестра ми, племенницата и приятелят й, та барабар и хрътката им Карим, по-огромна от него. Бях използвала темата да поговорим по-обстойно за осиновяването, но той реши така и не съм му пречила.

 

[/size]

Гледам и с чувство за хумор на нещата, та сега вместо да пиша, че ме чака "работна нощ" (в понеделник ми изтича срок), ми хрумна, че това нашето не е баш родословно дърво, а родословен пън .
Ами отрязаното дърво си е пън.
Ако са починали био-родителите да говорим за дърво, ама като е решила БМ, че иска да спре връзката и да си отсече отношенията - пън си остава.
Та, само от страната на осиновителите е дърво, а от другата си е пън, както и да го погледнеш. 
Та нямам никакви съмнения кое ми е родословното дърво.

Мойто голямото родословното дърво си го беше правило в училище, аз само преглеждах тетрадката. Беше описал всички наши роднини, за които знае, барабар с прадядовците си, които често са тема на семейния фолклор. А като брат/сестра освен сестра си беше писал и котарака Томи като брат с обяснение - и той е от нашето семейство.

Разсъждавайки пак по темата моето мнение е, че тук, сега, в настоящето и най-вече погледнато от наша гледна точка - ние сме родителите им и други няма. Това според нашата ценностна система за понятието "майка" - жената, която от появата на детето в живота й до последния си дъх е готова на всичко за него.

Но в техния свят съществува още една жена, която има своето място в мислите им, защото в определен период от живота им е изиграла своята решаваща роля за да ги има на тоя свят. В зависимост от много фактори те могат да изпитват към нея различни чувства - неприязън, омраза или любов, да се страхуват от нея или да я обвиняват за съдбата си, но това е просто защото тя си има своето неизместимо място на жената, благодарение на която са се появили на този свят. А нея, точно поради тези й заслуги, нашето общество е приело да я наричаме "майка".

И пак се връщам към любимото ми стихотворение на Вазов, където казва за майка си, че "два пъти ми майка беше". Е, при нас пък има две майки, аз съм по един път на две деца, ама какви деца...
Е, нашият калпазанин сутринта ни запозна с директорката по нейна покана. Констатацията беше: "Много умен, но и много палав и с особен характер - каквото си науми, прави го".

Извинявайте, че повдигам темата .

Fussii, би ли ми дала линк към тази приказка. Струва ми се, че тя ще е най-добрата отправна точка в нашия случай с дъщеря ми, а по-нататък, каквото детето пожелае да знае. Но все от някъде трябва да тръгна.
Предварително ти благодаря.

В началото на втори клас помня, че разгледах учебниците и като мернах урока с родословното дърво, говорих с госпожата, с молба да бъде деликатна, ако има "по-особено" поведение от страна на дъщеря ми. Веднъж заради осиновяването и втори път, заради липсващия татко.
Въпреки това, за малко да изпусна този момент.
Напомниха ми го със забележка, че детето не е направило такова дърво...
На всички други бяха окачени на стената. Такива едни красиви, изпипани, със снимки, прелест!
Говорих с дъщеря ми, която като никога беше доста резервирана. Обикновено говорим много отворено, но пък всичко това се случваше в период, когато живеехме с бабата, а тя ми е малко серт жена. Не го прави умишлено, но ей така, без да иска, може да поомачка едно по-чувствително същество.

Та, седнахме с щерката и решихме, че ще си направи такова дърво за у нас си.
И направихме следното: две коренови системи, едната по-дълбока (Дълбочината беше израз на времето, а не на други характеристики. Ние сме се срещнали значително по-късно от физическата й поява.). Там успяхме да сложим само едно име... е едно празно балонче с надпис "баща"...
На другата коренова система сложихме известните нам роднини до ниво баба, не че нарочно исках да се пази някакъв измислен баланс, а просто вече нямам толкова живи роднини, пък и аз самата не познавам и не помня толкова, камо ли детето ми...
В короната на дървото сложихме нея и сестра й.

Не знам дали направих добре или зле. Знам, че исках да й дам някаква база за принадлежност, без да отрича нито едно от началата си - биологичното и настоящото.
Без емоции, без нужда да отрича или приема. Просто факти.
И... да, опитах се да й дам знанието индиректно, че независимо от къде и как произхожда, тя е важна, че всяко начало може да започне от нея.

Маг, не знам дали още влизаш и четеш, но дойде "твоето" време. 
Дъщеря ми е на навършени 9 години и макар отдавна да засягаме темата, че за да се роди едно дете, са нужни мъж и жена, чак сега тя осъзна не само рационално, но и емоционално за какво говорим.
Вчера имахме от "онези" разговори. Тя го започна и... когато й повторих за сетен път, че за жалост нищичко не знам за таткото... се разплака.
Имахме много емоционален и топъл момент на близост в болката й, с уговорката, че ще потърсим каквото пожелае, когато стане голяма.
Така че, идва време и на татковците, но явно тази връзка е по-скоро емоционална и не толкова първична, както с майката.

И при мен ще е проблем темата за таткото, сама мама ще съм.
Ще се справям някак, само щерката да дойде.