Събирам забравени спомени 1

Помня игрите на ластик,народна топка и дама...
Помня как прекарвах седмица поне при дядо и баба в игри с братовчедите!
Помня светулките,които събирахме в бурканче (горките същества) и им пробивахме дупчици,за да дишат.
Имах прекрасно детство,невероятни родители,добри приятели и много,много спомени!
Липсва ми това време,искам да се върне,но не би

Помня игрите на ластик,народна топка и дама...
Помня как прекарвах седмица поне при дядо и баба в игри с братовчедите!
Помня светулките,които събирахме в бурканче (горките същества) и им пробивахме дупчици,за да дишат.
Имах прекрасно детство,невероятни родители,добри приятели и много,много спомени!
Липсва ми това време,искам да се върне,но не би

 Помня  ...как бяхме малки .С брат ми , майка ми и баща ми ходехме всяка година на море или планина и за мен , учителското дете това беше цяло чудо! Помня как гребях с пълни шепи от всичко, колко просто беше всичко !Когато си дете имаш един малък свят и той ти е всичко - там нещата са лесни - или си добър или - не , или обичаш някой - или- не .Никоя ограда не е твърде висока за теб.Никой неприятел - твърде страшен.Пишех стихове.Пеех.Свирех на пиано.Смеех се много.Плачех лесно.Помня как със стипендията за отличен успех , която взимах в училище тичах да купя на брат си я нови дънки , я блузка - за толкова стигаше- за себе си не исках - доволна бях той да е щастлив Или му носех половин дъвка от дъвката , която ми бяха подарили в училище .Имах малко , но изключително верни приятели ( тогава беше модерно покрай Винету да ставаш кръвен брат с най-близките си и аз имах няколко такива братя и сестри).Живеехме изключително бедно , но родителите ми даваха толкова любов, че детското ми сърчице се пръскаше от щастие.
 Сега ....ходя все по-рядко на почивка.И дори не и се радвам , когато се случи.Някак си се уморих и не мога да я почувствам като чудо .Вече нещата не са така прости и лесни....Има " ако" , " ама" , " обаче" ...никой не ти е просто приятел или враг защото с годините се научаваш по малко да си лицемер- при мен е е и трудно , защотовинаги съм била прекалено добродушна и " враговете" винаги са имали по 1 качество , заради което да маха с ръка и да прощавам.Муза отдавна нямам...и не пиша. Пея рядко - когато една от лудите ми приятелки ме " замъкне" на пиано-бар и сякаш нещо в мен се чупи , когато го правя. Не свиря.С брат ми се виждам все по-рядко, вече е семеен и има друго семейство, а аз гледам като една добра зълва да не се меся...за да няма пожари Приятелите - онези , верните , се разпръснаха по света и сега се чуваме от време на време за да си кажем колко си липсваме.Другите - тези , които се появиха по-късно са по-скоро добри приятели, на които се надявам да мога да разчитам когато имам нужда Що се отнася до детето ми - опитвам се да го възпитавам както мен някога- да обича хората , да е добър приятел, че парите не са най-важното ....Надявам се да успея !

А помните ли как манифестирахме на 24 май? Цял месец преди това репетирахме - обикаляхме под строй училищния двор и пеехме "Върви народе възродени...". Всяко училище имаше костюми за парада. В нашето момичетата бяха с бели трика, червени поли и развявахме големи червени макове. От задължителния дъжд на 24 май полите пускаха боя по краката ни и ние щрапахме като щъркели.    След манифестацията търсехме работеща сладкарница (то беше рядкост). Ако бозата беше кисела, захлупвахме с хартия чашата и я обръщахме върху масата. След това изтегляхме хартията.     Май проклети хлапета сме били.

Лили, много е трогателна случката и ме подсети, как на една неделна разходка, ама съм бил яко малък, казвах на наште - искам да си имаме бебе. Много исках и завиждах на другите, че имат по-малки братя и сестри, а майка ми все ми отговаряше - ами не може, имаш си кака /аз съм изтърсак в рода - майка ми е била на 38-39 г. като ме е родила/, а аз веднага контрирам - Ами да си купим!  Луда история, как я помня и аз не знам...
Да, Дедо, чувствам се само пораснал, но дете... и пак ям намазана филия с масло и мед, снощи и Лего сглобявах.... 

Спомням си един сувенир в народен стил. Направен от дърво, представляваше оджак / огнище/ отстрани на него под едно навесче имаше пейчица. На "пода" му имаше шарена селска черга, а отзад лампичка, зад изрисуваното като огън стъкълце в огнището. Когато палех лампичката, все едно гореше огънчето. С часове стоях и го гледах, представях си, че съм до това огнище и редях в главата си приказки.
После ми подариха от Русия лампа изрисувана отвътре с рибки. От топлината рибките се въртяха и все едно плуваха. Но така и не я заобичах, както онзи сувенир 

а ние пускаме хвърчило   събрахме махлата.   много деца има, ама са се изпокрили, насядали по компютрите, заседнали покрай телевизорите ...
пък като се закачи малчо за опашката хвърчилото хич не ще да се вдигне  

Днес с мъжа ми си играхме измислена игра-топче от хляб трябва да се хване с пръстите на крака и да се метне в мишена  
Добре, че ги няма децата ни около нас да ни гледат изумени  

Помня като правихме къщички за птици и някое хубаво, пролетно утро ги закачахме в гората. После проверявахме дали има "наематели"  

  По-вечето сме деца на `70те,така че спомени мили,родни...При нас освен ,че родителите ни свиркаха и ние децата си имахме собствен сигнал(популярна френска песен),та първото хлапе което излезе свирка и всички сме накацали по терасите,след 10 минути сме се събрали цялата "банда".

Помня как лятно време  събирахме децата от квартала в нашият двор и се пръскахме с вода с ония шишета от веро,зелените Като се уморим,сядахме да играем на подаръци и развален телефон Друг път пък,събирахме яйца и се качвахме на общата тераса на съседният блок.Там оставяхме яйцата цял ден на слънце и после замеряхме с тях съседите,които не обичахме А вечер бяха задължителните страшни истории.Тогава се появяваха и първите любовни трепети,случайно докосване на пръсти,тайно хващане на ръце... Беше приказно детство

Много съм близка с брат си и може би това е причината да искам още едно детенце (да се подкрепят и помагат). Всички щуротии с него свързвам, а после заедно и по първите детски дискотеки в пловдивската *B52* сме излизали- делят ни две години.

Поредната луда история- почивка в Сандански, разхождаме се в горите с едно роднинско семейство. Братовчед ми и брат ми се спречкват, братовчед ми го бута на земята и аз виждам случката, правя няколко крачки назад, засилвам се и тичам към него- бутнах го, той ме държи здраво и паднахме от хълма в някакво надолнище, търкаляхме се доста- до някакъв път. И после трябваше да пишем и двамата 100 пъти в една тетрадка *Няма да се бия.*  

Толкова мили спомени сте написали...
Исках много по-малко братче.И име му бях измислила-Драганчо.
Да го водя за ръка и да му показвам шарениите по света наоколо.През моите очи.Кака винаги си остана 6 години по-голяма,по-умна и разумна.
А за Драганчо щях да се грижа сама.

Аз се грижех за две сестри....ма нали помните - нашите на работа,бележка на масата....и се оправяш,няма как.На 14год. вече готвех доста сносно.А какви игри си организирахме трите
Вечер разбивахме в една пластмасова кана с капак,на който имаше перки - айран,Но му казвахме мътеница.
И се подреждахме легнали на пода да гледаме Шогун или Синьо лято.
За студио Хикс,оставах само аз/щото съм голямааааа/

Много неща помня.
Имахме едни топчета, които бяха от хм...какво ли, може би някакъв каучук, подскачаха супер много, сещате ли се?
Еййй, голямо гонене беше с тия топчета  Като го хвърлиш и после няма хващане.
Помня, че имахме "къщичка" - един храст, в който клоните образуваха покривче. Много уютничко се търкаляхме из вътре.
Посаждахме си отпред картофки и ги вадехме след ден-два защото си мислехме, че вече са пораснали 
Печахме ги на огън....
Също бабите като правеха лютеница, как се събирахме на огнището и всичките ставахме черни-черни, печахме си чушки на въглени.
Дядо ми имаше магазинче във входа, редовно си седяхме там, аз продавах 
Като носех шестици, минавах през магазинчето към вкъщи и дядо ми даваше шоколадово яйце 
Дядо ме водеше от 1 до 3ти клас на училище - беше доста далеч. Имахме си разни игри - да познаеш животно, растение, град.
Помня, че връщахме бутилки и ни даваха стотинки.
Имахме една върба с много дебели клони, катерехме се на нея и си разказвахме истории.
Ритахме футбол, даже и ние - момичетата.
И баскетбол играехме - братовчед ми ми счупи пръста при една игра. От тогава намразих спорта, свързвам го с контузии  Обаче пък бях много фешън с гипса, цялата махала ми се подписваше. Свалиха го точно на десетия ми рожден ден

И се подреждахме легнали на пода да гледаме Шогун или Синьо лято.
 ...Колко познато и хубаво...еееееххххх