Кой съм аз?

Toни, от този последният пост, направо ми се сви сърцето 

А какво правят с децата детската градина, училището, дори семейството.. обезличаването започва оттам.  Учат ни да забравяме кои сме. Много ефективно. 

fastuche, не исках да свия нечие сърце 
Така е - обезличаването е отвсякъде и от детските години. Защото само, когато човек е обезличен, той става част от масата - също обезличена, едно петно. А масата лесно се управлява.

Нужно е да открием лицето си и да не позволяваме нещо или някой да го изтрива или размацва за свой интерес. Нашият аз да не бъде лесно унищожим от някой или нещо. В противен случай сме като от филма "Стената" на Пинк Флойд - тия с еднаквите маски - без лица. Които изглеждат досущ еднакви.

За да стане това, понякога трябва да сме твърди, за да съхраним лицето си, да не бъдем обезличени. Който го може само с любов - честито да му е! Но ако подходим, че няма добри и лоши хора, по същата логика - няма добро и лошо като реакция. Има запазване и не-запазване. Т.е. ако на шамара отвърнеш с шамар, на грубостта - с грубост, - няма лоша или добра реакция, а запазване на собственото аз, за да не се допусне обезличаване.

 

    
Хайде и аз да дам пример от детската градина..

Събужда се тази сутрин детето увесило глава и провеждаме следния диалог:
- Мамо, не искам да ходя на градина днес.
- Защо миличка?
- Госпожата много ми се кара. (не понася лошо отношение и повишен тон особено от госпожите си, в които е влюбена)
- Защо ти се кара?
- И ме наказва. - продължава щерката с нещастно изражение.
- Нещо лошо ли си сторила?
- Да, късах тапетите.  
- А защо късаш тапетите, нали знаеш, че това е лоша постъпка и не бива да се руши така..
- Габи ме накара  
- Габи приятелка ли ти е?
- Да.
- Нали знаеш, че приятелите не карат приятелите си да вършат лоши неща, ако наистина ги обичат. И ти би следвало да прецениш, че не бива да правиш това, въпреки че Габи те кара.
- Да, обаче, тя каза че ще ми се разсърди и няма повече да ми бъде приятелка, а пък аз я обичам..

Този разговор го водим не за първи път. И все на същото място ми свършват коментарите.

Какво да кажа на детето, за да съхрани себе си, да не се обезличи и да има приятели - прави това което е правилно?
Смени си приятелката? Въздействай й положително?
Отстоявай себе си пък да става каквото ще?  
Дори не слушай учителката и не го приемай толкова тежко, да не ти пука - и тя е човек и тя греши и може да ти се скара несправедливо (на мен ми се е случвало да ме накажат заради друг).  
Малките деца приемат възрастните за големи авторитети - и ако някой му се скара, детският 'аз' мигновено се свива, сконфузва се и оттам вече лесно се придвижва към точката на обезличване т.е. ще правя както ми наредят, а не както ми извира отвътре, за да не ме накажат и т.н. Или избива на неконтролируема агресия.

Кажете ми, виждате ли начин да се предотврати това пречупване на крехкия Аз на детето?

Сигурно има някакво супер лесно решение, което в момента не съзирам  

"Ти искаше ли да го направиш?"

 fastuche , а защо тя си мисли, че няма да я обича приятелката и. Продължете разговора в тази насока. Тя е най вероятно много мило и чудесно дете, което прави всичко прекрасно. Трябва да е убедена в това

Passi,  това е един много добър въпрос, благодаря ти за подсещането.   Ще ми разкрие какво й казва вътрешното усещане. Само трябва внимателно да я слушам...

A m b e r чувствителна е много, взема всяка дума за чиста истина   и определя себе си по отношението на другите спрямо нея - ако й се карат се смята за лоша, ако я хвалят се чувства като принцеса. Като я командват - подчинява се. Ако намери някой да я слуша - тя командва и раздава същото правосъдие т.е. няма проблем да влиза и в другата роля. Зависи чие Его е по-силно в създадената двойка.

Въвлечени в обществото т.е. в отношения, децата ви разпознават ли вътрешния си глас, самоопределеят ли се спрямо него, т.е. слушат ли себе си в подобни ситуации? Това , което наблюдавам при моето е едно люшкане на АЗ-а задействано от външни влияния.
Иска ми се някак да я насоча да пусне котва в себе си и да изхожда от себе си, когато взема решения как да постъпи.   Влиза във възрастта, в която започва да забравя коя е очевидно  

Хубаво би било да й давам личен пример, но ето на, че и аз осъзнах едва преди година, че имам подобно пречупване за отработване. 

Не мога да не споделя с всички вас това:
За Мечтите

Понякога мечтаейки се носиш, облечен в розовите си дрешки, на розовото си летящо килимчета, сред просторите на ефирния розов свят. След като се намечтаеш хубаво и изпълниш душата си с всичките нюанси на розовеещите се копнежи, се завръщаш обратно и умешлено притапяваш бляна по тези мечти. Те са за теб като бонбон за смучене, чиято изсмукана сладост е успяла да притъпи ”глада” ти…

След което закърнял в движенията си, безактивно и покорно се примиряваш с установения, често не от самия теб, порядък в собственото ти ежедневие, оново в което твърдиш, че розовото е смешен, детски цвят и подхожда само на бебешките дрешки, онова в което бавно се отдалечаваш от себе си, за да дочакаш утре да довее смисъла, на отминалото днес. А къде си всъщност, щом вярваш, че днешния ти смисъл може да се роди в утрешния ден? Къде си? Къде…

Освен, че живееш изтъркулил се в полу-времената между Преди и След, освен че умишлено не искаш да знаеш къде си и отбягваш пребиваването си в настоящия момент, честичко обитаваш спомените си или пък надеждите без ни най-малка представа Защо си? Така всъщност превръщаш живота си в едно отчаяно преследване на отговора на този въпрос. Дали си, за да се питаш защо си? Или се питаш Защо си, защото правиш всичко по силите си, за да не си…, за да не си себе си, да не си истинкси, да не си откровен, да не си довечрив, да не си чувствителен, да не вярваш, че мечтанието може да е твоя вдъхновяваща реалност… и колкото повече не вярваш, толкова повече бягаш в мечтите по всичко това което ти се иска да си, но не си позволяваш…

Да мечтаеш е прекрасно, защото твоята най-съкровена мечта най-често е пътния знак на твоето Защо, но да живееш в мечтите си значи да се отдалечаваш от Тук, от единственото възможно място да реализираш Защо-то си. А ти си винаги и само тук! Винаги и само…Простичката тайна е, че мигът тук е създаден да cбъдва мечти, всъщност той е единствения възможен…

Ако имаш мечта, която да е с теб дори от твоето ранно дествто, съкровена и истинска, смела и възхитителна, която само като мислиш за нея те кара да се усмихваш, то най-вероятно тя е много близо до твоето Защо. Ти, въпреки опияняващия блясък в очите си, си казваш, че някой ден, някъде, заобиколен от подходящите хора, може би тази мечта ще се превърне в реалност. И така чакаш и чакаш и чакаш…

А докато чакаш, всяко тук носи безкрайно подходящи условия за cбъдване на твоята най-съкровена мечта, то е като пасианса от карти в компютърните игри, който по условие може да се нареди по най-съвършения начин. Всъщност всяко тук носи най-важното изискване за осъществяването на твоята мечта – теб! Пасиансът не би се наредил сам, без теб. В момента в който събитията отминат и се превърнат в спомени, или в момента, в който мечтите ти станат надежди, ти пак си тук… не си в спомените си, нито в бъдещето си, а тук и сега. Тогава защо чакаш бъдещето да сбъдне мечтите ти, след като цялия смисъл на настоящето е да ти даде шанс да се изразиш – то ти е дарило този миг, това място на което стоиш в моmeнта и тези хора, които те заобикалят именно, за да сбъднеш мечтите си, за да изиграеш своето Защо по най-добрия начин…

Настоящето е щедро и всяко настояще е най-подходящото, дори да ти се струва че е сменило времето, мястото и хората… Ти си тук и Настоящето е тук. Ти си сега и то е сега. А ако знаеш, че тук и сега е най-подходящото време и най-подходящото място, дори няма и най-малка капчича риск. Често се спираш пред това, което ти изглежда рисковано, оправдаваш се с липсата на достатъчно смелост. Но истината е че тук и сега, на най-подходящото място и в най-подходящото време имаш точно толкова смелост, колкото ти е нужна, а страха и оправданията са завзели сърцето ти, защото ти сам се изместваш далеч от тук и далеч от сега…

Не, не очерняй мечтите, те не са тези който ти пречат, а са тези които ти показват как може да изглежда твоето тук и сега, защото каквото се събира в представите на твоята духовна същност е възможно за проявление и тъй като твоята духовна същност няма граници на своите представи всичко е възможно… просто от време на време тя ти визуализара пътните знаци под формата на твоите настоящи мечти…

Не, не обвинявай тези твои смели, големи и дръзки мечти, защото ако се поспреш тук и сега, те ще се сбъднат плавно и лесно, без особени усилия и ще са само началото, което те изкушава да поискаш повече… да поискаш всичко… да поискаш Това, Което Си във Вечността, защото Ти Вечно Си…
...защото Аз Вечно съм…

Жени

Из „Насаме със Аз”

Всички имаме възможност утре да намерим частици от този отговор и да го споделим с децата си в "Нощта на музеите"

Човек, какво е да изместиш фокуса към себе си? Това няма ли да ме отдалечи, от важни за мен хора. Защо ли ми се върти "отговорност" Май имам много излишен багаж.
Дани, за мечтите  

Калина, върни се малко назад в темата и ще разбреш какво означава за мен да изместиш фокуса.
Най-кратко формулирано е в горния стих, затова си позволих да го цитирам.
Опитай да си представиш, че няма проблем, а само твоето усещане за проблем. В крайна сметка всичко около нас е в хармония и без ляво няма дясно. Съществува и напред, което не е ляво нито пък дясно, но тука вече измествам темата...

Фъстъче, благодаря за споделянето. Правиш ме по-богат. Много спомени и мисли ме провокират да пиша, но първо имам работа и второ искам да се уталожат и избистрат чувствата ми. Ще дам само най-яркия пример, за който се сетих.
С едно момиче отиваме да се запише за кандидатстудентски курс. Пред вратата на стаята тя спира, а аз съм озадачен защо. Тя ми отговори, че като влезе вътре незнае какво да каже. Аз останах изумен и до днес го помня....

Много добре те разбирам, Тони. В различните общества съществува различен морал. И навсякъде нормите са създадени за да ни оеднаквят. Според мен ТЕЛЕВИЗИЯТА и ПАРИТЕ ни оеднаквяват най-много в нашето общество. Привидно различните програми, предавания и теми стигат до привидно различни аудитории. Така наречените реалити продукции ни зомбират в култ към златния телец, всичко се прави за пари... Парите също ни правят еднакви в голяма степен. Така лесно ни контролират и управляват - чрез парите....
За най-голямата ми дъщеря, която е на 10, колкото е по-скъп един подарък - толкова е по-ценен и по-хубав. От известно време се старая да изясним този въпрос, но не и се налагам...
Едни познати, работят и живеят в чужбина, дават пари за всяко добро действие на сина си - да изхвърли боклук или измие чинии. Съответно наказанието е без пари или още по-лошо - да му вземат от събраните пари.
Не се наемам да мисля какъв човек ще излезе от това дете...

Сега съм малко зает, ще се върна когато мога, темите ме интересуват много...

     Какво да ти кажа. Синът ми е изключително дете. Успява да се адаптира във всяка среда и става любимец и център не за висимо от възраста на групата. Но и той подражава, ако има друг лидер, веднага копира поведение, докато спечели аудиторията за себе си. За него вниманието е много важно, но съумява да си го спечели,и понякога не съм очарована от това, което виждам. Но всичко подлежи на диалог и се опитвам да изгражда позиция, не под въздействие на средата. Непрекъснато се лутам и се обвинявам, до къде мога да стигна със свободата и кога имам право да го спра. Но усещам, че имаме връзка отвд думите, защото когато см най безпомощна, той първи ми подава ръка и ми показва посоката.
Общо взето се ориентира интуитивно, че в центъра е той, след това хората, които обича. Винаги започваме деня с целувки, колкото може повече и с това, че е прекрасен, което пък повтарям всеки път когато го погледна.

Проблемите вън от мен... Самото приемане на проблема го прави проблем. Понякога не успявам да видя неща, които ми "вадят" очите. Човек, това да си навсякъде като свобода ли е? Като освобождаване?
Странно, неща, които съм чела преди няколко дни, при друго прочитане изглеждат различни. Май зависи от очилата, които слагам.
Мисля, че много пъти се налага да спрем пред някоя врата и да помислим, дали има какво да кажем ако прекрачим точно този праг.
Противопоставянето на обезличаването струва доста скъпо. И е опасно за здравето. Живеем в обезличено време. Мисля, че е задължително да се обезличим. Само много се противя на мисълта и имам главоболиЯ. Тони, това с парцала е толкова истинско... Ей с такива мръсни парцали се забърсват от света много цветните... за обезцветяване, според модата.

Ето и моето мнение за приликите и разликите
Всички ние си приличаме в голяма степен. Същевременно се различаваме. Мен не ме притеснява нито разликата, нито приликата. Притеснява ме агресивното оеднаквяване и разделяне. Те вървят обикновенно ръка за ръка... Ето за пример училището, където сме били - аз съм момче и всички момчета сме в отбора на момчетата. Но не бива да плача, защото съм като момичетата...

Според мен не бива да засилваме или подценяваме разликите помежду си. Те са такива каквито са.
Колкото повече, толкова повече..........
Но нито по-малко, нито повече от колкото ни е дадено (отколкото имаме като даденост).

Ето един цитат от "Без граници" - Кен Уилбър


ПП Не защитавам нито отричам хомосексуалните, но има хора като педофили, от които трябва да защитавам децата си. Въпреки, че в някой общества педофилството е нещо нормално, също както хомосексуалността е била нормална в древността.

Дани   за мечтите



 

Права си, Кали, че приемането на проблемите ги прави проблеми. Но и друго има: Често човек не си осъзнава проблемите. А тях пак ги има....

Дали обезличаването не престава в момента, когато посегнем да спрем ръката, държаща парцала?  

Обезличаването не е само спрямо модата, възпитанието и пр. Обезличаване има и, когато сме наранени. Тогава най-силно май се усеща как оставаме без лице, без цвят, без въздух... едно размацано петно болка. Но който падне - може и да се изправи  



Човек, в началото на темата писах за педофилията. Като се чудех как да виждам само доброто и положителното без да забелязвам отрицателното (като педофилията примерно). Е, снощи попаднах на ей това от Дънов:


Та си изясних как хора като Дани например, успяват навсякъде да видят само доброто  



пп. Отричането на хомосексуализма е едно от всички отричания. За съжаление в България много повече се отрича, отколкото приема. Отрича се човек с различни политически разбирания, различна религия, различно мислене, различна сексуалност, различна любов или нелюбов към животните, различни лица дори в обезцветяването си.  Много по-лесно на българина е да каже НЕ вместо Да...