Родих на 28 октомври малко преди обед.Винаги си представях раждането като страшно,но нищо не можа да ме подготви за това което преживях. Психически и физически бях изцедена до такава степен ,че нямах сили да напъвам. Накрая родих вече мъртвото си бебенце.До последно се молех да проплаче, да се окаже че всичко е било в главата ми и всъщност всичко е наред. Но този момент не дойде. Дори не го видях. Нямах сили да го напрявя. Реших да го помня такова каквото беше в представите ми.
Върнах се вкъщи без него .Къщата се чувсташе толкова странна,празна..Плаках с дни, за две седмици бях станала развалина.Не исках да говоря с нигоко,не исках да правя нищо - просто лехах и превъртах този кошмарен ден в главата си. С мъжът ми започнахме да посещаваме психолог и за известно време се чувствах някак си..добре?Опитах се да си обесня, че може би така е било по-добре, може би е имало причина Бог да го прибере при себе си..Знам ли.. На моменти се чудех къде съм сбъркала,в какво се провалих ,че се стигна дотук.
Всеки ти казва просто да не мислиш за станалото и да го загърбиш, но как да стане когато миналото постоянно се връща, винаги има нещо или някой който ти припомня за станалото.
Денят в който се обядиха ,че аутопсията е готова, целия напредък който имах в опитите си да се възстановя психически се срина. Просто инцидент...Това ми казаха в болницата. Получил се е съсирек в пъпната връв,оттам нататък историята е ясна.Не е можело да се придвиди и предотвати.Пак се започна с обясненията как на много жени се случвало, как до края всичко е било наред и изведнъж БАМ...
Инцидент ме остави без дете...
След този момент всячески се опитвах да не мисля за това иначе щях да завърша в някоя лудница.
Не помага факта ,че където и да отида все виждам някой познат който толкова се радва са види,че вече съм родила, само за да им кажа ,че бебе няма ,и да се опитам да преглътна буцата която засяда в гърлото ми. Всеки път след такава случки се чувствам смазана.Дори с огромната подкрепа която получавам от мъжът ми, не мога да се стегна.
А моя много близка до сега приятелка ,която роди 2 месеца преди мен ,не пропуска да изтъкне факта ,че аз дете нямам..Дори не мога да си обясня как е възможно да има и такива хора. Опитвах се да не обръщам много внимание, мислех си,че го прави..знам ли,несъзнателно. Обаче малко преди празниците се похвали ,че ще ходят на семейна фотосесия с бебока. Аз се зарадвах, разбира се, но в следващия момент това което тя каза ме остави с отворена уста-"И ти може да отидеш на такава фотосесия с мъжът ти,то не пречи че нямаш дете"...Просто станах и си тръгнах,не можех да я погледна вече. Може би преувеличавам, станала съм много чувствителна явно..
Сега осъзнах че е време да се откъсна от всичко негативно и да работя над себе си,да преодолея всичко това и раната в душата ми да заздравее. И се надявам някой ден отново да реша да пробвам и този път края да е щастлив и вместо сама,да се върна вкъщи с нов член на семейството.
Искрено съчувствам на всички в такова положение и се надявам някой ден да успеем да преодолеем тази болка която не иска да пусне сърцата ни. Пожелавам си всички да посрещнем Новата година с надежда за хубави новини,хубави моменти и само усмивки.
Извинявам се за дългия пост, дано не е странно.
Кураж!!! Друго не мога да кажа за съжаление ..
