Бременни след аборт заради тежки малформации - елате да треперим поне заедно!

 KaRoLa,прости ми въпроса,но съм сигурна,че си задаваш въпроси от рода на "Дали ми поставиха правилна диагноза?","Дали нещо не объркаха в изследванията?"...след аборта получи ли хистологичното изследване?След моя аборт се питах дали не са сгрешили лекарите и дали бебето ми не е било здраво...и още купища други въпроси,но едва когато получих хистологията,осъзнах,че бебчето е било болничко и съм взела правилното решение.Затова те питам,да си изясниш нещата в съзнанието.Отново се извинявам за въпроса

Здравей, Не ме притеснява въпроса ти. Хистологията не съм я чела, тъй като аборта ми беше в Тутракан, а аз съм от друг град и не съм ходила до там. Мисля, че нямаше връщане назад, защото диагнозата ми я поставиха в София, както казах и се виждаха тези малформации. По-скоро притеснителното беше, че не се беше образувало това, което разграничава дясното от лявото полукълбо на мозъка. Също така, тъй като стомахът беше близко до сърцето, около него се беше получила течност, която в последствие щеше да спре сърцето и детето нямаше да стигне до термин и аборт щеше да има на по-късен етап, но с мъртво дете.

Последната нощ беше адски тежка. Нощта преди да тръгна за Тутракан. Сякаш детето усети,че нещо се случва, защото цяла нощ бошуваше много. не можах да спя въобще и се чувствах ужасно. Нощта беше страшно дълга и тежка. Не го пожелавам на никой. Да трябва да решава да спре един човешки живот. Докато ми слагаха упойката си говорих с анестезиолога и му казах, че не вярвам, че някоя жена умишлено си причинява това и маха едно дете умишлено. За мен това беше убийство. Знам,че е було за мое добро, но още не мога да го приема.

Последната нощ беше адски тежка. Нощта преди да тръгна за Тутракан. Сякаш детето усети,че нещо се случва, защото цяла нощ бошуваше много. не можах да спя въобще и се чувствах ужасно. Нощта беше страшно дълга и тежка. Не го пожелавам на никой. Да трябва да решава да спре един човешки живот. Докато ми слагаха упойката си говорих с анестезиолога и му казах, че не вярвам, че някоя жена умишлено си причинява това и маха едно дете умишлено. За мен това беше убийство. Знам,че е було за мое добро, но още не мога да го приема

Чувствах се по същия начин Дори и да говоря вече напълно свободно,без всякакви притеснения,за случилото се с мен,болката  така се е загнездила в душата ми,че ме задавя Минаха две години оттогава,но не е спряло да ме боли по-малко...все още помня почти двадесетчасовото раждане,нечовешките  болки и как мъжът ми обикаляше цяла нощ около болницата като куче и как ми казваше "искам да живееш",защото можех и да си отида от всичките манипулации........А душата ми...голяма част от нея си отиде на 04.12.2009г.

Сега продължавам напред и всичко давам,за да стана майка

Карола,мила,не си го причинявай!
Постъпила си правилно!Като ученичка лятото работих в Дом Майка и дете в родния ми град-Бургас.Имаше деца,изоставени заради такива тежки увреждания или просто дадени за отглеждане от държавата.Това тяхното не беше живот,а вегетиране.Толкова мъка!Не издържах да ги гледам,а трябваше да се грижа и да помагам.Всеки ден си тръгвах разревана!Ако може, по-добре да не се причинява подобно нещо на едно човече.Направила си възможно най-добрия избор !
От сърце ти желая да имаш здраво дете!

Мерси,Славка! Предполагам,че съм постъпила правилно, но на мен ми е болно от това, че до последно ми обясняваха как детето ми е здраво, как всичко с него е наред, колко е хубаво. А в един момент аз трябва да го махна. За 10 мин живота ми се преобърна.

Когато ходихме в София отидох с мъжа ми и баща ми. На отиване си говорихме, а на връщане в колата беше гробна тишина. Никой нищо не смееше да каже. Аз не знаех къде съм ,не знаех коя съм, какво става. Като се прибрахме вкъщи изпаднах в шок. Почнах да плача с глас, неутешимо. Наистина не знам какво се случи. Раждането мина бързо, благодарение на целия екип на АГ Тутракан. Там срещнах безкрайно разбран екип. Звучи невероятно, но баща ми беше с мен през цялото време. Той дори видя детето, след като го родих. Добре, че беше с мен иначе нямаше да се справя.

Много ми е тежко като си спомням,а утре стават само 2 месеца...

Съжалявам, за това което сте преживели и разбирам болката ви! Аз родих здраво дете, но на годинката й разбрахме, че едва ли ще живее до 3 си рожден ден. Сега е на 2 и половина, и я обичаме и й се радваме, докато издържи.
Оставете всичко в миналото, не се обвинявайте и намерете сили за други дечица!Прегръщам ви!

Начинът да го приемеш е само един.   На ставане, на лягане, на всяка секунда в която мислиш за това, да отговаряш - за негово добро. Няма сила, която да ме убеди в обратното. Нито криворазбрани религиозни пристрастия, нито хленчещи алтруисти готови на всичко за да имат дете. Детето не е самоцел и егоистично възпроизводство. То е човек с право да бъде здрав и пълноценен като останалите. В нашия случай това право му е засегнато априори и ние сме крайната му надежда да спестим унижение и болка, нечовешки страдания. Само наша е отговорността да пресечем едно обречено съществуване. Тъгата е едно, а отговорността - друго. С тъгата се живее, пък отговорността се носи или не.  Ти си я понесла като истински герой, като най-отговорната майка -  даже и да звучи изтъркано.

На западните ширини, които обитавам, зачестиха случаите в които хора с нелечими недъзи СЪДЯТ  и ОСЪЖДАТ родителите си за преднамерено обричане. Първоначално това ми звучеше нечувано. После  си представих  една пледоария в съда - знаели сте, че ще се влача и въпреки това сте ми го причинили. Къде ви е оправданието, като е написано черно на бяло, че няма да  функционирам пълноценно. Кой изобщо ви е дал право да ме обричате на това. Ужасих се при мисълта, че това мога да чуя от собственото си дете. Втриса ме от страх като си представя какво можеше да му причиня, ако не бях събрала сетните си сили да бъда майка на звездичка и бях избрала умишлено да съм майка на дете с осакатени предварително шансове. Още недоумявам с какво сърце се пробваха лекарите да ме увещават, че вероятностите за оцеляване са големи. Аз толкова чак лицемерие или пък героизъм не притежавам - избрах да ми е тежко докато дишам, не докато диша тежко детето ми. Второто нямаше да понеса.

Това вече е много по-тежко от преживяното тук. Мога само да си представям ужаса и силата, която е нужна. И ние те прегръщаме!

Кураж! Гушкайте я, докато можете и й показвайте колко я обичате!

Благодаря ви за думите и подкрепата ви!! Вие сте много по-силни от мен и се радвам,че споделих с вас мъката си,защото виждам, че вие ме разбирате!! 

Натали, благодаря ти за думите! Знам, че е трябвало да постъпя така и че не трябваше да обричам детето си на мъките, които щеше да има. Но моето дете нямаше да стигне дори до термин. Нямаше да изплаче и нямаше да има дробове,защото стомаха щеше да им попречи.

И аз съм чувала, че в други държави, когато разберат,че детето е с малформации се прави аборт, за да се спестят мъките на детето и родителите. Когато говорих с анестезиолога и той ми разказа, че има роднина, чието дете е с малформации и ми каза, че това е оказало влияние на цялото им семейство. Че е трябвало да се грижат много за това дете, че са се съобразявали много с него.

llora, вие преживявате нещо много трудно. Надявам се лекарите да не са прави!! И от мен много кураж и не се съмнявам,че много си я обичате. 

Благодаря ви отново!!

  за всички ви, момичета!
Аз съм на 38, имам дъщери на 19 и 17 години. Бях млада, така и не усетих кога бях бременна и кога родих. Е, ражданията и двете бяха кошмарни, но всичко се забравя бързо. При второто раждане се наложи да ми спукат мехура, за да изтекат водите. Водите бяха зеленикави, но тя имаше само конюнктивит, нищо по - сериозно и до няколко дена се оправи. Първият ми съпруг беше животно, но винаги ще съм му благодарна за двете ми сърчица (макар да ги отгледах сама без никаква помощ от негова страна).
От година съм женена отново.Седмица преди сватбата забременях и макар да ни беше много трудно, това бебче беше повече от желано. Всъщност мислехме, че съм бременна от много по - рано, т.к. имах много нередовен цикъл и почти постоянно кръвотечения, които не бяха много силни. Отидох на лекар, когато започнах да кървя и имах болки, а лекаря ме накара да направя тест за бременност - втората черта беше едва забележима и той ми заяви, че не съм бременна и направо ме изпрати да си ходя без да ми обърне никакво внимание. Няколко дена след това отидох при друг лекар и там вече ме регистрираха като бременна, без обаче да обърнат внимание на прокървяванията и болките. Последва период на надежда и очаквано щастие, когато една вечер внезапно започнах да кървя. Беше ужасно, не можех да помръдна от леглото, мъжа ми само ми подаваше нови превръзки.Отидохме в тукашната болница, а там още на регистратурата ми казаха, че нищо не могат да направят за мен, да съм отидела да се наспя и на сутринта да съм отидела в съседния град в голямата болница. Ако съм искала - още тогава да съм вървяла, ама едва ли ще имало някой да ми обърне внимание, а и да има - какво ли можели да направят...
Аз вече знаех, че всичко е свършило - толкова кръв и съсиреци.
Отидохме на сутринта и чакахме няколко часа, преди да ме прегледа лекар.Прегледа беше всъщност разпит и доктора ми заяви, че съм абортирала. После някаква стажантка ми направи кръвни изследвания и ме прегледа, при което каза, че матката е отворена, но нищо не вижда вътре.Продължаваше да си ръчка момичето, а аз бях в някакво безвремие. След седмица ми се обадиха от болницата да ми кажат, че нивото на хормоните ми било все още твърде висока, насрочиха друг видеозон и тогава за наша голяма изненада и щастие видяха бебчето и отчетоха сърдечна дейност. Виждах как сърчицето тупти...Тогава ми казаха, че съм в седмата седмица, когато аз очаквах да съм поне с 4 седмици напред.
На следващия видеозон преди края на първия триместър...няма сърдечна дейност.Беше преди Коледа.Не исках да повярвам.исках още някой да погледне. Повикаха още един специалист и той потвърди.Попитаха ме какво искам да правя - да изчакам организма ми да отхвърли плода, или да се подложа на операция. Изживявах кошмара за кой ли път, но трябваше да взема решение. Не исках повече да се самозалъгвам и реших да ме оперират.Чакахме 7 часа с мъжа ми там, но все имаше по - спешни случаи, заваля сняг, което за тук си е бедствие. Тръгнахме си. Няколко седмици след това се наложи да отида пак в онази болница, защото нищо не се случваше. Аз си въобразявах, че е било грешка, че бебчето е живо, радвах се, че не се подложих на операцията. Не си вярвах, но се залъгвах. Надявах се на чудо.
Потвърдиха, че бебчето е мъртво, но сакчето продължило да расте и операцията беше наложителна.
Личната ми лекарка ми сподели, че вероятно са били разнояйчни близнаци...
Сега отново съм бременна - 10 седмици и 3 дена.Откакто разбрах живея в страх.Вече почти 6 седмици.Бях на видеозон на 6 седмици и 6 дена и от тогава броя дните до следващия. Всъщност броя часовете.Постоянно си задавам въпроси без отговор.Все още се питам какво не беше наред, защо се случи. Усещането, че губиш детето си е най - кошмарното, което една жена може да преживее.Опитвам се да мисля позитивно, но не се получава.
Влязох тук със страх, макар по принцип да не съм суеверна.Не искам да поставям лентичка, не искам да пиша в темите на щастливите бъдещи мами. Страх ме е.
Изчетох ви всички и плаках с всяка от вас. Знам, че ще бъдете силни и се моля с цялото си сърце всяка от нас рано или късно да бъде безмерно щастлива със здрава рожба!

B.B.,съжалявам за ужаса,който си изживяла Напълно те разбирам и те подкрепям  Тихичко се радвам за сегашната ти бременност и си ДЛЪЖНА да мислиш позитивно,да благодариш на Девичката и да бъдеш много спокойна! Знам,че всичко това ти звучи като заучени клишета,но нямаш друг избор,повярвай ми! Аз съм с аборт в напреднала бременност,едно неуспешно ин витро и един спонтанен аборт в по-ранна бременност...и всичко това за по-малко от година.Но,кокото и да умирам от страх не се предавам и не давам тъжни и обезкуражаващи мисли за се загнездят в съзнанието ми,защото те ще бъдат само и единствено в моя вреда. Адски много ме е страх...и се моля...нищо не зависи от мен...Прегръщам те и ти давам много сили и кураж,повярвай,че можеш     

Каталина, аз от много време лъжа себе си, че съм силна. По всичко личи, че ти си жена, която не се предава и от цялото си сърце се моля за теб! Знам, че когато човек достатъчно силно иска нещо, рано или късно го постига. Имах приятелка, която следваше богословие и тя ми сподели няколко неща, които никога няма да забравя. Те ми дават сили много често. Може би защото всички ние се нуждаем от някакво успокоение, за да продължим напред... Тя ми каза, че Бог никога не ни товари с по - тежък товар, отколкото можем да понесем, макар да не мислим така, а също, че когато ни е много трудно и се чудим дали да не се откажем, тогава трябва да знаем, че сме на правия път. Дявола всячески се опитвал да ни накара да се отклоним от него и да изберем по - лесния.
Аз произхождам от семейство на християни, макар да вярвам по - скоро в ботевия Бог - доброто, което всеки човек носи в сърцето си. Опитвам се да помагам на когото мога, дори и на хората, кото не само не са направили нищо хубаво за мен, но и напротив - понякога са ме наранили. Надявам се по този начин нещо в тях да се промени към по - добро.
Сега се опитвам да не мисля за потенциалните проблеми, които могат да възникнат с бебчето. Просто чакам деня на видеозона като ден, в който ще знам малко повече. Не че е възможно да не мисля...Мисля за това и докато спя. Събуждам се при всяко желание да се завъртя и се опитвам да предпазя корема си от какъвто и да било натиск. Внимавам какво ям(ядох и от онова отвратително тофу, което било полезно за плода), пия всички препоръчителни за целта витамини, почивам, доколкото е възможно с кофти работата ми в момента. Няма с кого да си говоря. Опитах се да споделя със съпруга си, но той самия е не по-малко притеснен. Трябва само някак да претиквам дните. Когато нищо не зависи от нас както и ти го каза, какво друго ни остава, освен да чакаме... Всяко едно от момичетата тук е преживяло свой собствен ад и от споделянето на сходната болка някак олеква, от друга страна когато видиш, че щастието се усмихва на някой проблясва лъч на надежда. Именно тази искрица и радостта, че някой е успял след всичко преживяно, вероятно дава сили. Не бих могла да пиша във форумите на щастливо чакащите мами. Не че не се радвам за тях. Когато не си загубил детенце, трудно можеш да си представиш
Извинявам се за дългите постове, не съм на себе си.
 

Mili mami az sum na 21 godini bremenna sum v 25sedmica . Predi 4 dni me gledaha na videozon i otkriha anencefaliq na deteto mi i sega 6te trqbva da mahnem ploda . Moje li nqkoi da mi obqsni kakva e procedurata v naprednala bremennost i kakva e cenata . Mnogo me e strah a bolkata na men i moq tatko e prosto koshmarna Blagodarq predvaritelno