Какво е да си майка?

Никога не съм се замисляла над този въпрос.
Със съпруга ми бяхме 12 години гаджета, време, през което завършихме университет, намерихме си работа, издигнахме се в йерархията, купихме си собствено жилище.. Имаше купони безкрай, срещи с приятели, пътувания, невероятен живот... И никога не се бяхме замисляли за деца - някак си не ни бяха нужни такива екстри, нямаше място в живота ни за деца. Един по един семейните ни приятели родиха, взеха да се мъкнат навсякъде с лигавите си хлапета, които пищяха, крещяха, цапаха и пипаха навсякъде, "не пуши, че детето е в стаята", "тръгваме си, че детето ще спи"... Е, направо ми призляваше от всички тях. Все си виках - и закакво им са сега тия ужасни същества, само ни развалят хубавата компания. Направо ги мразех тия лапета. Един ден мъжът ми ме попита какви са ми плановете за деца. Казах му, така както го чувствам - да, добре, може да си родим едно. Някак си  го мислихме - следваща точка от развитието ни в живота - дете. ОК. Планирахме го, забременях веднага, въпреки, че бях на 31 г. Не съм мислила даже какво е - от кариера нямах време.  Малко по малко започнах да се променям. На заден план оставаха стари навици, харесваше ми да мисля за "нероден Петко", какво ще бъде като дойде.... Нямах търпение да се роди. Като го видях за първи път си помислих - "Е това ли е? Че и спи на всичкото отгоре, вместо да си играем". Това примесено със страх - как да го хвана, да не му счупя ръчичката и тем подобни терзания - някак си не усещах майчинството така, както ми го описваха розово и безметежно. Плюс това множество роднини и гости цели два месеца - да видят малкия принц! Е, направо ми идеше да се хвърля от терасата, че си наруших спокойния до сега живот заради едно дете. Но през всичкото това време усещах, че едва сега съм истински щастлива. Малкия е вече на почти три годинки. Подигравах се на всички приятелки, че се лигавят с децата си, че им обръщат мноого внимание, вместо да ми звъннат и да пием кафе. Елате сега да видите коя е най-голямата лигла. Аз, която спях до обед сега при всяко обръщане на детето скачам да го завия. Непрекъснато се целуваме и прегръщаме, цялото ми внимание е само за него и баща му. Не ме вълнуват вече купони, кариери.... Много треперя дали правя всичко възможно малкия да е щастлив, за мен това е най-най-важното сега. Естествено, че има моменти, в които ми идва да го удуша, но и за миг не съжалявам за решението да го имаме. Често, докато малкия изнася поредния си концерт с тенджери и тигани и ни кара да танцуваме, а ние сме умряли от глад и умора, та тогава си мислим какво беше преди - спокойствие, безгрижие, но и тишина и скука. Тези двете ги усещам сега, когато вече знам какво е да си майка. Преди изобщо не ми е минавало през ума, че имам нужда от дете. Осъзнавам го едва сега, след като знам какво е. И продължавам трудно да понасям чуждите деца.

Така че отговор на този въпрос си давам едва сега. Много трудно бих преценила, без да съм го изпитала. Вече искам второ детенце, което, както мъжът ми казва "сигурно ще ни вкара в лудницата, ако е палаво като това сега". Но искам. Дай боже!

Дано си имате второ. То май като в песента "ти дойде и преобърна целия ми свят..".

mitsa, жалко, че линкът не ми се отваря!

Нали и те са майки?!

 

http://vbox7.com/play:f56ee414&al=1&vid=2857004

А така?

Съжалявам!

Като копирах линка на друго място, стана.

Даа, ето тук опираме до дефиницията. Защото или те не бива да влизат в квалификацията (а това не може да стане, понеже са родили и все някак гледат децата...), или пък трябва да изведем дефиницията навън... И после ще дойдат въпросите - майки ли са тези, които не са раждали, а само са осиновили децата... И т.н., и т.н. Все въпроси, които са притеснителни и са натоварени с култура, история, етнически особености. Не е толкова лесно и еднозначно, както някои тук се опитват да го изкарат - мейките (разбирайте ССФ с деца) сме съвършени, всички останали (разбирайте жените без деца) са полухора... Подобни тесногръди изказвания са неуместни, темата е сериозна.

1905vv, доста интересен пост, трябва да призная, тъй като показва, че преживяването е несподелим опит и няма как да знаеш какво е, преди да го изживеещ, както се опитах по-напред да покажа, че е при майчинството. Но не намирам подигравателното ти отношение преди това за особено похвално, тъй като същото правят и тези майки, които пък се подиграват на жените без деца.

gergandi, мерси! Не ми се обясняваше, а рози-макси много лично го прие. Не знам защо. Изрично казах, че не визирам описващите лични преживявания. Но темата е "какво е...". Обобщаващо е някакси и се позалитна, споерд мен. Точно в в обвинителната част. А нямаше нужда.

Не е похвално, но е напълно реално описано. Няма да забравя потреса, в който изпадах, когато очаквах да ми дойде на гости приятелка с дете... Сега ми е смешно, но тогава ужасът от стотиците мазни петна от пръстчета по стъкления плот на холната ми масичка, капките храна (или лиги и сополи) по теракота ми, тромавото приближаване към вазите и прочие декоративни части на интериора - този ужас беше истински.
Не се срамувам от това, че съм го изпитвала, именно защото съм го надраснала и мога да му се надсмея. Но тогава не съм била по-лош човек, отколкото съм сега, само защото не съм се умилявала от деца и не съм ги харесвала и желала с цялото си същество. Просто съм била на друг етап от живота си.

BirdsFlu, точно това имах и аз предвид, но ти се изрази много по-добре от мен . Наистина вече съм на друг етап от живота си.

Никой не знае какво е да си майка,докато не стане майка.
И никой не е достатъчно подготвен за това,още повече ако е около двайсетте./години/

Не съм изчела всички мнения още, но това ме притесни? Нали не искаш да кажеш, че проблемите се дължат на това, че ти не с убедена, че желаеш дете!!! Не се затормозявай излишно! Не тръгвай по тази плоскост, защото нищо хубаво няма да намериш....

Хубаво е да имаш вяра, но според мен има неща, които само с вяра няма как да постигнеш!

За мен е прераждане, възможност отново да порастна и аз, да погледна света отново през детските очи, да използвам всичките си знания, за да покажа на детето си, колко е прекрасен живота и как може да се живее щастливо!
Не съм егоист, ако това ще кажете, но е прекрасно от любовта между двама да се появи човечето, което въплътява чертите и на двамата...
Пожелавам го на всички, които желаят детенце, и пожелавам на всички дечица без майки, да намерят нови такива!

Странен въпрос. Единственото, което ме отличава сега от преди, е страхът за детето и ясното съзнание, че аз съм ( или по скоро бях) почти целият му свят, но и това е временно. Иначе ми е много трудно да отделя майката от жената, дъщерята, съпругата, работещата жена и т.н. в мен.
А и нали не се очаква всички майки да са еднакви .

Много точно изразява и моите чувства и емоции.
Чак преобръщане на светове и божествени светлини не съм видяла.
При мен майчинският инстинкт дойде бавно, не в мига на теста, не по време на бременността, не при раждането, а през първата годинка на детето. Влюбих се в самото дете, с неговите си особености, а не в самата идея, че съм майка и априори трябва да се чувствам богоизбрана.

Аз по същият начин не се чувствах толкова щастлива през бременноста,въпреки,че уж я исках...не усетих нищо,не усетих нищо и после-държах един вързоп ..и нищо. После чак дойдоха "вродените" емоции...